— Не съм сигурен, че ми е приятел. Той твърди, че е Дявола.
Президентът кимна с разбиране.
— Така си и помислих, въпреки че ми се стори доста невероятно. Ако той е Дявола, какво прави тук?
— Дойдох — обади се Дявола, — да обсъдим една сделка.
Министърът на търговията се оживи.
— Ако е за този проблем с колите… — започна живо той.
— Но това е лудост! — прекъсна го министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи. — Седя си тук, виждам какво става и си казвам, че подобно нещо е невъзможно. Дори да съществуваше такъв тип като Дявола… — Той се обърна с молба към мен: — Мистър Смит, знаете, че това противоречи на протокола.
— Наистина го знам — отвърнах.
— Съгласен съм — поде отново министърът на търговията, — че цялата тази история съвсем не се вписва в правилника, но се намираме в необикновена ситуация. Ако мистър Смит и сероносният му приятел разполагат с някаква информация, трябва внимателно да ги изслушаме. Вече изслушахме толкова други хора, включително учените ни приятели — той посочи с ръка мъжете, насядали до стената, — но не чухме нищо съществено. Отгоре на всичко много от тях ни заявиха, че това, което е станало, е невъзможно. Научната общност ни съобщи, че случилото се противоречи на всякакви закони на физиката и че учените са направо объркани. А инженерите ни казаха…
— Ами Дявола! — ревна мъжът с генералски звезди върху пагоните.
— Ако наистина е Дявола — подхвърли саркастично министърът на вътрешните работи.
— Приятели мои — каза уморено Президента, — на времето имаше президент, велик президент в епоха на войни, който, упрекнат, че прави сделка с нечестив чужденец, отвърнал, че за да построи мост над буйна река, би сключил сделка и с Дявола. И ето че сега пред вас има друг президент, който не би се поколебал да се спазари с Дявола, ако той му покаже изход от трудното ни положение.
Президента погледна към мен и ме попита:
— Мистър Смит, можете ли да ни обясните точно какво, по дяволите, става тук?
— Господин Президент — запротестира министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи, — толкова е нелепо да си губим така времето. Ако пресата надуши нещичко за това, което става сега в тази стая…
Държавният секретар изсумтя.
— И какво от това? Как ще изнесат информацията? Предполагам, че и техните телефони не работят. Във всеки случай мистър Смит е представител на пресата, така че каквото и да направим, ако той реши да говори, няма да можем да го скрием.
— Това е губене на време — заяви генералът.
— Цяла сутрин си губихме времето — изтъкна министърът на търговията.
— Ще ви загубя още малко — предупредих аз. — Мога да ви обясня всичко, но сигурно няма да ми повярвате.
— Мистър Смит — рече Президента, — не бих искал да ви моля…
— Сър, не е нужно да ме молите — сопнах му се аз.
— Тогава няма ли най-сетне да вземете с вашия приятел столове, да седнете край масата и да ни разкажете онова, за което сте дошли.
Отидох да взема един от предложените ми столовете, Дявола се помъкна с мен, като махаше възбудено с опашката си. Блъскането по вратите бе престанало.
Докато вървях, чувствах как погледите на мъжете край масата сякаш пробиваха дупки в гърба ми. Господи, помислих си, къде само съм попаднал — в една стая с Президента и кабинета му, с началници от Пентагона, група изтъкнати учени и разни други съветници. И най-лошото в цялата работа беше, че още преди да съм свършил, те ще ме разкъсат на мънички парченца. Допреди малко се питах как да открия някой човек на висок пост или близко до властта, който ще е достатъчно търпелив да ме изслуша. А ето че сега, когато бях стигнал върха, с високопоставени личности готови да ме изслушат — не един-единствен човек, а пълна стая — бях изплашен до смърт. Министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи още сега бе изразил открито несъгласието си, както и генералът, докато останалите седяха бездушно на местата си, но не се съмнявах, че преди да съм свършил, и други ще се присъединят към тези двама.
Придърпах стола до масата.
— Просто ни разкажете каквото знаете — предложи Президента. — Гледал съм ви неведнъж по телевизията и знам, че можете да ни опишете събитията сбито и несъмнено увлекателно.
Запитах се откъде да започна, как възможно най-кратко да им разкажа всичко, което се бе случило през последните няколко дни. После внезапно се досетих за единствения начин, по който можех да го сторя — като си представя, че съм пред микрофон и камера, основното нещо, което бях правил в продължение на години. Само че нямаше да е никак лесно. В студиото щях да имам достатъчно време да подбера в ума си точно какво да кажа, щях да имам ръкопис, който да ми помогне на трудните места. Тук, обаче, нямах нищо, бях сам-самичък и това не ми харесваше особено, но нямаше как да се измъкна и не ми оставаше нищо друго, освен да се опитам да се справя по най-добрия възможен начин.
Погледите на всички бяха вперени в мен и знаех, че мнозина от присъстващите ми бяха сърдити, че съм готов да поставя под въпрос интелигентността им, а други очевидно се забавляваха прекрасно, като много добре знаеха, че такова нещо като Дявола не съществува, и чакаха развръзката. Освен това си мисля, че някои от тях бяха изплашени, но едва ли имаше значение, тъй като бяха изплашени още преди да се появим с Дявола в стаята.
— Някои от нещата, които ще ви разкажа — започнах аз, — може да проверите. — Погледнах към държавния секретар. — Например смъртта на Фил. — Видях, че той се изненада, но не му дадох възможност да ме прекъсне. — Обаче по-голямата част от тях не могат да бъдат проверени. Ще ви кажа истината или ще ви представя фактите, които смятам, че са най-близо до истината, доколкото ми е възможно. Колкото до това дали ще ми повярвате отчасти или изцяло, оставям го на вас…
След като веднъж бях започнал, вече ми беше лесно да продължа. Представях си, че се намирам не на съвещание на кабинета, а в студио, и че когато свърша с предаването, просто ще стана и ще си отида.
Всички седяха и ме слушаха спокойно, въпреки че на няколко пъти мнозина от тях нервно се разшаваха, сякаш се готвиха да ме прекъснат. Президента обаче вдигна ръка и като им даде знак да мълчат, ми позволи да говоря без да спирам. Не съм поглеждал часовника си, но предполагам, че разказът ми трая не повече от петнайсетина минути. Представих обобщено събитията; пропуснах повечето подробности с изключение на най-важните.
Когато свърших, известно време никой не продума, и седнал на мястото си, аз огледах хората около масата.
Най-накрая директорът на ФБР се размърда.
— Доста интересно — промълви той.
— Наистина — обади се кисело генералът.
— Доколкото разбрах — обади се министърът на търговията, — този ваш приятел протестира срещу факта, че сме въвели твърде много различни елементи в неговата митична страна и така сме осуетили всички опити да наложат що-годе свясно управление.
— Не управление — побързах да кажа, слисан, че човек може да си мисли с такива понятия за мястото, което току-що бях описал. — Култура. Навярно може да го наречете начин на живот. Или цел, защото изглежда, че в тази страна няма никаква цел. Там всичко става по някакъв весел или налудничав начин. Няма посока на развитие. Надявам се разбирате, че след като съм бил там само няколко часа, не мога…
Министърът на финансите изгледа ужасено този на търговията.
— Да не искаш да кажеш — извика той, — че вярваш на тези… тези небивалици… тези…
— Не знам какво да мисля — отговори министърът на търговията. — Пред нас стои свидетел, на когото може да се вярва, и съм убеден, че той не би изопачил истината.
— Възможно е да са го заблудили! — подскочи министърът на финансите. — Да са го упоили!
— Или това е някакъв номер, който иска да ни изиграе пресата — заяви министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи.
