Изведнъж конят се закова на място и само благодарение на късмета си не излетях от седлото над главата му. Досега се бе движил в безгрижен тръс като щастливо люлеещо се конче и спирането му бе съвсем внезапно, без никакво предупреждение. Ушите му се наостриха и ноздрите му се разшириха, като че ли се опитваше да различи нещо в мрака отпред.
После изцвили уплашено и отскочи встрани от пътеката, изправи се на задните си крака и сетне се насочи в обезумял галоп право към гората. Задържах се на гърба му само защото се наведох и се вкопчих в гривата му. И добре че го направих, защото иначе ниските клони сигурно щяха да ми отнесат главата.
Сетивата на коня навярно бяха доста по-изострени от моите, защото чак след като бе напуснал пътеката и втурнал към гората, дочух хлипане, което премина в скимтенене, и долових миризмата на мърша. В същото време зад нас се разнесе силно пращене, сякаш някакво огромно, тромаво и ужасно същество бързо си пробиваше път към нас.
Както се бях вкопчил с всички сили в гривата на коня, си позволих да хвърля бегъл поглед назад и с крайчеца на окото си забелязах някакво отровнозелено с някаква странна форма същество да се движи по петите ни.
Внезапно и толкова бързо, че го усетих едва след като се случи, конят под мен изчезна. Изчезна така, сякаш никога не го е имало, и аз паднах право надолу полуприседнал, докосвайки земята първо с краката си, после се проснах по гръб. По инерция продължих да се пързалям по задник по горската почва още няколко метра. Така стигнах някакъв стръмен склон и се изтърколих чак до подножието му. Въпреки че бях потресен вътрешно и понатъртен и издраскан външно, но успях да се изправя на крака и да се обърна с лице към отровната зеленина, която си пробиваше път през гората след мен.
Знаех точно какво се бе случило, трябваше да го очаквам и да съм готов за него, но язденето на кон ми се бе сторило нещо толкова просто и обикновено, че изобщо не ми хрумна възможността в някой миг представлението със сцената от Гетисбърг да свърши. И ето че сега то бе свършило и там, на онези хребети и заоблени хълмове, оцелелите живи хора и проснатите тела, разпръснати по бойното поле, разбитото оръдие, изстреляните снаряди, бойните знамена и всички други неща, създадени и събрани за битката, просто бяха изчезнали. Представлението бе свършило, а актьорите и декорите бяха прибрани в складовете и тъй като конят, който яздех, беше част от този реквизит, също изчезна.
Оставен бях сам в тази малка долина със стръмни склонове сред гората, и щях да срещна лице в лице отвращаващата ме зеленикавост, която се носеше бясно по следите ми — зелен беше не само цветът й, но също и ужасният й мирис на загнило, който се носеше пред нея. Скимтенето вече беше по-силно и между нотките му се чуваше хлипане и зловещо цвърчене, от които душата ми се разтрепери. Докато стоях така вцепенен, обърнат да посрещна преследвача, най-накрая разбрах точно какво представляваше той — това бе създанието, измислено от Лъвкрафт, похитителят на света, съществото от митовете за Ктулху, онзи Старец, прогонен от Земята и сега върнал се, обзет от кръвожаден, страхотен глад, който го кара не просто да оглозга плътта от костите, а да парализира с неописуем ужас душата, живота и съзнанието на всеки, когото хване.
И аз изпитах този ужас — почувствах как ми настръхва косата, как ми се свива стомахът и как ме завладя слабост, от която ми прилоша и която ме превърна в нещо по-нисшо от човек. Но ме обзе също гняв и именно този гняв, сигурен съм, запази здравия ми разум. Оня проклет Съдия, помислих си, оня малък измамник, оня мръсен негодник! Той ме мразеше, разбира се — имаше право да ме мрази, защото го бях победил не само веднъж, а два пъти, като накрая му бях обърнал гръб и си бях тръгнал презрително, докато той, кацнал върху колелото на счупеното оръдие, се бе опитал да ме извика обратно. Но правилата си бяха правила, казах си, бях играл според тези правила, както той ги бе обявил, и сега по право трябваше да съм извън всякаква опасност.
Зелената светлина вече бе станала по-ярка — по-мъртвешка, отровнозелена, — но все още не можех да различа действителните очертания на нещото, което ме преследваше. Миризмата на костница беше по- силна и заседна на гърлото ми, запуши носа ми и се опитах да повърна, но не успях, а най-лошото от всичко бе тази непоносима воня.
Внезапно съзрях създанието, което се промъкваше към мен през гората — не особено ясно, тъй като черните силуети на дънерите накъсваха формата му и я разделяха на части. Видях обаче достатъчно, че да ме плаши до края на дните ми. Вземете огромна, подута крастава жаба, кръстосайте я с гущер, добавете малко от змия и ще имате съвсем, ама съвсем бегла представа. По-грозно нещо от това, просто не можеше да се опише.
Задавях се и ми се повдигаше, краката ми се подкосяваха от страх, а когато се обърнах да побягна, почвата се надигна изпод мен и ме захвърли по лице на земята. Стоварих се върху някаква твърда повърхност, като одрах лицето и ръцете си и почувствах, че в устата ми някакъв зъб се разклати от удара.
Вонята обаче бе изчезнала и беше по-светло, отколкото преди, светлината не беше вече зеленикава, и когато се изправих, видях, че гората също е изчезнала.
Забелязах, че съм паднал върху асфалт, и внезапен страх проряза съзнанието ми. Дали не беше писта на летище? Или свръхбърза магистрала?
Замаян от умора, огледах дългата асфалтова ивица.
Стоях точно по средата на автомагистрала. Но нямаше никаква опасност. Срещу мен не летяха коли. Автомобили, естествено, имаше, но те не се движеха. Просто стояха на място.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Известно време не осъзнавах какво се е случило. Отначало се бях изплашил при мисълта, че се намирам по средата на високоскоростна магистрала. Веднага разпознах какво беше това — широките асфалтови платна, тревната ивица, която ги разделяше, тежката стоманена ограда, която се виеше от дясната страна във всяка от двете посоки на движение и отделяше платната от останалия свят. После видях спрелите автомобили и това също ме стресна. Една закъсала кола, паркирала встрани, извън асфалта, с вдигнат капак на мотора, не беше необичайна гледка. Но да видиш дузина или повече в същото положение беше нещо съвсем друго. А хора нямаше, никаква следа от хора. Навсякъде виждах само коли, някои от тях с вдигнати капаци. Сякаш изведнъж всички тези автомобили се бяха повредили и внезапно бяха спрели на магистралата. И това не бяха единствено колите в непосредствена близост до мен. Навсякъде по платната в двете посоки, докъдето ми стигаше погледът, стояха други неподвижни коли, някои от които представляваха само черни точки в далечината.
Едва тогава, след като възприех и осмислих факта, че колите са закъсали, до съзнанието ми достигна друг очевиден факт — нещо, за което би трябвало да се сетя веднага.
Отново бях на земята на хората! Вече не се намирах в онзи странен свят на Дон Кихот и на Дявола!
Ако не бях толкова шашардисан от колите, навярно щях да съм безкрайно щастлив. Но гледката ме смути толкова, че забравих всичко друго.
Отидох до най-близката кола и я огледах. На предната седалка лежаха пътна карта и куп туристически брошури, а в единия ъгъл на задната бяха натикани термос и пуловер. От пепелника стърчеше лула, докато ключовете явно бяха прибрани.
Надникнах също в някои от другите коли. Тук-там имаше оставен багаж, сякаш хората бяха отишли да потърсят помощ и възнамеряваха да се върнат обратно.
Слънцето вече се бе издигнало над хоризонта и въздухът взе да се постопля.
Надолу по пътя като тънка линия, замъглена от разстоянието, се забелязваше надлез, извил се в дъга над асфалтовите ленти. Навярно там имаше отклонение, което щеше да ми позволи да напусна магистралата. Тръгнах към него и дълго време вървях сред утринната тишина. Над горичката встрани от оградата на магистралата прелитаха птички, но не чуруликаха.
Значи отново си бях у дома, както и Кети, ако можех да вярвам на Дявола. „А къде ли е тя?“ — запитах се. Най-вероятно в Гетисбърг, вкъщи, на безопасно място. Обещах си, че веднага щом намеря телефон, ще звънна и ще проверя къде е.
Отминах редица закъсали коли, без да си правя труда да надникна в тях. Най-важното беше да се измъкна от магистралата и да намеря някой, който да ми каже какво става тук. Стигнах до знак, на който пишеше „70S“, и когато го видях, разбрах къде се намирам — някъде в Мериленд между Фредерик и
