космодрума си. Трябва да са примамили и още много други хора.
— И всички те се намират на тази планета? Или на други планети?
— Кой знае — махнах с ръка аз. — Важното е сега да видим дали не можем да отидем на някое място, което е по-добро от тази пустиня. Нямаме нито храна, нито вода.
Нагласих ремъка на пушката си и закрачих с мъка по дюната.
— Мога ли да направя нещо друго? — попита Сара.
— Бихте могли да спрете тия двамата, ако се опитат да стъпват по линията, която начертах. Ако пък излезе вятър и започне да я заличава, опитайте се някак да я означите.
— Вие вярвате много в тази линия.
— Просто не е лошо да знаем къде се намираме.
— Това може и нищо да не значи — усъмни се тя. — Може да сме попаднали тук посредством някакъв пространствено-временен парадокс и мястото, където сме, да не показва…
— Съгласен съм, но няма на какво друго да се опрем.
Помъкнах се през дюната, но ходенето никак не беше леко. Краката ми потъваха дълбоко в пясъка и непрекъснато се подхлъзвах. Всичко вървеше много бавно и с големи усилия. Малко преди да прехвърля билото, се спрях да почина и погледнах надолу. Тримата стояха там обърнати към мене. По причина, която не бих могъл да обясня, открих, че ги обичам — и тримата: противния, отпуснат глупак Смит, лъжеца Тък и Сара, Бог да я пази, с падащия кичур коса и смешната старовремска пушка. Каквито и да бяха те, все пак са хора и аз трябваше някак да ги измъкна оттук. Защото те разчитаха на мен. За тях бях човек, избродил целия космос, който се е сблъсквал с всякакви неприятности. Бях несговорчивият суров тип, който поне формално ръководеше експедицията. Бях капитанът, а в решителен момент именно от капитана се очаква да спаси положението. Горките доверчиви глупаци, помислих си — нямах и най-малката представа какво става с нас, нямах план за действие, бях уплашен, победен и отчаян като всеки от тях. Но не биваше да им го показвам. Трябваше да продължа да се преструвам, че всеки миг ще измисля нещо, което благополучно ще ни върне у дома.
Вдигнах ръка и им помахах. Опитах се да си придам весел вид, но не успях. После продължих да се влача по дюната, достигнах върха й и видях ширналата се пред мен пустиня. В която и посока да се обърнех, картината бе една и съща — вълни от еднакви дюни докъдето поглед стига, никакви открити пространства, никакви дървета, покрай които би могло да има вода, нищо освен пясъчна шир.
Плъзнах се по дюната, качих се на нова и от билото й пустинята изглеждаше все същата. Признах пред себе си, че бих могъл така цял живот да се изкачвам по дюните, без нещо да се промени. Навярно цялата идиотска планета бе пустиня. Хобитата, когато ни изхвърлиха през портите, вратата или каквото беше там, знаеха какво правят и ако целта им е била да се отърват от нас, едва ли биха могли да се справят по-добре. Защото те, или светът, който представляваха, не бяха пропуснали нищо. Бяхме примамени от лъча, принудени да слезем от кораба, който след това бе запечатан, после, без да ни се остави време да размислим или да възразим, бяхме запратени в този свят. Изхвърляне, помислих си, което е било разработено предварително.
Изкатерих се по още една дюна. Винаги има възможност, не спирах да си повтарям, в някоя от долинките между дюните да се открие нещо ценно. Може би вода, защото най-напред щяхме да почувстваме нуждата от вода. Или пътека, която би могла да ни изведе до туземско поселище, а там да открием някаква помощ, макар че изобщо не можех да си представя защо на някого би му хрумнало да живее в такова място.
Всъщност не очаквах нищо, разбира се. Сред тази ширнала се пустиня нямаше нищо, което би могло да вдъхне надежда. Но когато доближих върха на дюната — достатъчно близо, за да мога да погледна зад нея — забелязах нещо върху билото на отвъдната дюна.
Там бе заровено нещо като птича клетка. Металните й ребра просветваха под лунната и звездната светлина, приличаше на укритие, изготвено от гръдния кош на някой праисторически звяр, който е загинал върху дюната.
Свалих пушката от рамото си и я приготвих. Плъзгащият се пясък, който шепнеше под мене, ми позволи да се спусна бавно по дюната. Когато стигнах долу, вече не можех да виждам над билото на дюната, така че минах вляво и започнах отново да се изкачвам, като се привеждах, за да прикривам главата си. На пет-шест метра от върха легнах и запълзях. Когато очите ми се показаха над билото и отново видях птичата клетка, замръзнах и забих крака в пясъка, за да не се плъзна назад.
Забелязах, че под клетката има ивица от движещ се пясък и пред очите ми нови участъци от пясъка под конструкцията се освобождаваха и потичаха по склона. Сигурен бях, че клетката скоро се е приземила върху билото на дюната — смутеният от кацането още не бе се успокоил, а процепът бе съвсем пресен.
Приземяване изглеждаше странна дума, но все пак логиката ми подсказваше, че трябва да е кацнала, защото ми се струваше твърде малко вероятно някой да я е поставил там. Навярно е някакъв кораб, макар и странен кораб — не закрит, а състоящ се само от рамка. А ако е бил кораб, мислех си, трябва да е пренасял живи същества, които или са мъртви в него, или са някъде наоколо.
Огледах бавно дюната и забелязах далеч вдясно от птичата клетка плитък белег, нещо като следа от шейна, която се спускаше от билото към сянката между дюните. Опитах се да видя и какво има сред сенките, но не можах да различа нищо. Трябваше да се приближа към тая следа от шейна.
Спуснах се с пълзене по дюната, като този път се насочих надясно. Внимавах, за да предизвиквам колкото може по-малко плъзгане на пясъка, който при всяко по-рязко движение се разместваше и със съскане се спускаше. Може би от другата страна на дюната имаше нещо, което слушаше за признаци на живот.
Когато показах горната част от главата си над билото на дюната, все още не бях стигнал до следата от шейна, но бях много по-наблизо и от празнината между дюните до мен стигна стържещ звук от плъзгане. Напрегнах очи и ми се стори, че долавям някакво движение в падината, но не бях сигурен. Стържещият звук от плъзгане престана и отново започна. Пак ми се стори, че долавям движение. Изнесох пушката напред, така че всеки миг да мога да я насоча към падината.
Зачаках.
Плъзгането престана, почна отново и нещо се помръдна долу (този път бях сигурен), нещо изстена. Всички звуци спряха.
Нямаше смисъл да чакам повече.
— Ало, там долу! — обадих се аз.
Нямаше отговор.
— Ало — повторих аз.
Осъзнах, че може би си имам работа с нещо от толкова далечно място в космоса, че космическият жаргон, който се използва в нашия сектор, не му е познат и ние да не можем да установим контакт.
После ми отговори разтреперан бухащ глас. В началото помислих, че е само шум, а после, като надмогнах шума, разбрах, че е дума — единичен, бухащ въпрос.
„Приятел?“ беше думата.
— Приятел — отвърнах аз.
— Трябва на мене приятел — започна бухащият глас. — Моля да се приближи безопасно. Не нося оръжие.
— А аз нося — малко мрачно обясних аз.
— От него няма нужда — каза нещото от сянката. — Аз съм в клонка и съм безпомощен.
— Онова там корабът ти ли е?
— Кораб?
— Превозното ти средство?
— Наистина е така, мили приятелю. То се разглоби. Вече не работи.
— Слизам долу — съобщих на нещото. — Насочил съм оръжието си към теб. Едно движение и…
— Ела тогава — покани ме бухането. — Няма движение. Ще лежа по гръб.
Изправих се и се прехвърлих бързо през върха на дюната. Хвърлих се по склона от другата страна, като се привеждах, за да представлявам колкото може по-дребна мишена. Държах пушката все така насочена към сенките, откъдето бях чул гласа.
Плъзнах се наведен в падината и я огледах отдолу. Тогава го видях — черна издутина, която лежеше
