намираше огромен син гигант, който светеше като скъпоценен камък, а близо до него тъмно лъщеше звезда — навярно червен супергигант. И още милиони — като че ли някой бе седнал и бе изготвил матрица, с която да запълни цялото небе със звезди.
— Къде е тази планета, Бух? — попитах го аз. — На кое място в галактиката?
— Това е една сферична група — отвърна той. — Мислех, че знаеш.
Това можеше да се очаква, помислих си аз. Защото планетата, на която бяхме кацнали, която големият глупак Смит ни бе посочил, беше доста над галактичната плоскост, в пространството отвъд основния корпус на галактиката — в царството на сферичните групи.
— Твоят дом наоколо ли е? — попитах го аз.
— Не, надалече е. — Начинът, по който го каза, ме накара да не го питам повече. Негова работа си беше дали ще говори за планетата, откъдето е дошъл. Можеше да е избягал, можеше да е заточеник или да е отстранен като нежелан. Тези неща се случваха. Космосът беше пълен със скитници, които повече не можеха да се завърнат вкъщи.
Лежах загледан в небето и се чудех къде ли сме точно. Сферична група, беше казал Бух, а те бяха много и това, предполагам, можеше да е всяка от тях. Ясно ми беше, че разстоянието или близостта нямаха особено значение, ако се използва методът, с който ние бяхме прехвърлени, за придвижване от едно място на друго.
Нито пък бе толкова важно къде сме точно. Ако не откриехме вода, нямаше да изкараме дълго тук. Същото се отнасяше и за храната, разбира се, но липсата й не бе така критична. Смътно се чудех защо ли не съм по-разтревожен. Може би се дължеше на многократните ми пребивавания по толкова чужди места с разни таратайки, откъдето някак винаги бях съумявал да се измъкна. Изглежда вече бях започнал да мисля, че винаги ще успея да се спася. Или пък вътрешно бях убеден, че запасите ми от късмет са се изчерпали отдавна и че е крайно време да ме постигне участта, от която бях избягвал толкова пъти — съзнавах, че накрая някоя планета или някоя злонамерена твар ще ми видят сметката. С такива мисли в главата реших, че няма кой знае какъв смисъл да се тревожа, защото когато ми дойде времето, ще значи, че няма друг изход, така че предварителните притеснения са излишни.
Все още бях унесен в мислите си, когато нещо леко ме докосна по рамото. Рязко обърнах глава и видях, че Бух ме почуква с едно от пипалата си.
— Майк — изскърца той, — трябва да погледнеш. Не сме сами.
Изправих се веднага и грабнах пушката.
Едно колело се движеше през дюната зад нас, същата, в която се бе разбил корабът на Бух. Беше голямо, ярко оцветено колело със зелена главина, която просветваше в лунната светлина. Виждах само част от него, но чудовищната му, блестяща крива се издигаше във въздуха над дюната поне на трийсетина метра. Шината му бе широка — според мене три метра или повече — и блестеше като полирана стомана. Стотици сребърни спици водеха от вътрешността на шината към зелената светеща главина.
Не се движеше. Висеше във въздуха надвесено над дюната. Лунносребърните ребра на кораба на Бух приличаха на сплескана детска играчка в сравнение с него.
— Живо? — попита Бух.
— Сигурно — отвърнах аз.
— Тогава по-добре да се приготвим за защита…
— Ще стоим тук — отсякох аз. — Няма да си вдигнем и пръста срещу него.
Сигурен бях, че ни наблюдава. Каквото и да беше то, може би бе излязло да проучи останките от кораба на Бух. Нищо по него, освен зеленикавата главина донякъде, не потвърждаваше думите ми, че е живо, но по някаква причина, която не можех да назова точно, нещо в него свидетелстваше за живот. Може би щеше да се обърне след малко и да си замине. Но дори и да не го направеше, не бяхме в състояние да започнем да стреляме по всичко, което се движи.
— Ти по-добре се плъзни към падината — обърнах се аз към Бух. — Ако се наложи да бягаме, оттам по- лесно ще те вдигна.
Той завъртя едното си пипало в несъгласие:
— Имам оръжие, което може да ти потрябва.
— Ти каза, че нямаш никакво оръжие.
— Мръсна лъжа — избуха радостно той.
— Би могъл да ме нападнеш, когато ти хрумне — гневно се възмутих аз.
— О, не — възрази той. — Ти дойде като приятел. Ако ти бях казал, можеше и да не дойдеш.
Махнах с ръка. Той беше хитрец и мошеник, но за момента бе на моя страна и нямах възражения.
Някой ме извика отзад и аз се обърнах. Сара стоеше на върха на съседната дюна, а вляво от нея от ръба стърчаха две глави. Тя бе заела стойка на билото, бе насочила глупавата си пушка и аз се уплаших до смърт, че може всеки миг да започне да сипе олово.
— Добре ли сте, капитане? — провикна се тя.
— Добре съм.
— Можем ли нещо да ви помогнем?
— Да — викнах и аз. — Можете да издърпате приятеля ми до лагера.
Казах лагер, защото просто не можах да измисля как иначе да го нарека.
С ъгъла на устата си изръмжах на Бух:
— Престани с глупостите си и се плъзни към падината.
Насочих вниманието си отново към колелото. То си стоеше на същото място. Все още имах чувството, че ме гледа. Наместих се и стъпих по-добре, бях готов да се оттегля, ако се наложеше.
Чух как Бух се плъзга по склона. След миг Сара ми викна:
— Какво е това нещо? Къде го намерихте?
Обърнах се и я видях надвесена и загледана в Бух.
— Тък — повиших отново глас, — слез там и помогни на госпожица Фостър. Кажи на Смит да не мърда от мястото си.
Можех да си представя как оня сляп глупак се опитва да тръгне след Тък и целият се заплита.
Гласът на Сара беше жален и малко остър:
— Но капитане…
— И той се е загубил като нас — успокоих я аз. — Мястото му не е тук и е затруднен. Просто го отведете обратно в лагера.
Погледнах пак към колелото. Накрая бе започнало да се движи — въртеше се бавно, почти царствено, минаваше над склона на дюната и се издигаше все по-високо.
— Махайте се оттам — изкрещях на Тък и на Сара, без да се обръщам.
Колелото спря. Беше почти на билото. Сега дюната почти не го закриваше. Извисяваше се на фона на небето.
Тъй като сега можех да го огледам по-добре, забелязах, че странното при него беше, че е наистина колело, а не нещо, което само прилича на колело. Външният му ръб бе изработен от някакво много силно светещо вещество, шината му бе триметрова, но може би не по-дебела от трийсет сантиметра. Въпреки цялата му масивност, в него имаше нещо елегантно. С изкачването по дюната ръбът бе загребал малко пясък и го бе запратил по-навътре — сега пясъкът се сипеше, докато колелото се движеше напред. Зеленикавата главина плуваше в центъра на колелото и „плуваше“ бе точната дума, тъй като слабите спици, въпреки броя си, не биха могли да я задържат. А сега видях, че спиците, колкото и тънки да бяха, бяха пресечени с още по-фини жици (ако наистина бяха жици), които превръщаха цялото пространство между главината и шината в нещо като паяжина. Аналогията обаче свършваше дотук, тъй като самата главина нямаше нищо общо с паяк. Беше просто някаква сфера, която висеше в центъра на колелото.
Погледнах бързо през рамо и не забелязах останалите. По склона на дюната, където бяха минали, имаше дълбоки следи.
Изправих се и се плъзнах по склона, а след това се заизкачвах с мъка по следващото възвишение. На върха се обърнах и отново погледнах. Колелото си стоеше на същото място. Спуснах се по новия склон и се изкачих по дюната, зад която бях оставил останалите. Видях, че всички са долу, а колелото все още не се е поместило. Може би това бе краят на срещата, помислих си. Колелото е дошло да огледа и сега, доволно от видяното, щеше да си продължи по пътя.
