продължение на няколко секунди, които ми се сториха цели часове, стоях и вцепенен наблюдавах как бляскавият връх на копието се приближаваше към мен. Конят не изглеждаше особено силен, но явно умееше внезапно да набира скорост; и сега пъхтеше насреща ми като задъхан парен локомотив.
Върхът на копието бе вече на два-три метра от мен, готов да ме прониже, когато се поокопитих достатъчно и отскочих встрани. Върхът мина покрай мен, но като че ли в същия момент рицарят загуби контрол върху него или може би конят се бе уплашил или препънал — не знам каква бе причината — във всеки случай, обаче, копието се замята близо до мен; трябваше само да протегна напред ръце, да го ударя слепешката, за да го отблъсна от тялото си.
Направих го така успешно, че върхът се заби дълбоко в земята. Изведнъж копието се превърна в катапулт и задният му край, попадайки под мишницата на рицаря, го издигна от седлото високо нагоре във въздуха. Конят заби рязко копита в земята, заора и спря с бясно люлеещи се стремена, докато огънатото копие се изправи и изхвърли нещастният рицар като камък, изстрелян от прашка. Той описа голяма дъга във въздуха и се стовари по лице и с широко разперени ръце и крака в задния край на двора. Разнесе се такова дрънчене, все едно някой удряше празен метален казан с тежък чук.
Хората на пътя, които съпровождаха рицаря, изпаднаха във възторг. Някои от тях се превиваха от смях, хванали коремите си с ръце, докато други се търкаляха по земята, безпомощни срещу пристъпите на собствения си силен истеричен кикот.
Като се тътреше по пътя, пристигна клепоухото малко магаре, все още носещо дрипавия мъж, чиито крака почти се влачеха по земята — бедния, търпелив Санчо Панса, който за пореден път идваше да помогне на господаря си, Дон Кихот де ла Манча.
Тези, които се превиваха от смях, досетих се, просто бяха дошли да се забавляват, нарочно носеха факли да осветят пътя на рицаря-плашило, като много добре знаеха, че някое от безкрайните му приключения с нещастен край можеше съвсем скоро да им осигури голямо забавление.
Обърнах се назад, към хана… Там нямаше никакъв хан!
— Кети! — извиках. — Кети!
Отговор не последва. На пътя търсещата забавление дружина продължаваше да вие от смях. В другия край на това, което до преди малко беше двор на хана, Санчо бе слязъл от магарето си и се опитваше с всички сили, но безуспешно, да обърне Дон Кихот по гръб. Ханът обаче бе изчезнал — от Кети и вещицата нямаше нито следа.
Някъде от горите надолу по склона долетя пронизителният кикот на вещицата. Почаках и кикотът се чу отново, като този път успях да определя посоката му и се втурнах натам. Прекосих няколкото метра празно пространство, което бе представлявало двора на хана, и навлязох в гората. Пръстите на краката ми се закачаха в корени, които се опитваха да ме препънат, и клони ме шибаха през лицето. Но аз не преставах да тичам, протегнал пред себе си ръце, за да предпазя от удар главата си в някое дърво и да не избия малкото мозък, който ми бе останал. Далеч пред мен продължаваше да се чува налудничавото кикотене.
Само ако я хвана, обещах си аз, ще й извия мършавия врат, докато не ме заведе при Кети или не ми каже къде е, след което, предполагам, изкушението да я удуша щеше да е голямо. Но дори докато си го мислех, много добре си давах сметка колко малък е шансът ми да я хвана. Блъснах се в някакъв голям камък и се прооснах върху него, после пипнешком го заобиколих и хукнах отново надолу, докато пред мен като насочващ сигнал продължаваше да се носи лудешкият смях, който през цялото време нито се отдалечаваше, нито се приближаваше. Налетях върху едно дърво, но изпънатите ми напред ръце го усетиха първи и ме предпазиха от разцепване на черепа, макар за миг да си помислих уплашено, че и двете ми китки са счупени. Накрая един от корените, с каквито изобилстваше почвата в гората, успя да ме спъне и аз направих кълбо напред във въздуха, но се приземих на меко — в плитко горско блато. Паднах по гръб и главата ми потъна, но веднага седнах, кашляйки и храчейки, тъй като бях погълнал малко от мътната блатна вода.
Останах да седя неподвижно — знаех, че съм победен. Можех да гоня този кикот из гората в продължение на милион години и никога да не хвана вещицата. Защото знаех, че това е свят, с който нито аз, нито някой друг, може да се пребори. В него човек ще се сблъска с фантастичните същества, зародили се в собствения му мозък, и дори цялото му логично мислене не би му помогнало да се справи с тях.
Седях в тинята, потънал до кръста във водата, над главата ми папурите се полюшваха, а някъде вляво от мен нещо — жаба предполагам — скочи в блатото. Смътно осъзнах, че в далечината съзирам някаква слаба светлина, и бавно се изправих на крака. От панталоните ми се отлепиха парчета кал и с тихо пляскане цопнаха във водата. Но дори и прав не можех да видя добре светлината, понеже бях затънал в до колене тинята и папурите наоколо се издигаха по-високо от главата ми.
С доста труд и мъки започнах да си пробивам път към светлината. Не беше лесно да се върви. Тинята беше дълбока и лепкава, папурите и другите блатни храсти възпрепятстваха движението ми. Крачех бавно през гъстата растителност.
Калта на дъното и самата вода станаха по-плитки и избуялите храсталаци започнаха да оредяват. Видях, че светлината идва от някаква точка над главата ми, и се запитах къде ли може да се намира, но миг по- късно ме спря стръмен бряг и разбрах, че източникът беше някъде отгоре. Опитах да се изкатеря, но почвата се оказа доста хлъзгава. Когато стигах до средата, започнах да се пързалям обратно надолу и докато се мъчех да спра, огромна мускулеста ръка се появи сякаш от нищото, аз инстинктивно се вкопчих в нея и веднага усетих как пръстите й обвиха здраво китката ми.
Погледнах нагоре и видях създанието, което ми помагаше. То се надвесваше от брега с протегната напред ръка. Над челото му стърчаха рога, а лицето му беше недодялано, с груба кожа и лукаво изражение. Белите му зъби пробляснаха, когато ми се усмихна, и за пръв път, откакто започна всичко, усетих страх.
Но това не бе всичко. Там, до създанието на брега, беше приклекнал уродът с островръхата глава и когато видя, че го забелязах, заподскача и гневно закрещя:
— Не! Не! Не два пъти! Само веднъж! Дон Кихот не се брои!
Дявола с лекота ме изтегли на брега, където ме пусна на краката ми.
На земята стоеше фенер и на светлината му забелязах, че Дявола е дундесто създание, малко по-ниско от мен, но с много по-яко телосложение, очевидно склонно към силно затлъстяване. Не носеше никакви дрехи, освен мърлява препаска на кръста си, а огромното му, сякаш надуто шкембе бе увиснало над нея.
Съдията не спираше пискливото си крякане.
— Не е честно! Знаеш, че не е честно. Онзи Дон Кихот е глупак. Никога не върши нещата както трябва. Да победиш Дон Кихот не означава да си бил изложен на опасност и…
Дявола се извърна и замахна с крак, като разцепеното му копито проблясна на светлината на фенера. Ритникът улучи Съдията в кръста, изстреля го във въздуха и го запрати извън полезрението ми. Крясъците му заглъхнаха и се превърнаха в шумолене на тръстика, а накрая завършиха с цопване във водата.
— А сега — рече Дявола, като се обърна към мен, — ще можем да поговорим на тишина и спокойствие, въпреки че онзи е непоправим досадник и скоро ще изпълзи обратно, за да ни се пречка отново. Както ми се струва — продължи той, превключвайки бързо на друга тема, — не изглеждаш особено уплашен.
— Направо съм вцепенен от страх — отвърнах.
— Понякога ми е трудно да разбера — оплака се Дявола, като размахваше рунтавата си опашка, за да покаже колко е учуден, — как точно трябва да изглеждам, когато срещна някой смъртен. Вие, хората, сте ме описали по толкова различни начини, че изобщо ми е трудно да отгатна кой от тях е най-подходящият. В интерес на истината мога да приема всеки от образите, в които съм представян, стига да имаш някакво предпочитание. Макар да признавам, че така, както ме виждаш сега, ми е най-удобно.
— Нямам никакви предпочитания — заявих аз. — Можеш да си останеш така. Не искам да ти развалям удобството.
Макар все още да треперех, бях се поокопитил. Човек не всеки ден разговаря с Дявола.
— Значи искаш да кажеш — заключи той, — че не си се интересувал от мен.
— Допускам, че е тъй — съгласих се.
— Така и предполагах — отвърна той жално. — Все същото ми се случва през последния половин век. Хората почти никога не мислят за мен и дори когато го правят, не са изплашени. Е, чувстват се може би малко неудобно, но не изпитват страх. А това е трудно да се преглътне. Едно време, не толкова отдавна, целият християнски свят изпадаше в ужас от мен.
