цивилизация с народ като този?
— И не само на вас ви се повдига — намеси се министърът на здравеопазването, образованието и социалните грижи. — Ужасен съм, че седим тук и слушаме цялата тази идиотщина.
— Само още нещо — обади се Президента. — Опитвам се да схвана цялата тази работа. Ако може да обясните…
— Предполагам — рече Дявола, — че сега се питате какво може да се направи в случая.
— Точно така — потвърди Президента.
— Може да сложите край на всички тези глупости. Може да спрете всички глупаци като Мики Маус и смърфовете. Може да се върнете към истинската фантазия. Може да си мислите за разни зли създания и за други, които са добри, и да повярвате в тях…
Министърът на селското стопанство подскочи.
— Никога през живота си — развика се той — не съм чувал такова мерзко предложение. Той иска да ни наложи мисловен контрол. Иска от нас да диктуваме развлекателните ценности и да ограничим художественото и литературно творчество. И дори да се съгласим с това, как може да го направим? Законите и разпоредбите няма да са достатъчни. Ще трябва да започнем подмолна кампания, много секретна операция, която предполагам, че едва ли ще можем да запазим в тайна повече от три дни. Дори да успеем, ще са необходими милиарди долари и непрестанни усилия в продължение на години от най- добрите специалисти на Медисън Авеню, а не мисля, че и тогава това би могло да се наложи. Не се намираме в ранното Средновековие, а както схванах, този господин особено цени откровеното мислене през тази Епоха на мрака. Не можем да накараме народа си, нито другите народи по света, да започнат отново да вярват в дяволи и духове, нито пък в ангели. Затова предлагам да сложим край на тази дискусия.
— Приятелят ми — заяви министърът на финансите — взима всичко твърде на сериозно. Самият аз не мога, както предполагам не могат и много от присъстващите тук, да разглеждам случилото се, за нещо, което изобщо има някакъв смисъл. Да се придава оттенък на възможност на тази подигравателна ситуация, като се обсъжда дори на най-хипотетична основа, според мен означава позорно да деградираме и да не се придържаме към достойната висота на нормалната процедура.
— Чуйте го само! — обади се Дявола. — Чуйте го!
— Достатъчно се наслушахме на безсрамните ви приказки — обърна се към него директорът на ФБР. — Съвсем не е в най-добрите традиции на Съединените щати съвет на най-висшите държавници да се обижда с такива лишени от смисъл и злобни словоизлияния от устата на нещо или някого, който изобщо не може да си служи правилно с факти.
— Така заначи, а! — разбесня се Дяволът. — Не може да си служи праявилно с факти, казвате. Ще ви покажа аз на вас, мухльовци такива, къде зимуват раците. Ще спра колелата и електричеството и когато се видим отново, навярно ще имаме по-добра основа, върху която да се спазарим.
След тези думи той се пресегна и ме хвана за лакътя.
— Хайде да си вървим! — изрече твърдо той.
Не се съмнявах, че си тръгнахме сред ярка светлина, гръм, лоша миризма и пушек. Във всеки случай светът отново изчезна и се озовахме сред мрак и вой на ветрове, а когато просветна, видях, че се намираме пак на тротоара пред оградата на Белия дом.
— Е, предполагам, че добре им го казах право в очите, момко — обяви тържествено Дявола. — Смъкнах горделивите кожи от гърбовете на тези измамници. Видя ли лицата им, когато ги нарекох мухльовци?
— Да, добре се справи — отвърнах отвратен. — Не си по-културен от някоя свиня.
Той потри ръце.
— А сега — рече — да се захвана с колелата.
— Зарежи тази работа — предупредих го. — Ще съсипеш напълно на нашия свят, но помислил ли си, какво ще стане с твоя скъпоценен свят…
Дявола обаче не ме слушаше. Гледаше през рамото ми надолу по улицата и на лицето му се изписа странно изражение. Тълпата беше изчезнала, но сега в парка на отсрещната страна на улицата имаше доста хора, които викаха възбудено.
Обърнах се да погледна.
В далечината, може би на половин квартал разстояние, срещу нас по улицата се носеше с огромна скорост Дон Кихот, яхнал тичащия си чувал с кокали, който играеше ролята на кон. Забралото на шлема му беше спуснато, а щитът — вдигнат. Насоченото право напред копие блестеше на слънцето. Зад него Санчо Панса яростно шибаше магарето си, което подскачаше със спънати крака и гледаше като уплашен заек. Размахвайки камшик с една ръка, Санчо Панса държеше другата си изпъната встрани, стискайки в нея ведро. В него имаше някаква течност, която заплашително се плискаше, докато магарето се опитваше с всички сили да настигне втурналия се в бясна атака кон. А след двамата гордо крачеше бял еднорог, който сякаш грееше в бяло на ярката слънчева светлина и тънкият му рог приличаше на сребърно копие. Движеше се леко, грациозно, целият излъчващ изящество, а върху него, седнала странично, яздеше Кети Адамс.
Дявола протегна ръка към мен, но аз я отблъснах и на свой ред го хванах. Стиснах го яко през кръста и едновременно с това протегнах крак назад, като го напъхах между две железа на оградата. Изобщо не си давах сметка какво правя; не го бях замислил предварително и не съм сигурен, че в мига на извършването осъзнавах какво точно върша, нито защо. Но очевидно някаква подсъзнателна мисъл ми подсказа как може да стане. Ако успеех да отклоня само за секунда още вниманието на Дявола, така че да не се пренесе на някое друго място, Дон Кихот щеше са стигне до нас и ако добре се бе прицелил, щеше да го набучи на копието си. Освен това нещо ми подсказваше, че трябва здраво да се „закотвя“ на мястото си, ако искам да успея, и още, че желязото въздейства странно на Дявола. Ето каква, предполагам, бе причината да вмъкна крака си между пръчките на оградата.
Дявола адски се въртеше, за да се измъкне, но аз го държах здраво, заключил ръцете си на гърба му. Козината му вонеше и по лицето ми, което бях опрял в гърдите му, взе да се стича мазната му пот. Той се бореше, проклинаше ужасно и ме удряше с юмруци, но с крайчеца на окото си виждах, че бляскавият връх на копието сочеше право към нас. Тропотът на копитата по асфалта се приближи съвсем, после върхът се заби с тъп звук в тялото, което държах, и Дявола падна възнак. Аз го пуснах и се строполих на тротоара, като кракът ми остана заклещен в оградата.
Извърнах се и видях, че копието се е забило в рамото на Дявола и го бе приковало към оградата. Той се гърчеше и стенеше. Размахваше ръце, а от ъглите на устата му се стичаше пяна.
Дон Кихот вдигна ръка и се опита да отвори забралото на шлема си. То обаче бе заяло. Рицарят го задърпа така силно, че изтръгна от главата си целия шлем, който се изплъзна от пръстите му и падна с дрънчене на тротоара.
— Негоднико — извика Дон Кихот, — призовавам те да дадеш най-страшната клетва, че отсега нататък ще престанеш да се бъркаш в света на хората.
— Върви по дяволите! — зарева Дявола. — Нищо не обещавам на такива наивни доброжелатели, които прекарват времето си единствено в търсене на причини за кръстоносни походи и непрестанно се бъркат в чужди работи. А от всички тях ти, Кихот, си най-лошият. Можеш да надушиш добро дело от милион светлинни години и веднага се втурваш да го извършиш. А аз няма да търпя това. Разбра ли, няма да го търпя!
Санчо Панса бе слязъл от магарето си и тичаше към нас с ведрото, в което, сега забелязах, имаше черпак. Спря пред Дявола и плисна върху него малко от течността. Тя закипя и засъска, докато Дявола се гърчеше в агония.
— Вода! — викна радостно Санчо Панса. — Осветена от добрия свети Патрик, тя е най-силното средство.
Изля още един черпак върху Дявола, който се загърчи още повече и запищя.
— Закълни се! — извика Дон Кихот.
— Обещавам! — изрева Дявола. — Обещавам и се заклевам!
— Закълни се също — рече мрачно Дон Кихот, — че всички злини, които си причинил тук, ще свършат, и то незабавно.
— Няма — ревна Дяволът. — Няма да се откажа от всичко, което съм направил!
Санчо Панса захвърли черпака на тротоара и хвана ведрото с две ръце, готов да излее цялото му съдържание върху Дявола.
