стои от години в един ъгъл и аз отдавна трябваше да го бракувам, но нещо ме възпираше да го сторя. Сега си помислих дали няма да поискаш да се позанимаеш малко с него.
— Е, не знам — отговори Хенри.
— Не те задължавам с нищо, ако си мислиш това — каза Хенри с незаинтересован израз на лицето. — Може да не успееш да постигнеш нищо с него. Бих се учудил искрено, ако го сториш, но това не пречи да опиташ. Ако решиш, може да го разглобиш и да вземеш частите, които ти трябват. В оборудването му са хвърлени няколко хиляди долара. Вероятно би могъл да използуваш повечето от частите по един или друг начин.
— Интересно, наистина — съгласи се Тейн без особен ентусиазъм.
— Добре — каза Хенри с въодушевление, което компенсираше липсата на интерес у Тейн. — Утре ще изпратя момчетата да го докарат тук. Доста е тежък. Ще ти трябват помощници да го разтоварят и преместят в мазето.
Хенри се изправи внимателно и изтърси пепелта от пурата си, паднала върху дрехите му.
— В същото време момчетата ще вземат телевизора — добави той. — Ще трябва да кажа на Аби, че още не си го поправил. Ако допусна да влезе у нас в този му вид, тя няма да позволи на никого да й го отнеме.
Хенри се изкачи тежко по стъпалата и излезе в лятната нощ.
Тейн стоеше в тъмнината, наблюдавайки как фигурата на Хенри като сянка пресече двора на вдовицата Тейлър и изчезна в следващата улица зад къщата. Вдъхна дълбоко свежия нощен въздух и като тръсна глава, се опита да проясни мозъка си. Но съзнанието му продължаваше да бъде все така затормозено.
Много неща се бяха случили, каза си той. Твърде много за един ден. Първо таванът, сега телевизорът. Може би след като се наспеше хубаво, щеше да е в състояние да се справи с това.
Таузър пристъпи иззад ъгъла на къщата, бавно се покатери по стъпалата и застана до господаря си. Беше се окалял до уши.
— Виждам, че и ти си се потрудил доста — забеляза Тейн. — Както ти казах, не си хванал този мармот.
— Уъф! — тъжно отвърна Таузър.
— И ти си като много други от нас — строго му каза Тейн. — Като мене, като Хенри Хортън и като всички останали. Търсиш нещо и си мислиш, че знаеш какво, но в действителност не знаеш. И което е още по- лошо, нямаш даже представа защо го преследваш.
Таузър тупна уморено с опашка по стъпалото. Тейн отвори вратата и застана отстрани, за да мине кучето, след това влезе и той. Поразтърси се из хладилника и намери печено месо, две парчета свинско, изсъхнала бучка сирене и половин купа варени спагети. Свари си кафе и раздели вечерята с Таузър.
После слезе отново долу и загаси телевизора. Намери подвижна лампа, запали я и освети вътрешността на апарата. Опита се да разгадае какво е било направено. Беше по-различно, разбира се, но не бе лесно да се разгадае точно в какво се крие разликата. Някой бе бърникал лампите и ги бе деформирал. Освен това имаше бели метални кубчета, поставени тук-там по начин, който изглеждаше напълно случаен и нелогичен. Въпреки това Тейн допусна, че нареждането им съвсем не бе случайно. Цялата схема, както се виждаше, бе променена и бяха добавени много нови вериги.
Но най-учудващото бе, че всичко изглеждаше нагласено набързо, сякаш някой го е оправял на бърза ръка, колкото апаратът да заработи временно, по необходимост.
Някой, помисли си Тейн. И кой е бил този някой?
Тейн обиколи мазето, като се навеждаше и се взираше в тъмните му ъгли, и почувствува като че ли безброй многокраки насекоми лазят по тялото му. Някой бе свалил задния панел на апарата и го бе облегнал на една пейка, като бе оставил винчетата, които го държаха, в стройна редица на пода. После бяха бърникали в телевизора и го бяха нагласили по-добре от когато и да било досега.
Ако това беше прибързана работа, почуди се той, какво би се получило, ако имаха време да го направят както трябва? Разбира се, не са разполагали с достатъчно време. Може би са се уплашили, когато той се бе върнал, та дори не са успели да поставят отново капака на телевизора.
Тейн се изправи и размърда изтръпналите си крака.
Най-напред таванът тази сутрин — и сега, вечерта, телевизорът на Аби.
А като помисли малко, не бе само таванът. Друга облицовка, ако това бе подходящата дума, от същия материал, като на тавана, бе поставена на пода между гредите, където трябваше да има празно пространство. Именно на нея се бе натъкнал Тейн, когато се опита да пробие пода.
Интересно, запита се той, дали цялата къща не е облицована така?
Имаше само един отговор на всичко това: в къщата се намираше нещо чуждо!
Таузър бе чул това нещо, беше го подушил или почувствувал по някакъв друг начин и бе драскал диво по пода, опитвайки се да го изрови, сякаш беше мармот.
Тейн прибра подвижната лампа и се качи горе. Таузър се беше свил на килима до креслото и замаха с опашка, за да приветствува господаря си. Тейн се спря и погледна кучето. То му отвърна с доволен сънлив поглед, после въздъхна по кучешки и се отпусна. Беше съвсем ясно, че каквото и да бе дочуло, подушило или усетило тази сутрин, в този момент не го долавяше повече.
Тогава Тейн си припомни нещо друго. Беше напълнил чайника с вода за кафето и го бе поставил на печката. Когато включи котлона, той бе заработил от първия път. Не се бе наловило да рита печката, за да тръгне.
На сутринта се събуди и усети, че някой натиска краката му. Надигна се бързо да види какво става. Нямаше за какво да се безпокои: там беше Таузър, който се бе качил при него в леглото и сега лежеше проснат в краката му. Виеше леко и задните му крака се изпъваха, сякаш в съня си гонеше зайци.
Тейн издърпа краката си и като седна, протегна ръка за дрехата си. Беше рано, но той си спомни внезапно, че бе оставил мебелите, с които се сдоби вчера, в камиона. Трябваше да ги свали долу в мазето, за да започне да ги поправя.
Таузър продължаваше да спи.
Тейн се довлече до кухнята и погледна през прозореца: долу, на последното стапъло, седеше Бизли, Хортъновото момче за всичко.
Тейн отиде до задната врата да види какво се е случило.
— Напуснах ги, Хайръм — каза му Бизли. — Тя непрестанно ме гълчеше, по цял ден и не можех да направя нищо, за да й угодя. Така че реших да ги напусна.
— Добре, влез — рече Тейн. — Предполагам, че ще хапнеш и ще пийнеш чаша кафе.
— Чудя се дали не бих могъл да остана тук при тебе, Хайръм. Само за малко, докато си намеря нещо друго.
— Нека да закусим най-напред — каза Тейн, — после ще поговорим.
Това не му се хареса. Изобщо не можеше да му се хареса. След някой и друг час щеше да се появи Аби и да започне да го обвинява че е примамил Бизли. Защото какъвто и да беше Бизли, той вършеше много работа и понасяше непрестанните й заяждания. В града нямаше друг, който би работил за Аби Хортън.
— Майка ти ми даваше сладки всеки път — каза Бизли. — Тя беше наистина добра жена, Хайръм.
— Да, така е — съгласи се Тейн.
— Мама ми разправяше, че във вашето семейство хората са истински, не като останалите в града, които знаят само да си завират навсякъде носовете. Тя казваше, че семейството ви е от първите заселници. Истина ли е, Хайръм?
— Е, предполагам, не точно от първите, но тази къща стои тук от близо сто години. Баша ми често споменаваше, че не е имало нощ в продължение на всичките тези години, през която поне един Тейн да не е бил под покрива й. Както изглежда, подобно нещо означаваше много за баща ми.
— Сигурно е хубаво — продума замислено Бизли — да имаш такова чувство. Трябва да си горд с тази къща, Хайръм.
— Не точно горд. По-скоро сякаш с нея взаимно си принадлежим. Не бих могъл да си представя да живея в някоя друга къща.
Тейн включи печката и напълни чайника. Когато го донесе обратно, ритна печката. Но нямаше нужда от ритника му: плочата бе започнала да почервенява.
