следователно се бях замесила.
— Възможно бе да не те докоснат. Обаче, след като седнахме заедно в колата на път за Вашингтон…
— Хортън, вдигни ме — помоли тя — и да тръгваме. Ако стигнем твърде късно до замъка, може да не ни пуснат да влезем.
— Добре — съгласих се. — Да вървим.
Станах и се наведох да я взема, но в същия миг нещо зашумя в храстите от едната страна на пътя и оттам излезе мечка. Вървеше изправена на задните си крака и носеше червени шорти на бели точки, поддържани от тиранти. Носеше тояга, преметната през рамо, и ни се усмихваше особено радушно.
Кети се притисна към мен, но не извика, въпреки че имаше пълно право да го стори, защото независимо от усмивката мечокът имаше застрашителен вид.
От храсталака зад него се появи вълк, който не носеше сопа, но който също се опита да ни се усмихне. Усмивката му, обаче, беше не толкова радушна, а някак си зловеща. След вълка изскочи лисица и тримата се подредиха срещу нас, като ни се усмихваха съвсем дружелюбно.
— Бабо Мецо, Кумчо Вълчо и Кума Лисо — обърнах се към тях, — как се чувствате днес?
Опитах се да говоря небрежно, но се съмнявам, че успях, тъй като тези тримата не ми се нравеха. От все сърце съжалявах, че не взех бейзболната бухалка.
Баба Меца се поклони леко.
— Поласкани сме — каза тя, — че ни разпознахте. И каква щастлива случайност е, че се срещнахме. Предполагаме, че вие двамата сте нови по тези места.
— Току-що пристигнахме — рече Кети.
— Е, добре — продължи Баба Меца, — хубаво е, че ни приемате така приятелски. Защото тъкмо си търсехме помощници за едно сериозно начинание.
— Има един кокошарник — допълни Кума Лиса, — който се нуждае от малка проверка.
— Съжалявам, че няма да можем да ви помогнем — отвърнах. — Навярно някой друг път. Мис Адамс си навехна глезена и трябва да я заведа на лекар.
— Това е много лошо — възкликна Баба Меца, като се опита да покаже съчувствие. — Навехнатият глезен може да е, както си мисля, нещо доста болезнено. Особено за една толкова хубава госпожица.
— Не трябва да забравяме обаче курника — намеси се Кума Лиса — и това, че наближава вечер…
Баба Меца изръмжа гърлено:
— Кума Лисо, ти явно нямаш сърце, а само стомах, който вечно е празен. Знаете ли — обърна се тя към мен, — този кокошарник е в съседство със замъка и усилено се пази от глутница кучета и различни други зверове, така че за такива като нас тримата няма шанс да се доберат до него. Много жалко, защото онези кокошки са добре охранени и ще са доста вкусни. Помислихме си, че ако успеем да привлечем на помощ човек, можем да се хванем и да изработим такъв план, който все пак да има някакви шансове за успех. Говорихме вече с няколко души, но те се оказаха страхливци, на които не може да се разчита. Разполагаме с луксозна бърлога недалеч от тук, където можем да седнем и да обмислим плана. Ще има удобен сламеник за госпожицата, а някой от нас може да отскочи до старата Мег да вземе някакви лекове за навехнат глезен.
— Не, благодаря — рече Кети. — Ние отиваме в замъка.
— Може да сте закъснели вече — обади се Кума Лиса. — Там се престарават със затварянето на портите.
— Тогава значи трябва да побързаме — заключи Кети.
Наведох се отново да я вдигна, но Баба Меца протегна лапа и ме спря.
— Сигурно няма да зарежете така, с лека ръка, предложението ни за пилетата — каза тя. — Обичате пилешко, нали?
— Разбира се, че го обичат — потвърди вълкът, който досега не се бе намесвал в разговора. — Човекът е месоядно, като всички нас.
— Но е придирчив — заяви Кума Лиса.
— Придирчив? — повтори стъписана Баба Меца. — Това са най-тлъстите кокошки, които старите ми очи са виждали някога. Толкова ще са вкусни, че ще си оближем пръстите, и едва ли някой би желал да пропусне възможността да ги опита.
— При други обстоятелства — казах им — бих погледнал на предложението ви с огромен интерес, но сега ни се налага да тръгваме.
— Може би някой друг път — мрачно рече Баба Меца.
— Да, някой друг път — приех аз. — Ще се радвам, ако ме потърсите отново.
— Когато сте по-гладни — подхвърли Кумчо Вълчо.
— Навярно би имало значение — съгласих се с него.
Вдигнах Кети и тя се сгуши в прегръдките ми. За момент не бях уверен, че ще ни пуснат да си вървим, но те отстъпиха встрани и аз продължих по пътеката.
Кети потрепери и промълви:
— Какви ужасни създания. Стояха и ни се усмихваха, като си мислеха, че ще хукнем с тях, за да крадем пилета.
Едва се сдържах да не погледна назад, за да се уверя, че са още там и не се прокрадват зад нас по пътя. Обаче не посмях да се обърна, защото това можеше да им подскаже, че се страхувам от тях. Аз наистина се страхувах, но именно заради това беше още по-важно да не го показвам.
Кети обви врата ми с ръце и опря глава на рамото ми. „Колко по-приятно — казах си — е да я нося нея, вместо онзи невеж, ругаещ оператор“. Освен това тя не тежеше толкова много.
Пътят напусна откритото било и навлезе в дълбока и величествена гора, така че само от време на време можех да зърна замъка от някоя горска поляна, и то само части от него. Слънцето се спускаше все по-ниско на запад и гъстата гора се изпълни със сивкав здрач. В дълбините й забелязах някакво раздвижване.
Пътят се разклони и на това място отново имаше знак, този път с две стрелки, като едната сочеше към замъка, а другата — към хана. Но само на няколко метра по-надолу по пътя към замъка имаше масивна желязна врата, която не позволяваше да се продължи нататък, а от двете й страни се издигаше висока ограда от здрава телена мрежа, завършваща най-отгоре с няколко реда бодлива тел. От едната страна на вратата стоеше караулка, боядисана на ярки райета, и на нея се бе облегнал въоръжен страж, който държеше алебардата си доста небрежно. Приближих се до вратата и се наложи да я ритна, за да привлека вниманието на пазача.
— Закъснял си — изръмжа той. — Вратата се затваря при залез слънце и се пускат драконите. Рискуваш живота си, ако продължиш надолу по този път.
Приближи се до вратата и ни огледа по-внимателно.
— С теб има госпожичка. Тя да не е изпаднала в беда?
— Навехна си глезена — отговорих. — Не може да върви.
Стражът изхихика и заяви:
— В такъв случай може да се уреди нещо и да се осигури придружител за госпожичката.
— И за двама ни — сепна се Кети.
Той заклати глава с престорена тъга.
— Мога да си затворя очите и да пусна само един. Не мога да ги затворя за двама.
— Някой ден — отвърнах — не очите ти, а устата ти ще бъде затворена.
— Изчезвай! — викна той ядосано. — Пръждосвай се, заедно с мръсницата си! Нека вещицата в хана направи някакво заклинание, за да й изцери глезена.
— Да се махаме оттук — прошепна Кети уплашено.
— Слушай, приятел — казах на стража, — някой път, когато не са ми заети ръцете, ще се върна да ти затворя ченето.
— Моля те — рече настойчиво Кети, — моля те, нека се махнем оттук!
Обърнах се и тръгнах обратно. Зад нас стражът гръмогласно сипеше заплахи и удряше по пръчките на вратата с алебардата си. Свих по пътя към хана, и след като се отдалечих достатъчно, за да не се виждаме от вратата на замъка, спрях, пуснах Кети на земята и седнах до нея.
Тя плачеше, но като че ли повече от яд, отколкото от страх.
