Погледнах към мястото, накъдето бе насочена ръката на монаха, и долових блещукането. Но това беше всичко. Нямаше нещо, което би могло наистина да се види. Някъде там, в подножието на градската стена, изглежда нещо се движеше — неуловимо преливане и просветване.
Сара гледаше през бинокъла. Сега преметна ремъка му през рамо и ми го подаде:
— Какво ще кажете, капитане?
Вдигнах го и завъртях глава бавно, докато попаднах на движението. В началото не се виждаше нищо повече от движеща се цапаница, но тя лека-полека нарасна и се разчлени. Коне? Недоумявах. Не изглеждаше особено убедително там да има коне, но на това приличаха. Бели коне, които тичат към нас — щом има коне, те, разбира се, ще бъдат бели! Но тези коне изглеждаха много смешни, с много смешни крака. Не тичаха като нормалните коне, а с шантава походка — люлееха се, докато тичаха.
С приближаването им успях да различа нови подробности. Наистина бяха коне. Оформени коне — щръкнали изправени уши, широки ноздри, извити вратове, гриви, които бяха издигнати като подети от вятър, без при това да се веят. Приличаха на диви коне, каквито някой калпав художник би нарисувал за календар, но застинали неизменно в дадената им от него поза. А краката им? Видях, че не бяха крака. Изобщо не бяха крака, а кънки. Два чифта кънки — предни и задни, подобни на поставките на дървени детски кончета. Предните бяха поставени по-натясно, за да се избегне застъпването ако конете изнесяха задните си крака по-напред.
Поразен свалих бинокъла и го подадох на Сара:
— Просто няма да повярвате.
Тя отново се загледа в окулярите, а аз наблюдавах как конете приближават. Бяха общо осем, всичките бели и така си приличаха, че човек не можеше да ги отличи един от друг.
Сара свали бинокъла:
— Въртележка.
— Въртележка?
— Разбира се. Това са механичните приспособления, които се използват по панаири, карнавали и увеселителни паркове.
Озадачен поклатих глава:
— Никога не съм бил в увеселителен парк, в такъв увеселителен парк. Като дете имах дървено конче.
Осемте се устремиха напред и плавно спряха пред нас. Когато застанаха на място, продължиха бавно да се люлеят напред-назад.
Най-предният ни заговори, като използваше универсалния космически жаргон, който човекът бе открил, че съществува още когато бе излязъл в космоса преди двайсетина века — език, който се състоеше от термини, фрази и думи, взети от стотина езика и обединени в смесено наречие, използвано за контакт от множество различни същества.
— Ние сме хобита — започна конят. — Моето име е Добин. Дойдохме, за да ви въведем.
По него нищо не се бе помръднало. Просто си стоеше, поклащаше се леко с изправени уши, разширени ноздри и подхваната от несъществуващия вятър грива. Но аз останах някак с впечатлението, че думите му излязоха от ушите.
— Мисля, че са мили — възторжено извика Сара. И това бе типично — тя да мисли, че са мили.
Добин не й обърна внимание.
— Настояваме да побързате — подкани ни той. — За всеки от вас има кон, а четири ще вземат багажа. Разполагаме с много малко време.
Не ми се харесваше ходът на нещата, не ми се харесваше в нито едно отношение. За съжаление му се сопнах:
— Не обичаме да ни припират. Щом нямате време, можем да прекараме нощта на кораба и да дойдем утре сутринта.
— Не! Не! — яростно възрази хобито. — Това е невъзможно. Става много опасно, когато залезе слънцето. Трябва да сте се прибрали преди слънцето да е залязло.
— Защо не го послушаме? — попита Тоби, като загърна расото си. — Тук не ми харесва. Щом сега няма време, можем да се върнем и да си приберем багажа по-късно.
— Ще вземем багажа сега — намеси се Добин. — Сутринта няма да има време.
— Струва ми се — подхванах аз, — че времето много ви притеснява. Ако е така, защо просто не се обърнете и не се върнете там, откъдето сте дошли? Ние ще се погрижим за себе си.
— Капитан Рос — отсече Сара, — нямам намерение да измина пеш целия този път, щом е възможно да се язди. Мисля, че се държите глупаво.
— Може и така да е — разсърдих се аз, — но не ми се харесва нахалството на роботите, които искат да ме командват.
— Ние сме хобита — възрази Добин. — Не сме никакви роботи.
— Човешки хобита ли сте?
— Не ви разбирам.
— Направили са ви хора. Същества, които приличат много на нас.
— Не знам — отвърна Добин.
— Сигурно не знаете! — викнах аз и се обърнах към Смит. — Джордж.
Слепецът обърна подпухналото си лице към мене. Възторженият израз все още не бе го напуснал.
— Какво има, капитане?
— Когато разговаряхте с този ваш приятел, споменахте ли някога хобитата?
— Хобита? А, искате да кажете събирането на марки и…
— Не, не говоря за това. Ставало ли е дума за хобита коне?
— До този момент — отвърна слепецът — не бях чувал за тях.
— Но сте имали играчки, като сте били малък.
— Не от тези, за които си мислите — въздъхна слепецът. — Роден съм сляп. Никога не съм виждал. Играчките, каквито другите деца имаха, не бяха…
— Капитане — сърдито се обади Сара, — това е смешно. Защо са всички тези подозрения?
— Ще ви кажа — не по-малко сърдит започнах аз — и отговорът е прост…
— Знам — кимна тя. — Знам. Благодарение на подозрителността много пъти сте си спасявали живота.
— Любезна госпожо — намеси се Добин, — моля ви повярвайте, че има голяма опасност, когато слънцето залезе. Умолявам ви коленопреклонно и настоявам да дойдете с нас и при това много бързо.
— Тък — заръча Сара, — качвай се по стълбата и започвай да сваляш нещата. — После войнствено се обърна към мене: — Някакви възражения, капитане?
— Госпожице Фостър — казах й, — корабът е ваш и парите са ваши. Спектакълът се заплаща от вас.
— Подигравате ми се — разпали се тя. — Подигравахте ми се през целия път. Никога не сте ми вярвали. Вие изобщо не вярвате — в нищо.
— Докарах ви дотук — отговорих мрачно — и ще ви върна. Така се бяхме споразумели. Единственото, за което ви моля, е да не правите всичко по-трудно отколкото трябва.
И веднага след като го казах, съжалих. Бяхме на чужда планета, много далече от дома и трябваше да се държим един за друг, а не да се препираме. Признах пред себе си, че тя по-скоро има право — навярно бях станал смешен. Но веднага се коригирах. Може би смешен на пръв поглед, но не и по същество. Когато си попаднал на чужда планета и разчиташ единствено на себе си, сетивата и предчувствията ти трябва да са в отлична форма. Бил съм на много чужди планети и винаги съм се справял, както, разбира се, и Сара, но тя винаги е била в състава на солидно експедиционно поделение, а аз винаги съм бил сам.
Тък, още щом я чу, тръгна нагоре с пъхнато под колана си расо, за да не се препъне, и вече подаваше брезентовите сакове и останалите чанти с лични вещи на Сара, която стоеше в средата на стълбата, поемаше нещата и ги пускаше внимателно долу. Това просто трябваше да се признае на момичето — никога не клинчеше от работа. Винаги си беше на мястото и се захващаше със своя дял, а може би и с много повече.
— Добре — махнах на Добин, — дайте си товарните коне насам. Как ще се справите с багажа?
