лудост, докато лудостта на външния свят бе лишена от всякаква милост.
Кети трябваше да дойде скоро — или поне така се надявах. Ако не се появеше, щеше да е разбираемо. Каза, че ще дойде, но не трябва да се учудвам, ако след като размисли, реши да не го прави. Самият аз, припомних си, се бях усъмнил в записките на стария ми приятел, макар да имах повече причини да му повярвам, отколкото Кети на мен в момента.
И ако тя не се появеше, какво щях да правя тогава? Най-вероятно щях да се върна в Пайлът Ноб, да си събера нещата и да тръгна за Вашингтон. Въпреки че не бях съвсем сигурен какво бих постигнал с отиването си там. Към ФБР ли да се обърна, питах се, или към ЦРУ? Или към другиго? Към някой, който ще ме изслуша, някой, който ще ми обърне внимание и няма да сметне думите ми за бръщолевене на луд.
Бях се облегнал на стената на сградата, в която се помещаваше барът, и оглеждах улицата, надявайки се Кети да се появи всеки момент, когато видях вълк да тича надолу по улицата.
При вида на вълк неизбежно се задейства, някакъв дълбоко залегнал първичен инстинкт от далечното минало на човека, който предизвиква едновременно смразяване от страх и настръхване на косата; възниква усещането, че насреща си има непримирим враг, също толкова страшен и безмилостен като самия него. В този убиец няма нищо благородно. Той е лукав и хитър, коравосърдечен и безпощаден. Не може да се стигне до помирение между него и човека, тъй като враждата им съществува от много отдавна.
Щом видях вълка да изскача от мрака, мигновено почувствах това смразяване, това изправяне на косите.
Звярът се движеше самоуверено. В него не се забелязваше ни следа от колебание или страх. Преследваше определена цел и не възнамеряваше да се отклонява. Беше голям и черен или поне изглеждаше черен в мрака, но беше мършав и очевидно озверен от глад.
Отлепих се от стената и като пристъпих напред, се огледах за нещо, което би могло да ми послужи за оръжие. На пейката, където я бе хвърлил барманът, лежеше бейзболната бухалка. Протегнах ръка, хванах я за дръжката и я вдигнах. Беше здрава и тежка, както и добре балансирана.
Когато отново погледнах към улицата, там вече имаше не един, а три вълка, тичащи един след друг. И трите се движеха с вбесяваща самоувереност.
Продължавах да стоя на тротоара, стиснал в ръка бухалката; когато първият вълк се озова в средата на улицата точно срещу мен, спря и се извърна, за да ме погледне право в очите.
Предполагам, че можех да се развикам и да събудя целия град, можех да викам за помощ. Но нито за миг не ми хрумна подобна мисъл. Проблемът трябваше да се разреши между мен и трите вълка — не, вече не бяха три, защото се появиха още, които изскачаха от тъмнината и се приближаваха.
Знаех, че не са вълци, не са истински вълци, родени и израснали на тази честна земя. Бяха истински вълци не повече, отколкото морското чудовище бе истинско морско чудовище. Тези тук бяха съществата, които познавах и за които ми бе разказала Линда Бейли; навярно бяха същите, които бях чул предишната вечер, когато се показах на вратата за глътка свеж въздух. Линда Бейли бе споменала за кучета, но те не бяха кучета. Те представляваха олицетворение на древния страх, който се простираше назад до първите дни на човечеството, страх, който с лай и вой си бе прокарал път през вековете и се бе превърнал в нещо цяло, завършено и материално именно благодарение на тези векове, изпълнени със страх.
За мое най-голямо учудване вълците изпълняваха добре тренирана маневра, като новите идваха на бегом, подреждаха се до първите и се обръщаха към мен. След като пристигнаха всичките, сякаш някой излая команда и те клекнаха в редица, всички в едно и също положение, изправени, но не напрегнати, като предните им крака бяха плътно прибрани към тялото. Седяха срещу мен, пуснали езиците си да висят встрани от устата, докато дишаха съвсем бавно и равномерно. Всички гледаха в мен и само в мен.
Преброих ги — бяха точно дванайсет.
Хванах по-здраво бухалката, но си давах сметка, че нямам особени шансове, ако се опитат да се нахвърлят върху ми. Ако ме нападнеха, знаех, че ще го сторят заедно, както направеха всичко досега. Бейзболната бухалка, особено ако се развърти добре, е смъртоносно оръжие, и мисля, че бих поразил няколко от тях, но не бих се справил с всичките. Можех да опитам, просто като вероятност, да подскоча и да се хвана за металната скоба, на която висеше рекламната табела, но силно се съмнявах, че ще издържи тежестта ми. Тя бе провиснала на една страна и бе напълно възможно винтовете или болтовете, които я държаха, да се отскубнат от изгнилото дърво при най-лекото подръпване.
Казах си, мога да направя едно-единствено нещо — да остана на място и смело да посрещна развитието на събитията.
Бях откъснал само за миг очи от вълците, за да погледна нагоре към табелата; когато ги сведох отново, пред животните стоеше малкият урод с островръхата глава.
— Би трябвало да ги насъскам срещу теб — гневно изписука той. — Не трябваше да ме удряш с онова гребло.
— Ако не си затвориш мутрата — рекох му, — ще те прасна с тази бухалка.
Уродът подскочи вбесен.
— Каква неблагодарност! — изкрещя той. — Да не бяха правилата…
— Какви правила? — запитах аз.
— Трябва да ги знаеш — изписука той ядно. — Нали вие, хората, сте ги измислили.
Едва тогава ме осени.
— Имаш предвид онази история с „три пъти носи щастие“?
— За съжаление — каза остро уродът, — тъкмо нея имам предвид.
— След като вие, шегаджии, се провалите три пъти едно след друго, значи аз съм се отървал?
— Точно така — потвърди той.
Погледнах към вълците. Седяха си там, изплезили езици, и ми се хилеха. Усетих, че на тях не им пукаше. На тях им бе все едно дали ще се нахвърлят върху мен или ще продължат да тичат по пътя си.
— Но има още нещо — рече уродът с подострената глава.
— Искаш да кажеш, че има някаква уловка.
— Не, съвсем не — отвърна той. — Става въпрос само за една достойна рицарска постъпка.
Учудих се какво общо имаше рицарската постъпка с цялата тази работа, но не го попитах. Знаех, че ще ми каже. Той искаше да го попитам; още му пареше от удара с онова гребло и явно бе решил, че този път ще ме поизмъчи доста.
Гледаше ме изпод увисналия перчем и чакаше. Хванах още по-здраво бухалката и зачаках на свой ред. Вълците се забавляваха страхотно. Седяха и мълчаливо се хилеха.
Накрая уродът не издържа.
— Ти успя три пъти и това ти носи щастие — каза той. — Но има друг, който не е.
Хванал ме бе натясно и го знаеше. Просто имаше късмет, че бе извън обсега на бухалката.
— Имаш предвид мис Адамс — рекох колкото се може по-безразлично.
— Бързо схващаш — отбеляза той. — Ти, като благороден рицар, ще поемеш ли опасността върху своите плещи? Тя е в опасност именно заради теб. Мисля, че си й длъжник.
— И аз така смятам — отговорих.
— Сериозно ли говориш? — викна радостно създанието.
— Разбира се — кимнах.
— Ще поемеш върху своите плещи…
— Стига си дрънкал — прекъснах го. — Вече казах, че ще го сторя.
Навярно бих могъл да му позволя да доиграе сценката си, но имах чувството, че ако го оставя, ще загубя част от достойнството си, а имах предусещането, че достойнството може да ми послужи в дадената ситуация.
Вълците се изправиха на крака, прибраха извадените си езици и престанаха да се смеят.
Съзнанието ми бясно се въртеше на високи обороти, за да измисли някакъв план за действие, който да ми даде възможност да разреша тази дилема. Но се въртеше напразно. Не ми хрумна абсолютно нищо.
Вълците тръгнаха бавно напред, целеустремено и решително. Имаха да вършат работа и възнамеряваха бързо да приключат с нея. Отстъпих назад. С гръб, опрян до стената, може би имах по-големи шансове. Замахнах с бухалката към тях и те веднага спряха, но после тръгнаха отново. Опрял гърба си в сградата, аз застинах и ги зачаках.
Светлина обля отсрещната сграда и плавно се завъртя, за да се насочи надолу по улицата към нас. Два
