— Съжалявам — отвърна Добин, — че нямаме ръце. При сегашното положение вие ще трябва сами да вдигнете всичко. Просто струпайте багажа върху гърбовете на хобитата, а когато е вече качен, от коремите им ще излязат метални ремъци и ще обхванат товара.
— Гениално.
Добин се наведе малко върху кънките си в нещо подобно на поклон:
— Ние винаги се опитваме да служим.
Четири от конете се приближиха с полюшване и аз започнах да ги товаря. След като Тък й бе подал всичко, Сара дойде да ми помага. Тък затвори люка и когато слезе долу, вече бяхме готови за тръгване.
Слънцето докосваше хоризонта над града и части от него вече се закриваха от най-високите кули. То бе малко по-жълто от земното слънце — може би звезда от типа К. Пултът на кораба би казал точно, разбира се, там имаше всичко. Корабът вършеше цялата работа, която иначе би се паднала на човека. Той извличаше всички данни, пренареждаше ги и отново ги сглобяваше. Там имаше информация за тази планета и за звездата й, за атмосферата, химическия й състав и всичко останало. Корабът би я дал с удоволствие на всеки, който би я поискал. Но аз не я бях поискал. Имах намерение да се върна и да взема разпечатка с данните, но не бях очаквал, че стадо коне хоби ще ми наложат веднага да тръгна. Казвах си обаче, че навярно няма значение. Можех да се върна сутринта. Все пак не ми се харесваше, че не разполагам с разпечатката.
— Добин, за каква опасност говорите? — попитах аз. — От какво се предполага, че трябва да се страхуваме?
— Не мога да ви съобщя — отвърна Добин, — тъй като самият аз не разбирам, но ви уверявам…
— Карай — махнах с ръка аз.
Тък задъхано пуфтеше, докато се опитваше да качи Смит върху едно от хобитата. Сара вече се бе качила върху едно от останалите, седеше изправена и стегната, приличаше напълно на момиче, застанало пред прага на много голямо приключение, каквото, разбира се, бе всичко това за нея — още едно голямо приключение. Седеше гордо на коня си със смешната си старинна пушка, преметната през рамо, със стегнатия си костюм за приключения.
Огледах набързо купата, каквато представляваше аеродрумът, заобиколен от града, и там нищо не се движеше. Със залязването на слънцето от западните стени на града се спускаха сенки и някои от тези западни сгради от бели бяха станали черни, но нямаше никакви светлини.
Къде ли бяха всички? Къде ли бяха жителите на града и всички посетители, чиито звездолети се издигаха като призрачни надгробни камъни на полето? И защо всички кораби бяха бели?
— Почитаеми сър — обърна се към мене Добин, — бихте ли се качили на седлото ми, моля. Почти не ни остана време.
Във въздуха се чувстваше хлад и мога да си призная, че изпитах моментна уплаха. Не знам защо. Може би се дължеше на самото място, може би на чувството, че съм в капан сред аеродрума, заобиколен от града, може би защото наоколо нямаше жива душа с изключение на хобитата — ако те можеше да се нарекат живи, както навярно можеше.
Пресегнах се, повдигнах ремъка на лазерната си пушка, взех я в ръка и се качих на седлото на Добин.
— Тук не ви трябва оръжие — неодобрително забеляза Добин.
Не му отговорих. Това си беше моя работа.
Добин се плъзна и ние поехме през полето към града. Беше шантава езда — гладка, без друсане, но някак с изнасяне нагоре и надолу колкото и напред. Не беше като пързаляне, а по-скоро като плъзгане по вълната на прибоя.
С приближаването ни градът сякаш не растеше по размер, нито се виждаше по-ясно. Сега разбрах, че сме били много по-далече от него, отколкото ми се бе струвало в началото. Същото важеше и за аеродрума — и той ми изглеждаше по-голям.
Зад мене Тък извика:
— Капитане!
Завъртях се в седлото.
— Корабът! — пищеше Тък. — Корабът! Те му правят нещо.
И наистина беше така — които и да бяха те.
Дълговрат апарат се бе изправил до звездолета. Приличаше на бръмбар с набито, масивно тяло и дълга, нежна шия, увенчана с миниатюрна глава. От устата му излизаше насочена към кораба мъгла. При допира й с корпуса корабът ставаше бял, също като останалите кораби, подобни на погребални паметници, разположени по пистата.
Излаях сърдито, посегнах към поводите и рязко ги дръпнах. С подобен успех бих могъл да се опитам да спра и скала. Добин продължи напред.
— Обърни се — извиках му. — Върни се!
— Няма връщане, най-почитаеми сър — отвърна спокойно Добин, без дори да се е задъхал от бягането. — Няма време. Трябва да достигнем сигурността на града.
— Няма време, а? — натъртих аз, вдигнах лазерната си пушка и я насочих към земята пред нас, между ушите на Добин.
— Затворете си очите — изкрещях на останалите и натиснах спусъка до първото деление. Дори през клепките си долових блясъка от лазерната светлина, когато тя се отрази от земята. Под мене Добин отстъпи и се завъртя почти на сто и осемдесет градуса, а когато отворих очи, вече се връщахме към кораба.
— Ще причините смъртта на всички ни, лудо същество — изстена Добин. — Всички ще умрем.
Обърнах се и видях, че хобитата ни следват. Добин изглежда беше водачът и те с готовност го следваха, накъдето и да тръгне. Но зад тях нямаше никаква следа на мястото, където бе попаднал лазерният изстрел. Дори с мощността от първото деление той би трябвало да е оставил следа — би следвало допирът му да е оставил димящ кратер.
Сара яздеше с ръка върху очите си.
— Стана ли ви нещо? — попитах я.
— Луд глупак! — извика тя.
— Аз ви викнах да си затворите очите. Нормално беше да има отражение.
— Извикахте и стреляхте — възмутено каза тя. — Не ни оставихте време.
Свали ръка и примигна към мене — по дяволите, нямаше й нищо. Това просто беше още една възможност да се заяде. Тя никога не пропускаше случая.
Пред нас бръмбарът, който бе пръскал кораба, летеше през полето. Сигурно се придвижваше с колела или гъсеници, защото се носеше стремително в желанието си да се махне с протегнат напред дълъг врат.
— Моля ви, сър — обади се Добин, — просто си губим времето. Нищо не може да се направи.
— Ако чуя още една дума — заплаших го аз, — този път ще стрелям направо между ушите ви.
Достигнахме кораба, Добин започна бавно да спира, но аз не го изчаках. Скочих на земята още в движение и се затичах към кораба преди да е спрял. Макар че нямах никаква представа какво да направя.
Когато се приближих достатъчно до кораба, за да го огледам, видях, че е покрит с нещо подобно на матово стъкло. И като казвам покрит, имам предвид точно това — всеки негов сантиметър. Никъде не се виждаше метал. Изглеждаше нефункционален, като модел на кораб. Ако се смалеше, би могъл да мине за някое от звездолетчетата, продавани в магазините за домашни потреби като украшения за лавицата над камината.
Протегнах ръка и докоснах кораба — беше гладък и твърд. Не приличаше на метален и на вид, и при пипане. Чукнах го с приклада си и той звънна като камбана — звукът се понесе през полето и се отрази като ехо от стените на града.
— Какво е това, капитане? — попита Сара с несигурен глас. Това беше нейният кораб и никой нямаше право да го закача.
— Някаква твърда обвивка — отвърнах аз. — Изглежда като запечатан.
— Искате да кажете, че не можем да влезем вътре ли?
