Ръката й стисна по-здраво моята.
— Онази друга земя. Мястото, което твоят приятел…
— Може би — отвърнах. — Може би.
Защото дори и да знаех, че няма грешка и тази земя съществува, защото в противен случай дватата с Кети трябваше да сме мъртви, все още не можех да приема истината.
— Но аз си мислех — поде Кети, — че ще е пълна с призраци, таласъми и други страхотии.
— Смятам, че тези ужасни неща наистина ще ги срещнем тук. Също толкова вероятно е, обаче, да срещнем и някои добри същества.
Тъй като, ако това действително бе мястото, за което бе предполагал старият ми приятел, в него трябваше да съществуват всички легенди и митове, всички приказки, за които човек толкова много бе мечтал, че се бяха превърнали в част от него.
Отворих вратата на колата и излязох навън.
Небето беше синьо — навярно с донякъде твърде силен отенък — ярко, наситено и все пак особено приятно синьо. Тревата беше малко по-зелена, отколкото ми се струваше, че трябва да бъде, и в тази допълнителна зеленина се усещаше нещо радостно, такова чувство, каквото може да изпитва осемгодишно момче, когато върви босо през меката току-що поникнала пролетна трева.
Като стоях до колата и се оглеждах наоколо, си дадох сметка, че мястото изцяло е взето от книга с приказки. По някакъв почти неуловим начин, който усещах, но не можех да изразя с думи, то се различаваше от добре познатия ни материален свят и беше сякаш прекалено съвършено, за да се намира на Земята. Изглеждаше като илюстрация от книги.
Кети заобиколи колата и застана до мен.
— Толкова е спокойно тук — каза тя. — Човек просто не може да го повярва.
Към нас нагоре по склона се изкачваше куче — вървеше бавно, не тичаше. Животното изглеждаше много странно. Ушите му бяха дълги и то се опитваше да ги държи изправени, но горната им половина се прегъваше и увисваше. Беше едро и тромаво и бе вирнало подобната си на камшик опашка право нагоре като антена на кола. Козината му беше къса и загладена, лапите — непропорционално големи, докато тялото му беше невероятно измършавяло. Държеше ръбестата си глава вдигната високо и се усмихваше, като показваше хубавите си зъби, а най-странното бе, че те бяха човешки, вместо кучешки.
То се приближи към нас, после спря и като протегна предните си лапи на земята, сложи главата си върху тях. Задницата му стърчеше нагоре и опашката му се въртеше ли въртеше в кръг. Явно много се радваше да ни види.
Далеч надолу по склона някой подсвирна остро и нетърпеливо. Кучето скочи на крака и се обърна по посоката, от която бе дошъл звукът. Изсвирването се повтори и като ни погледна сякаш с извинение, смешното куче се втурна надолу. Тичаше непохватно, като задните му крака се изтласкваха напред така, че изпреварваха предните, а опашката му, наклонена под ъгъл четирийсет и пет градуса, се въртеше бясно в знак на огромно щастие.
— Виждал съм това куче преди — заявих. — Знам, че съм го виждал някъде.
— Разбира се — отвърна Кети, учудена от факта, че не съм го разпознал, — това бе Плуто. Кучето на Мики Маус.
Хвана ме яд на самия себе си заради недосетливостта си. Веднага трябваше да разпозная кучето. Но когато човек се е настроил да види таласъм или фея, не очаква пред него да изскочи герой от анимационните филмчета.
Н тогава героите от други рисувани филми също трябваха да са тук — и то всички. Не само Мики Маус, Мини Маус, кучето Плуто и патокът Доналд, а всички фантастични герои на Дисни, известни в нашия свят.
Плуто бе дотичал да ни види и Мики Маус му бе свирнал да се връща, а ние двамата, мисля си, не го бяхме приели като необичайно явление. Ако човек не се намираше на това място, а стоеше встрани от него, и погледнеше на събитието по логичен начин, никога не би го приел. При никакви обстоятелства не би допуснал, че съществува такъв свят или че той самият може да попадне в него. Когато, обаче, се озовеше тук и не можеше да избяга, всякакви съмнения се изпаряваха, всичко започваше да изглежда нормално.
— Хортън, какво ще правим сега? — запита Кети. — Мислиш ли, че колата ще издържи по този път?
— Ще караме бавно — отвърнах. — Полека. Пътят може да се оправи по-нататък.
Тя заобиколи колата и седна зад волана. Протегна ръка към ключа, завъртя го, но абсолютно нищо не се получи. Изключи и завъртя още веднъж, но не се чу дори почукването на заял стартер.
Минах отпред и вдигнах капака на колата. Не знам защо си правех труда. Не бях механик. Вероятно не бих могъл да открия причината.
Наведох се над радиатора и погледнах двигателя — стори ми се съвсем наред. Можеше да му липсва половината и пак би ми изглеждал наред.
Възклицание и шум от падане ме накараха да подскоча и при изправянето си ударих силно главата в капака.
— Хортън! — извика Кети.
Минах бързо отстрани на колата и видях Кети да седи край пътя. Лицето й бе изкривено от болка.
— Кракът ми — посочи тя.
Видях, че левият й крак бе затънол дълбоко в единия коловоз.
— Излязох от колата — обясни тя — и се отдръпнах назад, без да гледам къде стъпвам.
Клекнах до нея и освободих крака й колкото бе възможно по-нежно, като оставих обувката залостена в коловоза. Глезенът бе зачервен и одраскан.
— Ама че глупава работа — рече Кети.
— Боли ли?
— И още как! Мисля, че е навехнат.
Глезенът й изглеждаше наистина навехнат. А какво, по дяволите, запитах се аз, може да направи човек с един навехнат глезен на място като това? Тук, разбира се, нямаше лекари. Смътно си спомнях, че навехнато се пристяга с ластичен бинт, но откъде да взема тук ластичен бинт?
— Трябва да си събуеш чорапа — казах. — Ако започне да отича…
Тя повдигна полата си и откачи жартиера, след което нави чорапа надолу. Аз успях да го сваля и видях, че глезенът й бе пострадал лошо. Беше се възпалил и леко отекъл.
— Кети — рекох, — не знам какво да правя. Ако имаш някакво предложение…
— Навярно не е толкова зле — отговори ми тя, — въпреки че ме боли. След ден-два сигурно ще се оправи. Разполагаме с колата, която да ни послужи за подслон. Дори и да не се движи, можем да останем в нея.
— Възможно е наоколо да се намери някой, който може да ни помогне — разсъждавах аз. — Не знам какво да направя. Ако имахме бандаж… Бих могъл да разкъсам ризата си, но превръзката трябва да бъде еластична…
— Някой да ни помогне ли? На място като това?
— Заслужава си да опитаме — казах. — Наоколо сигурно няма само караконджули и таласъми. Дори не вярвам и те да са чак толкова много. Отдавна вече не са на мода. Сигурно има други…
Тя кимна.
— Може би си прав. Идеята да използваме колата за подслон не решава всички проблеми. Имаме нужда също от храна и вода. Но като че ли е твърде рано да се плашим. Вероятно ще мога все пак да вървя.
— Кой се плаши? — попитах аз.
— Не ме залъгвай — рече остро Кети. — Чувстваш, че сме я загазили. Не знаем нищо за това място. Ние тук сме чужденци. Нямаме право да бъдем тук.
— Ние не сме искали да дойдем тук.
— Това обаче няма значение, Хортън.
И според мен нямаше. Очевидно някой искаше да се озовем в този свят. Някой ни бе пренесъл тук.
Като помислих за това, изтръпнах. Не за себе си — или най-малкото не се безпокоях толкова за себе си. По дяволите, аз бих се справил с всичко. След гърмящите змии, морското чудовище и върколаците вече
