— Никой досега — изхлипа — не ме е наричал мръсница.
Не й обясних, че такива обноски и език често се срещат в замъците.
Кети вдигна ръка и придърпа главата ми близо до лицето си.
— Ако не ме държеше — каза тя, — сигурно щеше да го пребиеш.
— Само блъфирах — отвърнах. — Вратата ни разделяше, а и стражът бе въоръжен с алебарда.
— Той каза, че в хана имало вещица — рече тя.
Обърнах глава и я целунах леко по бузата.
— Опитваш се да ме разсееш, за да не мисля за вещици, така ли?
— Реших, че може наистина да помогне — признах.
— А освен това онази ограда… — поде тя. — С бодлива тел отгоре. Кой е чувал някога за подобна ограда около замък? По онова време бодливата тел още не е била изобретена.
— Взе да става тъмно — отбелязах. — Най-добре е да тръгнем към хана.
— Ами вещицата?
Засмях се, въпреки че в действителност съвсем не ми бе до смях.
— Повечето вещици — обясних снисходително — са просто стари ексцентрични жени, които никой не разбира.
— Може и да си прав — отстъпи тя.
Взех я на ръце и тръгнах отново.
Кети вдигна лицето си към мен и аз я целунах по устата. Ръцете й ме обвиха още по-здраво. Притиснах я до себе си и почувствах нейната топлина и сладост. В продължение на един безкраен миг, освен нас в празната вселена не съществуваше нищо друго; сетне съвсем бавно започнах отново да забелязвам тъмните усои на гората и движещите се сенки из тях.
Малко по-надолу по пътя видях бледа светлина, което според мен трябваше да означава, че там е ханът.
— Почти стигнахме — обявих аз.
— Няма да ти създавам проблеми, Хортън — обеща Кети. — Няма да пищя. Каквото и да срещнем там, няма да пищя.
— Вярвам ти — отвърнах. — Скоро ще се махнем от това място. Не знам точно как, но все някак ще успеем да се измъкнем, и то двамата заедно.
Доколкото успях да го разгледам в сгъстяващия се мрак, ханът представляваше стара разнебитена постройка, сгушена край горичка от високи дъбове. От комина в средата на покрива се издигаше пушек, а през ромбовидните прозорчета се процеждаше слаба светлина. Дворът на хана беше пуст и наоколо изглежда нямаше никой.
„Прекрасно“ — рекох си.
Почти бях стигнал вратата, когато на нея се появи прегърбена, уродлива фигура, черно тяло, чиито контури се очертаваха на фона на мъглявата светлина отвътре. Лицето не се виждаше.
— Хайде, момко — викна с писклив глас прегърбената фигура. — Не зяпай така. Нищо лошо няма да ти се случи. Нито на госпожицата.
— Госпожицата е с навехнат глезен — рекох. — Надявахме се…
— Разбира се — прекъсна ме странното създание. — Дошли сте на най-подходящото място, където да се изцери. Старата Мег ще забърка за него елексир от горещо мляко и вино с подправки.
Вече виждах донякъде по-ясно — нямаше съмнение, че това е вещицата, за която ни бе споменал стражът. Косата й висеше на тънки рошави кичури около лицето и носът й беше дълъг и изкривен, проточил се към силно издадена напред и нагоре брадичка, до която почти достигаше. Вещицата се подпираше на дървена тояга.
Тя отстъпи навътре и аз влязох. Огънят, който със силен дим тлееше в огнището, почти не успяваше да разпръсне тъмнината в стаята. Мирисът на горящите дърва се смесваше с други, подсилвани от него, странни миризми, които обгръщаха като мъгла помещението.
— Сложи я там — рече вещицата Мег, като посочи с тоягата си. — На стола до огъня. Той е много здрав, направен от истински дъб, и формата му пасва на тялото, а на седалката му има вълнена възглавница. Госпожицата ще се чувства добре.
Занесох Кети до стола и й помогнах да седне.
— Добре ли си? — попитах.
Тя вдигна глава към мен и очите й заблестяха меко на светлината от огъня.
— Добре съм — щастливо отвърна тя.
— Още толкова и ще стигнем у дома — казах й аз.
Вещицата закуцука край нас, като потропваше с тоягата по пода и си мърмореше нещо под носа. После клекна край огнището над жаравата и взе да разбърква тенджера с вдигаща пара течност. Лумналият за миг огън я освети и показа цялата й грозота, невероятните нос и брадичка, огромната брадавица върху едната буза, със стърчащи косми, които приличаха на крака на паяк.
След като очите ми привикнаха към тъмнината, започнах да различавам някои подробности в обзавеждането на стаята. Три груби дъсчени маси стояха край едната стена и върху тях като бледи и пияни призраци в различни посоки и ъгли стърчаха незапалени свещи, поставени в свещници. В голям шкаф проблясваха под мъжделивата светлина на огъня чаши и бутилки.
— А сега — каза вещицата, — още съвсем мъничко стрита на прах крастава жаба и щипка прах от гробището и елексирът ще е готов. Щом оправим глезена на госпожицата, ще пристъпим към храната. Ах, да, храната.
Тя изхихика пискливо на някаква шега, за която само можех да гадая — нещо, свързано с храната, както изглежда.
От далечината се дочуха гласове. Може би и други пътници идваха към хана? Навярно бяха цяла дружина.
Гласовете се усилиха и аз излязох на вратата, за да погледна от каква посока идват. Изкачвайки се по пътя, към хана се приближаваха множество хора, някои от които носеха запалени факли.
След тълпата се движеха двама души, яхнали коне, но докато наблюдавах шествието, след известно време забелязах, че този, който вървеше отзад, яздеше магаре, а не кон, и краката му почти се влачеха по земята. Моето внимание бе привлечено обаче от предния конник, и то съвсем не случайно. Той бе висок и мършав, облечен в рицарски доспехи, държеше щит в едната си ръка, а с другата крепеше дълго копие през рамо. Конят бе мършав, също като ездача си, и вървеше бавно и с наведена глава, като често се препъваше. Когато цялото това множество се приближи, на светлината на факлите видях, че всъщност конят бе само кожа и кости.
Шествието спря и хората се отдръпнаха, когато конят, носещ високото плашило в рицарски доспехи, с препъване излезе пред навалицата. След като се измъкна от тълпата, спря и остана на място с увиснала глава — нямаше да се учудя, ако всеки момент тупнеше като чувал на земята.
Мъжът и конят стояха неподвижно, както и навалицата, и докато ги наблюдавах внимателно, смътно се запитах какво можеше да се случи оттук нататък. На място като това, доколкото предполагах, всичко може да се случи. Цялата работа беше смешна, разбира се — но туй не беше никакво успокоение, тъй като оценката ми по принцип се основаваше на нравите и обичаите на хората от двайсети век и съвсем не бе приложима тук.
Конят бавно повдигна глава. Тълпата зашумя в очакване, вдигайки високо факлите. А рицарят, сякаш със съзнателно усилие, се изправи на седлото и свали от рамото си копието. Аз продължавах да стоя в двора на хана като любопитен зрител, донякъде смаян от гледката пред очите ми.
Изведнъж рицарят извика и въпреки че гласът му прозвуча ясно и силно сред тишината на нощта, необходимо ми беше известно време, за да разбера думите му. Копието, опряно в бедрото му, се насочи напред и конят се втурна в галоп, преди да осъзная намерението на рицаря.
— Катиф — бе извикал той, — окаян, мръсен невернико, приготви се да се отбраняваш!
Навярно имаше предвид мен, защото конят се носеше като вихър напред и копието също бе насочено към мен, а Бог ми е свидетел, че нямах абсолютно никакво време да се подготвя за отбрана.
Всъщност щях да си плюя на петите, понеже знаех, че превъзходството не е на моя страна. Но нямах време да направя каквото и да е и на практика бях полувкаменен от лудостта на всичко това. В
