разклати закачената над тротоара рекламна табела за бира, която заскърца.
Стоях от другата страна на улицата и се опитвах да събера достатъчно смелост да вляза в бара. Нямаше никаква гаранция, естествено, че ще намеря телефон в него, колкото и вероятно да изглеждаше това. Знаех, че прекрачвайки прага на този бар ще поема известен риск, тъй като по това време вече шерифът със сигурност бе вдигнал тревога наоколо заради мен. Съобщение то му можеше и да не е достигнало това градче, разбира се, но тъй или иначе риск съществуваше.
Кануто бях вързал за един клатещ се кол край реката и единственото, което трябваше да направя, бе да се върна, да се кача в него и да се понеса надолу по течението. Никой нищо нямаше да разбере, тъй като никой не ме бе видял. Защото с изключение на бара от другата страна на улицата, цялото градче изглеждаше направо потънало в мъртвешки сън.
Трябваше обаче да се обадя, просто се налагаше да го направя. Страхувам се, че вече можеше дори да съм закъснял. След като предупредя Филип, възможно бе той да предложи някакъв план за действие. Защото сега бе очевидно, че който прочете бележките на стария ми мъртъв приятел, ще е изправен пред същата опасност, която е застрашавала самия него с написването им.
Стоях така известно време неподвижен и измъчван от собствената си нерешителност, докато накрая, едва осъзнаващ какво правя, тръгнах да пресека улицата. Когато стигнах отсрещния тротоар, спрях и погледнах нагоре към поскърцващата табела. Изглежда скърцането й ме изтръгна от вцепенението; осъзнах каква грешка щях да направя. Аз бях човек, когото преследваха, и не беше никак разумно да вляза в този бар и да си потърся сам белята, както явно често успявах. Подминах бара, но някъде по средата на пътя си към реката се обърнах и отново тръгнах нагоре по улицата. Тогава разбрах, че нямаше смисъл. Можех да се разхождам напред-назад цяла нощ, без да реша какво точно да направя.
Така че се качих по стъпалата и отворих вратата. Някакъв мъж се бе прегърбил над тезгяха в другия край на помещението. Барманът също се подпираше на тезгяха, застанал с лице към вратата, сякаш цяла нощ очакваше да влезе посетител. Останалата част от помещението бе празна, като столовете бяха подредени съвсем близо до масите.
Барманът въобще не се помръдна, като че не ме забеляза. Влязох вътре и затворих вратата, после се приближих до тезгяха.
— Какво ще пиете, мистър? — обърна се той към мен.
— Бърбън — отговорих. Не поисках лед. Барът изглеждаше от онези селски заведения, където нищо чудно да нарушиш етикета, ако поискаш бучка лед. — И ако може да ми дадете дребни, в случай че имате телефон.
Мъжът посочи с палец към единия ъгъл на помещението.
— Ето там — рече той.
Погледнах в указаната посока и видях кабината, свряна в ъгъла.
— Окото ви е доста разкрасено — отбеляза барманът.
— Да, наистина — съгласих се.
Той постави една чаша на тезгяха и я напълни.
— Пътувате по късна доба.
— Така изглежда — отвърнах и като погледнах часовника си, видях, че бе единайсет и половина.
— Не чух колата ви.
— Оставих я малко по-нагоре по улицата. Мислех си, че целият град вече спи. После забелязах светлина при вас.
Не звучеше много правдоподобно, но барманът не зададе повече въпроси. Не го интересуваше. Просто водеше разговор с мен.
— Скоро ще затварям — обяви той. — По принцип затварям в полунощ, но тази вечер няма клиенти. Освен старият Джо, дето е залепнал за тезгяха. Той винаги е тук. Всяка вечер, когато затварям, го гоня навън като някой досаден котарак.
Уискито не беше добро, но имах нужда от него. То постопли малко стомаха ми и ми помогна да се отърва от буцата страх, заседнала в гърлото ми.
Подадох му една банкнота.
— Цялата ли искате да ви я разваля на дребно?
— Ако можете.
— Мога, естествено. Сигурно се каните да водите междуградски разговор.
— С Вашингтон — рекох. Не виждах причина защо да не му го кажа.
Той ми даде цял куп монети и аз влязох в телефонната кабина. Не знаех номера на Филип и затова трябваше да почакам известно време. После чух звъненето и малко по-късно някой вдигна слушалката.
— Мистър Филип Фрийман, моля — каза телефонистката. — Междуградски разговор.
От другия край на линията се чу въздишка, после настъпи мълчание. Накрая гласът рече:
— Няма го.
— Знаете ли кога ще се прибере? — попита телефонистката.
— Няма да си дойде — отвърна задавеният глас. — Кажете, това да не е някаква шега? Филип Фрийман е мъртъв.
— Човекът, когото търсите, не може да се обади — осведоми ме телефонистката с подобния си на компютър глас. — Доколкото разбрах…
— Няма значение — прекъснах я аз. — Ще говоря с когото и да е на този номер.
— Моля, пуснете в автомата долар и половина — изрече компютърният глас.
Бръкнах в джоба си и извадих шепа монети. Изпуснах няколко от тях на пода, докато подбирах нужните ми. Ръката ми трепереше толкова силно, че ми беше трудно да уцеля съответните прорези на телефонния апарат.
Филип Фрийман е мъртъв!
Най-сетне успях да пъхна и последната монета.
— Говорете — рече телефонистката.
— Ало, чувате ли ме? — попитах.
— Да — отговори призрачният треперещ глас от другия край.
— Съжалявам — казах. — Не знаех. Обажда се Хортън Смит, стар приятел на Филип.
— Чувала съм го да говори за вас. Аз съм сестра му.
— Мардж ли? — сетих се аз.
— Да, Мардж.
— И кога…
— Тази вечер — обясни тя. — Филис трябваше да го вземе. Стоял на тротоара и я чакал, когато изведнъж се строполил на земята.
— Инфаркт?
Последва дълга пауза, преди Мардж да отговори:
— Поне доколкото предполагаме. Най-малкото Филис мисли така, обаче…
— Как е Филис?
— В момента спи. Лекарят й даде някакво успокоително.
— Не мога да ви опиша колко съжалявам — отвърнах аз. — Тази вечер ли казахте?
— Само преди няколко часа. Освен това, мистър Смит, не знам… Не съм сигурна дали трябва да ви го кажа. Но след като сте бил приятел на Филип…
— Познавахме се от дълги години — потвърдих.
— Има нещо странно. Хората, които са го видели да пада, казаха, че бил поразен от стрела — стрела, която се забила право в сърцето му. После обаче не намерили никаква стрела. Някои свидетели разказали това на полицията и сега следователят…
Гласът й секна и по линията се чуха звуци на плач.
— Познавахте Филип — продължи след малко тя, — а също познавахте и чичо.
— Да, и двамата.
— Просто ми се струва невъзможно и двамата току-тъй да си отидат за толкова кратко време.
— Може би сте права — съгласих се.
— Има ли нещо? Търсехте Филип…
