ослепителни фара се появиха от мрака. Чу се вой на двигател, протестиращ срещу ускорението, и през шума му се разнесе свистенето на изтезавани гуми.
Вълците се извърнаха, приклекнаха, задържаха се за момент, насочили вниманието си към светлината, после побягнаха. Някои от тях обаче бяха твърде бавни и колата връхлетя върху тях. Чу се ужасяващият звук от удар на метал в плът и кости. Но в следващия миг зверовете изчезнаха, както бе изчезнало във въздуха съществото с островръхата глава, след като го бях ударил с греблото.
Колата намали и аз хукнах след нея с всички сили. Вече нямаше никаква опасност, но знаех, че ще се почувствам по-сигурен, след като вляза вътре.
Автомобилът спря, отворих дясната врата и скочих на седалката, след което тряснах вратата и я заключих.
— Прескочих първия, остават още два — рекох.
Гласът на Кети бе разтреперан.
— Прескочил си първия? — попита тя. — Какво искаш да кажеш? — Опитваше се да говори спокойно, но не й се удаваше.
Протегнах ръка в мрака и я докоснах. Почувствах, че трепери. Бог ми е свидетел, че имаше за какво.
Придърпах я към себе си и я прегърнах, а тя се притисна в мен. В мрака около нас пулсираше древен страх и загадъчност.
— Какви бяха тези животни? — запита тя с неравен глас. — Бяха те притиснали до стената и приличаха на вълци.
— Такива и бяха — отвърнах. — Много особени вълци.
— Особени?
— Върколаци. Поне така си мисля.
— Но, Хортън…
— Прочела си материала — прекъснах я аз. — След като не биваше. Би трябвало да знаеш вече…
Кети се отдръпна от мен.
— Но това не може да е истина — каза тя със строгия тон на учителка. — Просто не може да има върколаци, таласъми и всякакви други измишльотини.
Засмях се леко — не че ми беше до смях, но бях развеселен от яростта на протеста й.
— Нямало ги е — обясних й, — преди да се появи лекомислено първобитно човече и да ги измисли.
Тя се загледана в мен и сетне заяви:
— Те бяха там обаче.
Кимнах.
— И щяха да ме спипат, ако не беше дошла навреме.
— Карах прекалено бързо — обясни тя. — Прекалено бързо за този вид шосе и то през целия път. Упреквах се сама, че карам лудо, но ми се струваше, че се налага. Сега се радвам.
— Аз също — отвърнах.
— Какво ще правим по-нататък?
— Ще продължим пътя си, без да губим време, без да се спираме нито за минутка.
— Имаш предвид Гетисбърг?
— Нали там искаш да отидеш?
— Да, естествено. Но одеве ти спомена Вашингтон.
— Наистина трябва да отида във Вашингтон. Колкото се може по-бързо. Навярно ще е по-добре…
— Ако дойда с теб чак до Вашингтон.
— Стига да искаш. Може да е много по-безопасно.
Питах се за какво й го казвах това? Как можех да й гарантирам сигурността?
— Тогава да тръгваме. Чака ни дълъг път. Хортън, ще покараш ли малко?
— Разбира се — рекох и отворих вратата.
— Не, недей — спря ме тя. — Не излизай.
— Трябва да мина от другата страна.
— И така можем да си разменим местата.
Изсмях й се. Бях станал страшно смел.
— Аз съм в безопасност — поясних, — особено с тази бейзболна бухалка. Освен това сега навън няма нищо.
Но грешах. Отвън вече имаше нещо. Катереше се отстрани по колата и когато излязох от нея, то се настани върху покрива й. Обърна се да ме погледне, като се тресеше от ярост. Островръхата му глава се клатеше, дългите му уши плющяха и провисналият перчем подскачаше нагоре-надолу.
— Аз съм Съдията — изписука уродът насреща ми. — Биеш се много нечестно. За такава мръсна игра трябва да има наказание. Ще ти свиря фал!
Замахнах ядосано с бухалката, хванал я с две ръце. Срещите ми с това странно същество бяха прекалено много за една нощ.
То не изчака. Знаеше какво го очаква. Изчезна яко дим, а бухалката изсвистя във въздуха.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Свих се на седалката и се опитах да поспя — сън не ме хващаше. Тялото ми се нуждаеше от почивка — мозъкът ми се съпротивляваше. Стигах до самата граница на съня, но така и не успявах да се потопя изцяло в забравата.
През ума ми минаваха като на парад какви ли не образи — без начало, без край и без причина. В действителност изобщо не мислех съзнателно, защото бях твърде изморен. Бях седял прекалено дълго време зад волана; през цялата нощ чак до спирането рано сутринта за закуска някъде близо до Чикаго, а после продължих на изток срещу изгряващото слънце, докато Кети не ме смени. Тогава се опитах да поспя и дремнах за малко, но не успях да отпочина. А сега, след като обядвахме някъде към границата на Пенсилвания, бях се настанил на седалката с намерение да наваксам спането. Но не успях.
Вълците се появяваха отново, разхождайки се из мозъка ми по същия невъзмутим начин, по който се бяха движили по улицата на Уудман. Приближаваха се към мен, докато аз се притисках с гръб към сградата и макар да поглеждах за Кети и да я чаках, тя все не идваше. Те се нахвърлиха върху мен и аз започнах да отбивам атаките им, като осъзнавах, че в крайна сметка няма да се справя с всичките. Съдията бе кацнал върху скобата, която прикрепваше скърцащата табела, и крещеше с пискливия си глас, че ми свири фал. Ръцете и краката ми натежаха и станаха неподвижни, цялото тяло ме болеше и се потях от отчаяното усилие да се отърся от вцепенението. Ударите, които нанасях с бухалката, изглежда бяха слаби, въпреки че влагах в тях всичката си сила, и твевожно се питах, защо ставаше така, докато съвсем бавно не осъзнах, че държах не бейзболна бухалка, а гърчеща се жива гърмяща змия.
И в мига когато осъзнах това, змията, вълците и Уудман изчезнаха от мозъка ми и отново се върнах към разговора със стария ми приятел, сгушил се в креслото, което заплашваше да го погълне. Той махна по посока на вратата, която водеше към задния двор, и като проследих ръката му, видях в небето приказен пейзаж, с прастари извити дъбове и замък, чиито снежнобели островърхи кули и дълбоки бойници се губеха в облаците. По стръмния път, виещ се по дивите скали, се движеше пъстра тълпа от всякакви рицари и чудовища. „Мисля, че сме преследвани“ — каза ми моят стар приятел и едва бе изрекъл тези думи, когато покрай главата ми профуча стрела и се заби дълбоко в гърдите му. Някъде отстрани като иззад кулиси — сякаш мястото, където се намирах, представляваше сцена, — сладък глас задекламира:
„Кой уби червеношийката? Врабчето, казах аз…“
Като се взрях по-отблизо, ясно видях, че старият ми приятел със стрела в гърдите съвсем не е червеношийка, а врабче, и се запитах дали не е бил убит от друго врабче или аз не съм разбрал и е ставало дума за червеношийка, която е убила врабче. Тогава попитах дребния урод с островръхата глава, който бе Съдията и сега бе кацнал върху полицата на камината, защо не свири фал, след като едва ли имаше по- нечестна игра от това да причинят смъртта на приятеля ми. Макар да бях сигурен, че той е мъртъв, тъй като продължаваше да седи както преди, погълнат от креслото, с усмивка на устните, а от мястото, където се бе забила стрелата, не течеше кръв.
