потеглих отново.
Когато наближих Белия дом, забелязах, че се бе събрала тълпа, застанала в полукръг, заела целия тротоар и част от авенюто. Всички стояха мълчаливо и гледаха в някого, който стоеше до оградата.
„Кети!“ — помислих си. Точно това бе мястото край оградата, където очаквах да я видя. Но защо я зяпат така? Какво става тук?
Настъпих лудо педалите, докато не стигнах насъбралите се хора и скочих от колелото. Като го оставих да падне на тротоара, аз се врязах в тълпата, като се блъсках и ръгах. Хората започнаха да ме ругаят, някои също ме заблъскаха, други се развикаха сърдито, но аз продължих да си пробивам път, докато накрая се озовах на тротоара пред оградата.
А там не беше Кети — стоеше онзи, който, ако бях малко по-съобразителен, можех да очаквам, че ще е тук — Негово Сатанинско Величие Дявола.
Беше облечен тъй, както го бях видял последния път, а противното му шкембе беше провиснало над мръсната препаска, която му осигуряваше поне минималното благоприличие. Държеше опашката си в дясната си ръка и използваше заострения й връх като клечка, с която човъркаше из дългите си здрави зъби. Беше се облегнал безгрижно на оградата, и забил разцепените си копита в напукания бетон на тротоара, гледаше похотливо тълпата по начин, който направо вбесяваше. Когато ме видя обаче, пусна опашката си, приближи се и ме поздрави като братле, което бе очаквал с нетърпение.
— Здравей, герой, добре дошъл у дома! — протръби той, запътил се с гъвкава походка към мен и разтворил широко ръце. — Завърна се от Гетисбърг, значи. Виждам, че са те халосали здравата. Къде ти превързаха така добре главата? Изглеждаш прекрасно.
Ръцете му ме обгърнаха, но аз се дръпнах. Ядосан му бях, защото очаквах да видя Кети.
— Къде е Кети? — попитах го. — Предполагах, че тя е тук.
— О, малката мома — рече той. — Не се безпокой. Тя е в безопасност. В големия бял замък на върха. Точно над къщата на вещицата. Навярно си го забелязал.
— Ти ме излъга — викнах му гневно. — Каза ми, че…
— Е, прав си, излъгах те — отвърна Дявола, като разпери ръце, за да покаже, че това няма никакво значение. — Това е един от най-дребните ми пороци. Какво е една малка лъжа между добри приятели? Кети е в безопасност, докато ми помагаш.
— Да ти помагам ли?! — възкликнах отвратен.
— Навярно искаш хубавите коли да тръгнат — каза той. — Искаш радиото да проговори. Искаш телефоните да зазвънят.
Тълпата взе да става неспокойна. Приближи се още повече и макар хората да не знаеха какво ставаше тук, всички наостриха уши, когато Дявола спомена за колите и радиото.
Той обаче не им обърна никакво внимание.
— Можеш да станеш герой — заяви той. — Можеш да водиш преговорите. Можеш да направиш големия си удар.
Не исках да бъда герой. Тълпата, усетих инстинктивно, ставаше злобна.
— Ще влезем — продължи Дявола, като посочи с палец през рамо към Белия дом, — и ще си поговорим с тях открито.
— Не можем да влезем — отвърнах. — Няма да ни пуснат вътре просто ей-така.
— Сигурно имаш журналистическа карта и пропуск за Белия дом?
— Да, разбира се. Но това не означава, че мога да вляза по всяко време, когато пожелая. Особено с придружител като теб.
— Искаш да кажеш, че няма да те пуснат ли?
— Не е толкова лесно, както си мислиш.
— Слушай — рече той почти умолително, — трябва да говориш с тях. Владееш техния жаргон и познаваш протокола. Сам не мога да направя нищо. Те няма да ме изслушат.
Поклатих глава.
Двама души от охраната бяха излезли през портала и се приближаваха по тротоара.
Дяволът видя, че гледам през рамото му.
— Неприятности ли? — попита той.
— Така мисля — отговорих. — Пазачът навярно се е обадил в полицията — не, не се е обадил, нали телефоните не работят. Нищо чудно да са изпратили някого да предупреди ченгетата, че тук могат да настанат размирици.
Той се приближи още повече до мен и процеди с крайчеца на устата си:
— Не желая неприятности с полицията.
После извъртя назад глава и погледна към пазачите. Те се приближаваха към нас. Дявола ме хвана за ръката и рече:
— Хайде, да тръгваме.
Разнесе се гръм, светът изчезна и на негово място се появи мрак, зареваха бурни ветрове. После се озовахме в обширно помещение с дълга маса по средата, около която седяха множество мъже. Човекът начело на масата беше самият Президент.
Струйки дим се издигаха от прогорено петно на килима около мястото, където стоях с Дявола, и въздухът бе изпълнен с миризмата на сяра и на изгоряло влакно. Някой блъскаше отчаяно по двете врати, които водеха в стаята.
— Моля те, обясни им — пошушна ми Дявола, — че никой друг не може да влезе. Опасявам се, че вратите са блокирани.
Един мъж с много звезди на пагоните си скочи на крака. Вбесеният му рев огласи стаята:
— Какво означава това?!
— Генерале — обърна се към него Дявола, — моля ви да си седнете на мястото и да бъдете едновременно добър офицер и възпитан джентълмен. Никой няма да пострада.
Той размаха многозначително опашката си, за да подчертае казаното.
Огледах набързо стаята, за да проверя дали е вярно първото ми впечатление, и се убедих, че то се потвърждава. Бяхме прекъснали съвещание на кабинета — навярно нещо повече от съвещание на кабинета, защото присъстваха и други, като директорът на ФБР, шефът на ЦРУ, неколцина висши военни и ред намръщени мъже, които не познавах. Покрай стената в редица от столове сковано седяха група сериозно изглеждащи и очевидно учени хора.
„Гледай ти — рекох си, — май успяхме!“
— Хортън — държавният секретар кротко се обърна към мен, без да се смути (той никога не се смущаваше), — какво правиш тук? Доколкото разбрах, взел си отпуска и си заминал.
— Вярно е — потвърдих. — Обаче отпуската ми като че ли не продължи дълго.
— Чул си за Фил, предполагам.
— Да, научих за случилото се.
Генералът отново скочи на крака — за разлика от секретаря, беше доста възбуден.
— Ще ми обясни ли държавният секретар — изрева той, — какво става тук?
Блъскането по вратите продължаваше и дори се засилваше. Изглежда момчетата от тайните служби използваха столове и маси, опитвайки се да разбият вратите.
— Всичко това е твърде необичайно — каза спокойно Президентът, — но след като тези господа са тук, подозирам, че има някаква причина за идването им. Предполагам, че трябва да ги изслушаме, а после да продължим работата си.
Беше невероятно смешно и абсурдно, разбира се, и имах ужасното усещане, че изобщо не съм напуснал Страната на Въображението, че все още съм там и цялата тази работа с Президента и кабинета и останалите присъстващи е просто една недоизпипана пародия, която има място само в книжка с комикси.
— Струва ми се — обърна се Президента към мен, — че вие трябва да сте Хортън Смит, въпреки че не бих ви познал така облечен.
— Бях тръгнал за риба, господин Президент — обясних. — Нямах време да се преоблека.
— О, не се притеснявайте — рече Президента. — Не сме се събрали тук на официална церемония. Не познавам, обаче, приятеля ви.
