постигнали в миналото.
— Искаш да кажеш — обадих се, — че щеше да е по-добре за вашия свят, ако бяхме продължили да вярваме в дяволи, караконджули, таласъми и тем подобни?
— Щеше да е много по-благоприятно за развитието му — отвърна Дявола, — ако поне вярвахте искрено. Но днес вие ни се подигравате…
— Не се подиграваме — възразих аз. — Не забравяй, че голяма част от човеството изобщо не си дава сметка, че който и да е от вас съществува в действителност. Пък и е невъзможно, след като вие убивате всички, които имат някакви подозрения за съществуването на този свят.
— Имам предвид онова — обясни той с горчивина, — което вие наричате напредък. Можете да направите почти всичко, което пожелаете, и продължавате да искате все повече и повече, изпълвате си съзнанието с очакване и надежда и не остава място за изследване на личните ви качества — като например най-вече на някои недостатъци. Не изпитвате нито страх, нито уважение…
— Изпитваме и страх — прекъснах го, — и голямо уважение. Разликата е в нещата, от които се страхуваме.
— Прав си — призна Дявола. — Водородни бомби и неидентифицирани летящи обекти. Що за хрумване да си измислите някакви налудничави летящи чинии!
— Навярно по-добро от дяволите — напомних му аз. — С някое НЛО човек има шанс да се разбере, докато с дявол — никога. Вие сте доста хитри създания.
— Какви времена настанаха — печално заяви той. — Сега се говори за механика, вместо за метафизика. Ще повярваш ли, че нашата нещастна страна гъмжи от летящи чинии, които са много нестабилни машинки и са пълни с всякакви ужасни пришълци, напълно лишени от всякакво достойнство. Просто това са измислени извънземни същества без да е употребена капка здрав разум.
— Навярно това е лошо за вас — казах — и разбирам тревогата ти. Но не знам как може да ти помогна срещу това. Освен в някои културно изостанали области, едва ли ще намериш много хора, които искрено да вярват в теб. Е, от време на време, разбира се, те споменават. Казват „дявол да го вземе“ или „това е дяволска работа“, но в повечето случаи дори не си мислят за теб. Ти си се превърнал в съвсем безобидна ругатня. Просто липсва вярата в теб. Не е като едно време. Не мисля, че това отношение може да се промени. Не можеш да спреш човешкия напредък. Не ти остава друго, освен да изчакаш и да видиш какво ще стане по-нататък. Възможно е събитията да се развият в твоя полза.
— Смятам, че можем да направим нещо — отговори Дявола, — и че не бива да чакаме. Прекалено много сме чакали досега.
— Не мога да си представя какво бихте сторили — възкликнах. — Как…
— Нямам намерение да ти разкривам плановете си — отсече той. — Ти си надарен с мръсен, хитър, безмилостен разум, какъвто само едно човешко същество може да притежава. Казах ти всичко дотук, само за да можеш някога да го разбереш и тогава да се съгласиш да действаш като наш агент.
И след като произнесе тези думи, Дявола изчезна сред облак серен дим. Останах сам на височинката, а вятърът отвя на изток дима. Поразтреперах се, макар вятърът да не беше студен. Смръзнал се бях по-скоро от компанията, която имах до преди малко.
Околността беше пуста, огряна от бледата луна — пуста и тиха като лоша поличба.
Дявола бе казал, че между два камъка има застлано с листа легло — реших да го потърся. Намерих го и опипах „постелката“ му, но от нея не изскочиха гърмящи змии. Така и предполагах. Дявола не изглеждаше такова същество, което ще те излъже право в очите. Пропълзях между камъните и посъбрах листата, така че да ми е по-удобно.
Лежах в тъмнината под стоновете на вятъра наоколо и си мислех с благодарност, че Кети си е у дома в безопасност. Бях й казал, че някак си ще успеем да се върнем двамата заедно, но тогава не бях си и представял, че след по-малко от час тя ще си е вкъщи на сигурно място. Не беше моя заслуга, разбира се, но това едва ли имаше значение. Дявола бе свършил работата и макар постъпката му да не бе продиктувана от състрадание, открих, че изпитвам донякъде топло чувство към него.
Помислих си за Кети, за лицето й, обърнато към мен и осветено от пламъците в огнището, и се опитах да видя отново щастието, изписано в очите й. Но не успях да си припомня изражението й и докато се опитвах, навярно да съм заспал.
Събудих се в Гетисбърг.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Нещо ме сръга и ме събуди тъй внезапно, че подскочих рязко и ударих главата си в един от камъните. Сред рояка звезди, които се завъртяха лудо из мозъка ми, видях някакъв мъж, който бе приклекнал и ме гледаше. Държеше пушка и макар дулото й да бе насочено към мен, стори ми се, че все пак не се е прицелил точно в моята особа. Най-вероятно нея бе използвал за да ме събуди.
Носеше войнишко кепе, което не пасваше добре на главата му, защото явно косата му от дълго време не е била подстригвана, и избеляла синя куртка с месингови копчета.
— Просто не е за вярване — рече той — как някои хора могат да спят по всяко време.
Извърна глава настрани и изплю голяма струйка тютюнев сок върху камъните.
— Какво става? — попитах.
— Бунтовниците докарват оръдията си — отговори мъжът. — Цяла сутрин се занимават с това. На хълма сигурно са разположени поне хиляда — строени колело до колело.
Поклатих глава.
— Надали са хиляда. Двеста ми изглежда по-точно.
— Може би си прав — каза той. — Предполагам, че бунтовниците не са събрали хиляда оръдия.
— Това трябва да е Гетисбърг — възкликнах.
— Естествено, че е Гетисбърг — отвърна той възмутено. — Не ми казвай, че не го знаеш. Не може да се намираш тук, без да си наясно къде си. Тук стават доста странни неща, ако питаш мен, и ако не греша особено, съвсем скоро ще ни подпукат отново яката.
Разбира се, че беше Гетисбърг. Просто не можеше да е друго. Спомних си, че снощи бях забелязал непознато в горичката наблизо. Наистина ли беше миналата нощ; това снощи ли ми се бе случило или преди цял век? Нима в този свят времето беше без особено значение, както и всичко останало?
Седнах в „леглото“ от листа и се опитах да се ориентирам. Предишната вечер заспах край някакво горичка и купчина камъни, а тази сутрин се събудих край Гетисбърг!
Наведох глава и изпълзях от каменото си ложе, но останах клекнал, с лице към мъжа, който ме бе разбудил. Той прехвърли късчето тютюн за дъвчене от едната си буза в другата и ме огледа внимателно.
— От коя част си? — запита подозрително. — Не си спомням да съм виждал някога човек, облечен като теб.
Ако се бях посъвзел малко повече, все някак си щях да му отговоря, но съзнанието ми беше все още замъглено от съня и главата продължаваше да ме боли от удара в камъка. Това, че се бях събудил в Гетисбърг, допринасяше за объркването ми. Знаех, че трябва да отговоря, но не можах да измисля отговор, така че само поклатих глава.
Над мен, по върха на склона, бяха подредени в една линия оръдия, край които се виждаха артилеристи, застанали мирно и насочили поглед към отсрещната страна на езерото, което се намираше в подножието на хълма. Един офицер седеше изправен върху коня си, който пръхтеше нервно, докато по склона пред оръдията пехотата се бе разгърнала в дълга, неравна редица. Някои от пехотинците стояха зад разнообразни барикади, други лежаха на земята, трети седяха спокойно, но всички гледаха към другия бряг на езерото.
— Не ми харесва — заяви войникът, който ме бе открил — нито как изглеждаш, нито как миришеш. Тук има нещо нередно. Ако си от града, нямаш никаква работа тук горе.
Някъде отдалеч долетя звучен, но не много силен гръм. Изправих се да погледна към отсрещния бряг на езерото и забелязах, че от редицата дървета на срещуположния склон се издига облаче дим. Малко по- нататък, в края на гората, нещо изведнъж проблясна, като че ли някой бе отворил вратичката на нажежена до червено печка и после веднага я бе затворил.
