Клифърд Саймък
Големият преден двор
Хайръм Тейн се събуди и се изправи в леглото си.
Таузър лаеше и драскаше по пода.
— Млък! — каза Тейн на кучето.
Таузър наостри смешните си уши към него и пак захвана да лае и дращи по пода.
Тейн разтърка очи, после прокара ръка в рошавите си нестригани коси. Подвоуми се дали да не си легне отново и да се покрие през глава със завивките.
Но се отказа, щом Таузър лаеше така.
— Какво те е прихванало? — попита той кучето, без да скрива гнева си.
— Уъф! — отвърна Таузър, продължавайки упорито да дращи по пода.
— Ако искаш да излезеш — каза Тейн, — трябва само да си отвориш външната врата. Знаеш как се прави, не ти е за първи път.
Таузър престана да лае и се отпусна на пода, наблюдавайки как стопанинът му става от леглото.
Тейн облече ризата и нахлузи панталоните, но не се обу.
Таузър пристъпи лекичко към един от ъглите на стаята, наведе влажния си нос до пода и го подуши шумно.
— Мишки ли има? — запита Тейн.
— Уъф! — по-силно отвърна Таузър.
— Не си спомням да си вдигал някога такава врява заради една мишка — зачуди се Тейн. — Трябва нещо да не си наред.
Навън беше красиво лятно утро и слънчевите лъчи навлизаха през отворения прозорец.
Денят е чудесен за риба, помисли си Тейн. После си спомни, че трябва да отиде да огледа онова старо легло с четири табли от клен, за което бе чул, че се продава някъде по пътя за Уудмен. Много е вероятно, каза си той, да му искат два пъти повече, отколкото струва. Стана така, че човек не може да спечели някой и друг долар. Всички започнаха да разбират от старинни мебели.
Тейн стана от леглото и тръгна към всекидневната.
— Ела тук! — повика той кучето.
Таузър се приближи, спирайки се от време на време да души по ъглите и да джавка по пода.
— Още не ти е минало — подхвърли Тейн.
Може да е плъх, помисли си той. Къщата беше доста стара.
Отвори външната врата и Таузър излезе.
— Остави този мармот на мира днес — посъветва го Тейн. — Тази работа е загубена. Никога няма да го изровиш.
Таузър заобиколи ъгъла на къщата.
Тейн забеляза, че едната от веригите на фирмата, която висеше на стълба до входната алея, се бе откачила и табелката бе провиснала.
Запъти се през плочите на алеята и през тревата, все още мокра от росата, за да оправи фирмата. Нищо особено й нямаше — просто веригата беше откачена. Може да е от вятъра, каза си Тейн, или пък някое минаващо хлапе. Но по-вероятно да не е хлапе. Той се разбираше с децата. Те никога не го закачаха, както правеха с някои други в селото. Например бяха взели на прицел Бейкър Стивънс и постоянно го дразнеха.
Тейн се отдръпна малко назад, за да се увери, че табелата не стои накриво.
На нея с големи букви пишеше:
МАЙСТОР ТЕХНИК
Под него с по-дребни букви:
А под това:
СТАРИ НЕЩА ЗА ПРОДАН
Може би трябва да сложа две фирми, каза си той, едната за работилницата, а другата за търговията със старинни предмети. Някой ден когато имам време, ще си боядисам две нови табели — по една за двете страни на алеята. Така ще стане по-симетрично.
Тейн се обърна и погледна пътя, водещ към Търнърс Уудс. Красива гледка, помисли си той. Такава обширна гора на края на града. Място, пълно с птички, зайци, мармоти и катерици, а също и с укрепления, построени от няколко поколения деца от Уилоу Бенд. Но един ден сигурно някой предприемчив спекулант ще купи гората и ще я използува за построяване на жилища или за нещо също така рационално и когато това се случи, една голяма част от детството му ще бъде откъсната от него.
Таузър се появи иззад ъгъла на къщата. Той се движеше край стената и душеше долната й част. Ушите му бяха щръкнали от любопитство.
— Това куче е лудо — каза Тейн и влезе вътре.
Отиде в кухнята, шляпайки с босите си крака по пода. Напълни чайника, сложи го на печката и завъртя ключа. После включи радиото, като забрави, че не работеше.
Но когато то не засвири, спомни си и разочарован го угаси. Така става, помисли си Тейн. Поправям чуждите неща, но никога не намирам време за моите.
Отиде в спалнята и си обу обувките. После оправи леглото си.
Когато се върна в кухнята, видя, че печката отново не работеше. Плочата под чайника беше студена.
Тейн отстъпи и ритна печката. Вдигна чайника и подържа ръката си върху плочата, която скоро започна да се загрява.
— Проработи, слава богу — каза си той.
Знаеше, че някой ден ритането нямаше да помогне. И когато това се случеше, трябваше да я поправи. Вероятно даваше само лош контакт.
Той постави отново чайника на печката.
Отвън се чу тракане и Тейн излезе да види какво става.
Бизли, който работеше за Хортън като пазач, шофьор, градинар и изпълняваше още много други длъжности, вкарваше на заден ход разбит стар камион по алеята. До него седеше Аби Хортън, съпругата на Хенри Хортън, най-видния човек в селото. Отзад в камиона, завързан здраво с въжета и покрит наполовина с яркочервено-виолетово одеяло, беше поставен грамаден телевизор, добре известен на Тейн. Беше стар модел, отпреди десетина години, но все още оставаше най-скъпият от телевизорите, красящи домовете в Уилоу Бенд.
Аби изскочи от кабината на камиона. Тя беше енергична, шумна жена с властен глас.
— Добро утро, Хайръм — поздрави тя. — Можеш ли да поправиш пак този телевизор?
— Досега не съм видял нещо, което да не мога да поправя — каза Тейн, но въпреки това погледна към телевизора с неприязън. Неведнъж се бе измъчвал с него и знаеше какво го очаква.
— Може да ви излезе по-скъпо, отколкото струва — предупреди я той. — фактически на вас ви е необходим нов телевизор. Този е остарял и…
— Точно това каза и Хенри — прекъсна го тя. — Той иска да купи цветен. Но аз не желая да се разделям със стария. Ти знаеш, това не е само телевизор, но и комбинация с радио и грамофон, а дървото и моделът му са много подходящи към останалите ни мебели. Освен това…
— Да, знам — отвърна Тейн, който вече беше слушал всички тия обяснения.
Горкият Хенри, помисли си той. Що ли за живот трябва да води? Цял ден да вика и да командува всички
