Куклата на съдбата

Глава втора

Бях се завърнал крадешком на Земята. Завърнал не е точната дума, тъй като — първо — никога не съм бил там. Но на Земята се пазеха парите ми, тя бе и убежище, докато навсякъде в космоса съм лесна плячка за всеки, който ме открие. Не че бях направил нещо кой знае колко лошо, нито вината бе изцяло моя, но имаше много хора, които бяха заложили всичко на това да ме хванат и накрая щяха да успеят, ако не достигнех убежището на Земята.

Звездолетът, който управлявах, не беше достатъчно извинение — откраднат от корабното гробище (защото той бе тъкмо такъв), закърпен и свързан с лепяща се лента и тел, — но все пак нямаше да ми трябва дълго. От него се искаше само да ме откара до Земята. Не ме беше грижа, че може и да се превърне в купчина метал, след като излезех от него. Щях да остана на Земята, щом се добера до нея.

Знаех, че земните патрулни служби ще ме търсят — не че земята я интересувах — от нейна гледна точка колкото повече, толкова по-добре. По-опасен бе патрулът, чиято задача бе да предпазва земята от завръщането на опасни типове като мене.

Така че навлязох в Слънчевата система, оставих Слънцето между себе си и Земята и се надявах, че формулата ми за придвижване е вярна и че съм пресметнал всичко добре. Набрах нормална космическа скорост, доколкото тази развалина ми позволи, а и притеглянето на Слънцето ми помогна значително, защото когато го подминах, корабът се носеше като опърлен в ада прилеп. В продължение на цял час се притеснявах, че може би преминавам прекалено наблизо. Но радиационната защита устоя, загубих само половината си скорост и ето че доближавах Земята.

След като изключих двигателите и всички останали уреди, се плъзнах покрай Венера — тя остана на не повече от осем милиона километра вляво — и се насочих към Земята.

Патрулът не ме забеляза, което си беше чист късмет, разбира се, но пък и нямаше кой знае какво да се засече. Не оставях следи от двигателите си, а и електрониката дремеше, така че биха могли да засекат само металната маса, която при това не бе голяма. А се спуснах и със Слънцето зад гърба си, а слънчевото излъчване пречи на засичането независимо от качеството на съоръженията.

Опитът ми беше лудост, разбира се. Имаше десетина много неприятни начина да се проваля, но при много от приключенията си сред планетите бях рискувал не по-малко. Важното е, че успях.

На Земята има само един космодрум. Повече не им трябват. Движението не е голямо. Много малко хора са останали на Земята — повечето са из космоса. Останалите там са непоправимо сантиментално настроени хора, които мислят, че е престижно да обитават планетата, откъдето човешкият род се е пръкнал. Те и подобните на мене са единствените й обитатели. Чувал съм, че сантиментално настроените представляват доста високомерна групичка от самопровъзгласили се аристократи, но това не ме тревожеше. Нямах намерение да се сближавам особено с тях. От време на време пристигаха екскурзионни кораби с хаджии, които се връщаха, за да се запознаят с люлката на човечеството, имаше и отделни товарни кораби, но това бе всичко.

Приземих кораба, изключих го и го оставих, като взех само двата си куфара — единственото, което бях успял да взема със себе си преди да се съберат лешоядите. Корабът не се превърна в купчина метал — просто си стоеше там както бе слепен. Най-жалкото превозно средство, което човек може да си представи.

Само на две клетки по-надолу от него стоеше онзи прекрасен кораб. Блестеше с обещанието си за добра работа, източен и елегантен, космическа яхта, която изгледаше устремена към небето и стоеше нетърпелива като куче на каишката си. Не можеше да се каже, разбира се, само от гледане, какво има вътре, но около корабите имаше нещо, което просто не може да остане незабелязано. И отвън личеше, че при изработването на този звездолет парите не са били проблем. Харчени са били с широка ръка, за да се получи най-доброто. Още като стоях там и го гледах, усетих, че просто ме сърбят ръцете да поема управлението му.

Предполагам, че ме сърбяха най-много, защото знаех, че вече никога няма да изляза в космоса. Бях свършен. Щях да прекарам останалата част от живота си на Земята по най-приемливия възможен начин. Ако някога я напуснех, биха ме хванали.

Напуснах пистата и минах през митницата — ако можеше да се нарече така. Служителите си гледаха работата съвсем през пръсти. Нямаха нищо против мен или когото и да било. А това ми се струваше най- доброто, което би могло да се каже за Земята.

Отидох до близкия хотел и след като се настаних, слязох в бара.

Бях на третата или четвъртата си чаша, когато в бара пристигна робот-лакей и се насочи към мене.

— Вие ли сте капитан Рос?

Зачудих се каква ли неприятност ме очаква и доста се уплаших. На Земята нямаше жива душа, която да ме познава или да е известена за пристигането ми. Единствените ми контакти досега бяха с митничарите и със служителя в хотела.

— Нося бележка за вас. — Роботът ми я подаде.

Пликът беше запечатан и ненадписан.

Отворих го и извадих картичката. Пишеше:

Капитан Майкъл Рос,

Хотел „Хилтън“

Ще бъда много признателна, ако капитан Рос приеме поканата ми за вечеря днес. Колата ми ще го чака пред входа на хотела в осем часа. И, капитане, нека бъда сред първите, които ви поздравяват с добре дошъл на Земята.

Сара Фостър

Стоях си там загледан в бележката, а роботът по бутилките се плъзна покрай бара:

— Още една чаша?

— Още една.

Коя точно бе Сара Фостър и откъде знаеше, само час след кацането ми, че съм на Земята?

Бих могъл да поразпитам, разбира се, но от една страна изглежда нямаше кого, от друга страна, по някаква причина, която не можех да обясня, не ми се искаше да го правя.

Не бе изключено да е клопка. Добре знаех, че има хора, които ме мразят достатъчно, за да си позволят да ме измъкнат нелегално от Земята. На тях вече би им било известно, че съм си намерил кораб, но малцина биха повярвали, че той ще бъде в състояние да ме закара до Земята. Но все още никой от тях не би могъл и да допусне, че вече съм достигнал Земята.

Седях си, пиех и се опитвах да обмисля положението всестрано. Накрая реших да опитам.

Сара Фостър живееше в огромна къща, разположена на хълм, обграден от обширна пустош, граничеща от своя страна с красиви поляни и алеи. Огромната къща бе изградена от естествени тухли, цялата бе опасана от дълга тераса, от покрива й стърчаха множество комини.

Очаквах при вратата да ме посрещне робот, но бях поздравен от самата Сара Фостър. Носеше дълга зелена вечерна рокля, която ярко контрастираше с огнената и рошава коса, един кичур от която постоянно влизаше в очите й.

— Капитан Рос — подаде ми ръка тя, — много се радвам, че дойдохте. И то при толкова прибързана покана. Може би се показах прекалено припряна, но исках толкова да ви видя.

Коридорът, в който стояхме, беше висок и хладен, с бяла ламперия и излъскан до блясък под, с масивен кристален полилей на тавана. От обстановката лъхаше на богатство и на свързан със Земята благороднически род. Беше много приятно.

— Останалите са в библиотеката. Да отидем при тях — подкани ме тя.

Хвана ме под ръка и ме поведе по коридора към врата, зад която се намираше стая, твърде различна от антрето, през което бях минал. Може да е била библиотека — имаше няколко рафта с книги, — но сега изглеждаше повече като склад за ловни трофеи. Към всички стени бяха прикрепени препарирани глави, в единия край имаше шкаф с изложени ловни пушки, подът бе постлан с кожи, някои от тях заедно с главите с