— Навярно има и такива, които продължават да се плашат — опитах се да го утеша. — В някои от изостаналите страни хората все още ги е страх от теб.
Веднага съжалих за думите си, защото разбрах, че не го утешавам, а само го карам да се чувства още по-зле.
Съдията се катереше по брега. Целият беше покрит с кал и от перчема му се стичаха капки, но когато стъпи на равното горе, побеснял се впусна в див боен танц.
— Няма да го приема — викна той на Дявола. — Не ме интересува мнението ти. Остават му още два пъти. Не отречам за върколаците, но трябва да се съгласиш, че Дон Кихот не е достоен противник. Казвам ти, че Правилото изобщо няма да важи, ако…
Дявола въздъхна с примирение и се протегна да докосне рамото ми.
— Хайде да отидем някъде — предложи той, — където можем да седнем и да поприказваме.
Последва мощно свистене, чу се внезапен гръм и във въздуха се разнесе миризма на сяра. След миг, който едва ли би стигнал на човек да поеме дъх, се озовахме на друго място, на гола поляна върху лека височинка, която се издигаше край малко езеро. Близо до нас се извисяваше група дървета, а край тях ее струпана купчина камъни. От езерцето долиташе мирното квакане на щастливи пролетни жаби и лек ветрец шумолеше из дърветата. Общо взето тук беше много по-приятно отколкото край блатото.
Коленете ми се подгъваха, но Дявола ме задържа прав и ме поведе към камъните. Там ме настани на един от тях, който се оказа много удобен. После седна до мен, кръстоса крака и подви опашката си така, че заостреният й като връх на стрела край легна в скута му.
— Сега ще можем да разговаряме, без постоянно да ни прекъсват — каза той. — Възможно е Съдията да ни открие, разбира се, но това ще му отнеме известно време. Гордея се най-много с майсторството си, да се пренасям много бързо от едно място на друго.
— Преди да се впуснем в дълъг разговор — отвърнах, — имам няколко въпроса, които бих искал да ти задам. С мен имаше една жена, но тя изчезна. Беше в хана и…
— Знам всичко — рече ми той с похотлива усмивка. — Казва се Кети Адамс. Не се безпокой за нея, защото тя бе върната на Земята — имам предвид вашата Земя. Което е много добре, защото изобщо не ни трябваше. Наложи се обаче да я вземем в началото, защото беше с теб.
— Тя не ви е била необходима?
— Не, разбира се — отговори Дяволът. — Необходим си ни само ти.
— Виж какво… — понечих да кажа, но той ме прекъсна с махване на яката си ръка.
— Трябваш ни като посредник. Предполагам, че така трябва да се изразя. Търсехме някой човек, който да работи за нас, да ни бъде нещо като агент. Тогава се появи ти…
— Ако сте искали това — прекъснах го аз, — то се опитахте да го постигнете по доста нескопосан начин. Бандата ви направи всичко възможно да ме убие и само благодарение на добрия късмет…
Дявола се изсмя гръмогласно и обясни:
— Не е въпрос на добър късмет, а на отлично развитото ти чувство за самосъхранение, каквото не съм виждал от години. А колкото до това как са се опитвали да те доведат тук — с удоволствие ти обещавам, че някои от изпълнителите на задачата ще си получат заслуженото наказание. Явно мислят твърде еднопосочно и имат доста голямо въображение, така че ще се наложат известни промени. Бях зает с твърде много други неща, както сигурно можеш да предположиш, и отначало не разбрах какво става.
— Имаш предвид, че онова правило за „три пъти носи щастие“…
Той поклати тъжно глава.
— Съжалявам, обаче трябва да ти кажа, че не мога да направя нищо, за да го променя. Правилото си е правило, както разбираш. В крайна сметка именно вие, хората, сте го измислили, наред с куп други, в които няма никаква логика. Като например: „Престъплението никога не се оправдава“, когато много добре знаете, че не е така, или цялата глупост по отношение на „Рано пиле рано пее“. — Отново поклати глава. — Дори не може да си представите какви главоболия ни създават всички тези тъпи правила, с които постоянно ни ограничавате.
— Но това не са правила — отвърнах.
— Знам. Наричате ги поговорки. Но след като накарате достатъчно хора да повярват, че в тях има нещо вярно, за нас стават правила.
— Значи имате право на още един опит да ме хванете. Освен ако не се съгласиш със Съдията, че онази работа с Дон Кихот…
— Случаят с Дон Кихот се брои — изръмжа той. — Съгласен съм със Съдията, че с този побъркан испански герой лесно би се справило дори петгодишно дете. Аз обаче искам да се приключи с цялата тази история и колкото по-бързо и по-лесно успея да те измъкна от нея, толкова по-добре. Чака ни много работа. Това, което не мога да проумея, е какво криворазбрано чувство за рицарство те накара да се съгласиш на още един рунд. След като се справи с морското чудовище, ти успешно бе издържал изпитанието, но после се остави онзи гнусен Съдия да те придума да…
— Дължах нещо на Кети — прекъснах го. — Аз я забърках в тази каша.
— Знам — рече Дявола. — Знам. В някои моменти просто не ви разбирам вас, хората. В повечето случаи гледате само как да си прережете гърлата или да забиете нож в гърба на ближния, да го отстраните, за да постигнете онова, което наричате успех, после изведнъж се преобразявате и ставате толкова благородни и състрадателни, че просто свят да ти се завие.
— Но ако смятате, че ще имате някаква полза от мен, макар аз изобщо да не мога да го повярвам, защо най-напред се опитахте да ме убиете? Защо просто не се пресегна, ако това е начинът, по който го правиш, и не ме пренесе направо тук?
Той въздъхна, потресен от невежеството ми.
— За да те убием, трябва да те подложим на изпитание. Това също е правило. Но нямаше нужда да се престараваме толкова. Онези изпълнители се събират и измислят разни сложни начини как да направят нещо, и нямам нищо против да се забавляват по този начин. Те обаче толкова се запалват по някой от тези свои странни подходи, че решават да го изпробват на практика. Усложненията, които си създават, за да извършат просто убийство на човек, са извън всякакви разумни граници. И за всичко туй, естествено, сте виновни вие, хората. Вие правите същото. Вашите писатели, вашите художници на комикси, вашите сценаристи — всичките ви творци — се събират и измислят всякакви налудничави образи и невъзможни ситуации, а ние сме тези, които трябва после да се справяме с тях. А това, мисля, ни връща отново към предложението, което искам да обсъдя с теб.
— Тогава премини направо към него — подканих го. — Имах тежък ден и сигурно ще спя поне двайсет часа. В случай че намеря удобно място, където да легна.
— О, това е лесно — каза той. — Между онези два камъка има легло, застлано с листа, които ветровете довяха миналата есен. Тук мястото е много спокойно и предполагам, че ще ти бъде удобно.
— И пълно с гърмящи змии? — рекох.
— Ти за какъв ме вземаш? — възкликна Дявола ядосано. — Нима мислиш, че нямам чест, че ще те натикам в капан? Заклевам ти се, че нищо лошо няма да ти се случи, преди да се събудиш.
— А след това? — попитах.
— След това — обясни той — те очаква още едно опасно изпитание, за да се изпълни правилото за трите пъти. Бъди сигурен, че ще ти стискам палци каквото и да се случи.
— Добре — съгласих се, — след като не може без това. Но се чудя дали не би се застъпил малко за мен. Вече взе да ми писва. Не мисля, че бих издържал нападението на друго чудовище.
— Мога да ти обещая — заяви Дяволът, — че няма да е чудовище. А сега да поговорим делово.
— Хубаво — съгласих се без особено желание. — Какво имаш предвид?
— Става дума — започна той донякъде сприхаво — за тези глупави фантазии, с които ни подхранвате. Можете ли да очаквате от нас да изградим каквато и да е стройна система на живот въз основа на всички тези неясни празни приказки? Малки наперени птички, кацнали на клон, си подвикват: „Мисля, че видях котка — видях я, видях я.“ А глупавата котка долу на земята зяпа нагоре към птичетата с безпомощен и полувиновен поглед. Как, питам те съвсем искрено, можем да изградим какъвто и да е свестен образ в ситуация като тази? Дадохте ни, още в самото начало, основа, която бе здрава и материална, родена от твърдо убеждение и истинска вяра. Но сега ставате смешни, като ни приписвате характерни черти, които са едновременно неправдоподобни и нелепи. Това вместо да увеличи силата ни, разваля всичко, което сме
