— Казвам се Хортън Смит — представих се. — Вестникар.
— Е, какво ти разправях — каза този, който говореше провлечено. — Ела да седнеш край огъня и да си поприказваме, ако имаш малко време.
— Имам — отвърнах.
— Можем да ти разкажем всичко — намеси се онзи, който не се бе обаждал досега. — Бяхме там, в най-горещата точка на битката. Точно до горичката.
— Почакай — прекъсна го мъжът с провлечения глас. — Няма нужда да му разправяме. Виждал съм го този господин. Беше известно време там горе с нас. Може би през цялото време. Видях го, но после обстановката така се напече, че не ми беше до него.
Приближих се до тримата войници. Джед опря пушката си до малко сливово дръвче и седна отново на мястото си край огъня.
— Изпържихме си свинско шкембе — посочи той тигана върху жаравата, изръгана настрани от огъня. — Ако си гладен, имаме предостатъчно.
— Трябва, обаче, наистина да си гладен — вметна единият от другите, — за да можеш да го смелиш.
— Мисля, че съм доста гладен — признах аз. Влязох в осветения от огъня кръг и приклекнах. Край тигана с пържено свинско имаше канче с димящо кафе. Вдъхнах аромата му. — Май че изпуснах обяда — добавих, — както и закуската.
— В такъв случай може би ще се справиш — рече Джед. — Имаме някой и друг сухар в повече, така че мога да ти направя сандвич.
— Преди това, обаче — предупреди ме говорещият провлечено — ги чукни върху нещо, за да изтръскаш буболечките и червеите. Може да си от хората, които не обичат прясно месо.
— Хей, мистър — подхвърли третият, — струва ми се, че ти е пукната главата.
Докоснах главата си и пръстите ми напипаха лепкава течност.
— Бях изгубил съзнание за известно време — обясних. — Съвзех се едва преди малко. От някое летящо парче е, предполагам.
— Майк — обърна се Джед към мъжа с провлечения глас, — защо не го поизмиете с Ейза и да видим колко е сериозно. Ще му налея чаша кафе. Навярно ще му помогне.
— Няма ми нищо — казах. — Просто леко одраскване.
— По-добре ще е да го огледаме — настоя Майк. — После, като тръгнеш оттук, върви право към Тейнитаун. Малко по-нататък по пътя ще намериш нашия доктор. Той ще ти намаже с някакъв мехлем раната, за да не се възпали.
Джед ми подаде чаша с кафе, което беше силно и горещо, така че си опарих езика, когато сръбнах от него. Майк почисти главата ми, докосвайки я нежно като жена, като отстрани съсирената кръв и мръсотията с носна кърпа, която навлажняваше с вода от манерката си.
— Само драскотина е — обяви той. — Отпрана ти е малко кожа и това е всичко. Но на твое място непременно бих се отбил при доктора.
— Добре, ще го потърся — съгласих се.
Най-странното в цялата работа беше, че тези тримата наистина си вярваха, че са войници на Съюза. Те не играеха театър. Бяха такива, каквито се предполагаше, че трябва да са. Навярно можеха да се превърнат в каквото и да е или силата (ако това беше сила), която беше в състояние да се трансформира в произволна форма и материя, можеше да представлява каквото и да е. Но след като веднъж възприемеха дадена форма, те бяха до най-малка подробност онова, в което се бяха превърнали. Вероятно след известно време материалните им форми щяха да се трансформират обратно в елементарния си вид, годен да послужи за преобразуване в друго същество. Дотогава обаче те бяха войници на Съюза, които само преди няколко часа бяха участвали в люто сражение на това обезобразено от бомбардировката възвишение.
— Нищо повече не мога да направя — заяви Майк, като се отдръпна и седна отново. — Дори няма чист парцал, с който да ти увия главата. Но ако намериш доктора, той ще се погрижи за теб.
— Ето ти сандвича — каза джед. — Опитах се да изтърся гадините и смятам, че пречуках повечето.
Яденето не изглеждаше особено апетитно и сухарът беше толкова твърд, както бях чел в книгите, но бях толкова гладен, че го загризах веднага. Джед приготви сандвичи и за останалите и всички седяхме, дъвчейки мълчаливо, защото на човек му бе необходима цялата концентрация, за да яде такава храна. Кафето бе изстинало достатъчно, за да мога да го пия, и ми помогна да преглътна сухара.
Когато накрая свършихме да се храним, Джед наля на всички втора чаша кафе. Майк извади стара лула и тършува из джоба си, докато намери някакви остатъци тютюн, с които да я натъпче. Запали я с главня, измъкната внимателно от огъня.
— Вестникар, а? — поде той. — Най-вероятно си от Ню Йорк.
Поклатих глава. Ню Йорк бе твърде близко. Страхувах се, че някой от тях познава доста вестникари от Ню Йорк.
— От Лондон съм — отвърнах. — Дописник на „Таймс“.
— Струва ми се, че не приказваш като британец — отбеляза Ейза. — Те говорят по странен начин.
— Не съм бил в Англия от години — казах. — От дълго време обикалям света.
Това не обясняваше как човек може да загуби британския си акцент, но за сега те го приеха.
— Има един британец с армията на Ли — обади се Джед. — Името му е Фриймантъл или нещо подобно. Предполагам, че го познаваш.
— Чувал съм за него — рекох. — Но никога не съм го виждал.
Изплаших се, защото взеха да стават твърде любопитни. Бяха все още приятелски настроени, но прекалено любопитни. За щастие не продължиха да обсъждат темата. Имаше толкова много други неща, за които искаха да говорят.
— Когато напишеш статията си — попита Майк, — какво смяташ да кажеш за Мийд?
— Е, не знам точно — признах. — Не съм мислил много по този въпрос. Той спечели чудесна битка, разбира се. Накара южняците да го нападнат. Този път им изигра техния номер. Силна отбрана и…
Джед се изплю и заяви:
— Може и да си прав. Но няма никакъв стил. Докато Мак — ето човек, който наистина има стил.
— Колкото до стила, добре — намеси се Ейза. — Той обаче винаги ни оставя да отнесем боя. А човек се чувства хубаво, казвам ви го, да бъде поне веднъж от страната на победителя. — Погледна през огъня към мен. — Мислите ли, че този път победихме ние?
— Сигурен съм — отговорих. — Ли ще се изтегли още утре. Може би вече го прави.
— Не всички войници са на това мнение — заяви Майк. — Говорих с някои, дошли с полка от Минесота. Смятат, че онези щури бунтовници ще се опитат още веднъж.
— Не мисля, че ще го направят — възрази Джед. — Днес следобед им прекършихме гърбината. Дявол да ги вземе, бяха тръгнали нагоре по склона, сякаш отиваха на парад. Вървяха право срещу нас, вървяха право към дулата на оръдията ни. И ние ги пометохме, стреляйки по тях като по мишени. Винаги са ни казвали колко е умен този генерал Ли, но ако питате мен, не може да е умен генерал, който изпраща хората си на сигурна смърт.
— Бърнсайд направи същото във Фредериксбърг — припомни Ейза.
Джед плю отново.
— Бърнсайд беше тъпанар. Никой никога не е казвал, че е умен.
Допих кафето си, завъртях чашата, за да може малкото останала в нея течност да изплакне дъното, и я плиснах върху огъня. Джед се пресегна за канчето.
— Не, благодаря — рекох. — Трябва да вървя.
Не исках да тръгвам. Исках да остана тук и да си поприказвам още поне час с тримата. Топлината на огъня беше приятна, а дерето — уютно.
Изпитвах, обаче, някакво дълбоко, вътрешно предчувствие, че ще е най-добре да се махна оттук при първия удобен момент. Да зарежа тези войници и това бойно поле, преди нещо друго да се е случило. Онова летящо парче желязо за малко щеше да ме убие. Теоретически бях, разбира се, спечелил играта, но нямах вяра на този свят, нито на Съдията. Затова колкото по-бързо се махнех, толкова по-добре.
Станах прав.
— Благодаря ви за храната и кафето. Дойдоха ми много добре.
