да се приспособи към всякаква околна среда, към всякаква екология.
„Но какъв е смисълът на всичко това“ — запитах се, проснат на бойното поле край Гетисбърг наред с мъртвите мъже (мъртви мъже?). Въпреки че, хрумна ми изведнъж, навярно твърде рано е да се търси смисъл. Ако някой чужд извънземен разум е наблюдавал голите месоядни маймуни, които са обикаляли Африка на стада преди два или повече милиона години, едва ли би открил в тях повече смисъл, отколкото в странните същества в този свят.
Отново се изправих на крака и продължих нагоре по склона покрай горичката и разбитото оръдие — сега забелязах, че наоколо имаше още много разбити оръдия. Стигнах до върха и погледнах надолу към обратната страна на възвишението.
Това, което видях, бе, че сцената е подредена докрай. По склона искряха лагерни огньове, а от някъде далеч на югоизток долиташе дрънченето на хамути и скърцането на движещи се каруци или навярно на оръдия. Някъде долу, в посока на Облите върхове, започна да реве магаре.
Над всичко това блестяха ярко летните звезди, което противоречеше на историята, защото след последната атака на фаталния склон завалял силен дъжд и някои от ранените, безпомощни да се движат сами, попаднали в придошъл поток и се удавили. Лошото време връхлетяло с истинска „канонада“. Толкова често веднага след люти битки се разразявали такива силни бури, че войниците вярвали, че дъждовете са причинени от тежката артилерийска стрелба.
Склоновете под билото бяха осеяни с тъмни изпъкнали силуети на мъртви хора и тук-таме се виждаха мъртви коне, но изглежда нямаше ранени; не се чуваше никакъв звук — онова жално стенание и пъшкане, което се разнася след всяка битка, подсилвано понякога от влудяващите писъци на малцината, които могат още да крещят. Казах си че, едва ли бе възможно за такова кратко време да открият и откарат всички ранени и се запитах дали изобщо е имало ранени — дали сценарият не е бил леко редактиран и поизчистен малко с отстраняването на ранените.
Като гледах онези неясни фигури, проснати по земята, усетих тишината и спокойствието в тях, величието на тяхната смърт. Никой не лежеше в някакво изкривено положение, всички бяха с прилично прибрани ръце и крака край отпуснатите тела, сякаш просто си бяха легнали и заспали. В тях не се забелязваше нито агония, нито мъка. Дори конете приличаха на заспали: нито едно тяло не бе подуто от газовете на смъртта, нито един крак не бе изтегнат гротескно. Цялото бойно поле бе изглеждаше изискано, чисто, подредено, и навярно донякъде романтично. Тук нещата бяха попроменени, разбирах го, но промените не бяха извършени толкова от този свят, колкото от моя. По такъв начин хората, живели по времето на Гетисбърг, си представяли войната; следващите поколения също я бяха възприемали така, след като годините я бяха лишили от цялата й жестокост, грубост, ужас и я бяха покрили с рицарска мантия, превръщайки я в сага, вместо кръвопролитие.
Знаех, че е погрешно. Знаех, че в действителност нещата не бяха изглеждали по този начин. Но застанал тук, почти бях забравил, че всичко това е просто театър, и възприемах само тегобата и златния ореол на славата.
Магарето бе престанало да реве. Някъде запя група хора край лагерен огън. Зад мен шептяха листата на дърветата.
„Гетисбърг“ — помислих си. Бях го посетил по друго време и в друг свят (или на друг свят, или от друг свят, където и да беше това, или каквото и да представляваше) и бях стоял на същото това място, опитвайки се да си представя какво ли е било. А сега го видях — или поне видях част от него.
Тръгнах надолу по склона, когато някакъв глас изрече името ми.
— Хортън Смит.
Обърнах се към мястото, откъдето бе дошъл звукът, и в първия момент не видях онзи, който бе проговорил, но после го забелязах върху счупеното колело на разбитото от снаряд оръдие. Различавах само очертанията му, островръхата глава с продълговати и заоблени уши; за пръв път той не подскачаше от гняв, а просто си стоеше мирно.
— Ето те, значи, пак — рекох.
— Да — каза Съдията. — Не игра честно. Срещата с Дон Кихот не бива да се брои изобщо и трябва да си разчитал на помощта на Дявола, за да оцелееш под такъв обстрел.
— Добре. Значи Дявола ми е помогнал. Какво ще направиш в случая?
— Признаваш ли го? — попита той обнадеждено. — Признаваш ли, че ти е помогнал?
— Ни най-малко — отвърнах. — Ти го каза, а аз наистина не знам. Дявола изобщо не е споменавал, че ще ми помогне.
Съдията посърна разочарован.
— Е, в такъв случай нищо не може да се направи. Три пъти носи късмет. Такъв е законът и не мога да го оспорвам, въпреки че — добави той заядливо — много бих искал. Не те харесвам, мистър Смит. Изобщо не те харесвам.
— Чувствата ни са взаимни — заявих откровенно аз.
— Шест пъти! — измрънка Съдията. — Това е безсмъртие! Нещо невъзможно! Никога по-рано не съм срещал човек, който да е успял дори три пъти.
Приближих се до оръдието, върху което бе кацнал, и го изгледах изпитателно.
— Ако ще ти е някаква утеха — подех накрая, — не съм се споразумял за нищо с Дявола. Помолих го да се застъпи за мен, но той ми отвърна, че не може да го стори. Каза, че правилото си било правило и не можел да направи нищо.
— Утеха! — изпищя уродът, обзет от ярост. — Защо ще искаш да ме утешаваш? Това, според мен, е някакъв номер. Още един мръсен човешки начин на издевателство!
обърнах му гръб и троснато заявих:.
— Дявол да те вземе!
Какъв смисъл имаше да се опитвам да се държа учтиво с този негодник?
— Мистър Смит — викна той подире ми. — Мистър Смит! Почакай, мистър Смит.
Не му обърнах внимание и продължих да слизам по склона.
Вляво забелязах смътните очертания на бяла къща в някаква ферма, заградена с дъсчена ограда, също боядисана в бяло. Видях, че част от оградата е съборена. През прозорците блестеше светлина и привързани коне тъпчеха в двора пред къщата. Това трябваше да е щабът на генерал Мийд, възможно бе той да е вътре. Ако желаех, можех да се приближа и да го зърна. Но не отидох. Продължих надолу. Защото съществото представляващо Мийд, нямаше да е истинският Мийд, не повече, отколкото къщата в действителност бе къща или счупеното оръдие — оръдие. Всичко наоколо беше жестока измама, но приела съвсем материална форма — толкова материална, че за известно време там горе на билото имах чувството, че се намирам на истинското бойно поле.
Навсякъде около мен се звучаха разни гласове, отвреме навреме долавях стъпки и виждах неясни човешки фигури да сноват забързано напред-назад, навярно в изпълнение на някакви задачи, но като че ли повече по лична работа.
Пред мен теренът изведнъж пропадна косо и видях, че долу има дере с гъста горичка в горния му край. Край дърветата блестеше лагерен огън. Опитах се да свия встрани, тъй като не исках да се срещам с никого, но се бях приближил прекалено, за да предотвратя издаването си. Камъчета, отронили се под краката ми, се търколиха и заподскачаха надолу към дерето и оттам някой кресна грубоо.
Спрях и останах неподвижен.
— Кой е там? — запита отново гласът.
— Приятел — отговорих и осъзнах, че е глупаво, но нещо друго не ми хрумна.
Под светлината на огъня проблясна вдигнатата цев на пушка.
— Няма защо да се притесняваш толкова, Джед — обади се провлечен глас. — Наоколо няма бунтовници, а дори и да имаше, навярно щяха да са по-ниски от тревата.
— Просто искам да съм сигурен — отвърна Джед. — След днешния ден нямам намерение да рискувам повече.
— Бъдете спокойни — казах аз, като пристъпих към огъня. — Не съм бунтовник.
Спрях на разстояние, от което можехме да се видим, и ги оставих да ме огледат. Бяха трима, двама седяха край огъня, а третият се бе изправил и бе вдигнал пушката си.
— Нито си от нашите — рече изправеният мъж, който очевидно бе Джед. — Кой си ти, мистър?
