— Млъкни! — викнах му аз. — Стига си дрънкал!
Той поутихна, но продължи да мърмори седнал на задник с протегнати крака и онова глупаво противно изражение на екстаз, изписано по лицето му.
Бързо се огледах и видях, че сме се върнали в стаята, от която бяхме дошли, стаята със светещите блокове, върху които блестяха очертанията на други светове.
Завърнахме се благополучно, помислих си, макар че това не се дължеше на някакво усилие от наша страна. Ако разполагахме с достатъчно време, накрая сигурно бихме могли да открехнем оная врата толкова, че да успеем да минем през нея. Но не ни се бе наложило, някой го бе направил вместо нас. Беше се появило същество от оня пустинен свят и ни бе изхвърлило.
Нощта, която се бе спуснала над белия свят, когато бяхме още в него, отново бе заменена с ден. През масивния вход виждах бледожълтата светлина на закритото от гигантските сгради слънце.
Нямаше и следа от хобитата и от човекоподобното джудже, което бе избрало света, в който хобитата ни захвърлиха.
Изтърсих брича и свалих пушката от рамото си. Имах сметки за уреждане.
Глава четвърта
Открихме ги в голяма стая, която приличаше на склад, на един етаж под фоайето, в което имаше врати към толкова много други светове.
Джуджето беше разстлало багажа ни по земята и го изучаваше. Няколко купчини вече бяха отделени и то сега ровеше в още една торба, а всичко останало бе подредено старателно отстрани и чакаше реда си.
Хобитата го бяха заобиколили в полукръг, гледаха и се люлееха по-спокойно, а по издяланите им лица, макар че бяха безизразни, ми се стори, че откривам чувство на задоволство от добрия товар, който бяха донесли.
Бяха толкова увлечени в заниманията си, че никой не ни забеляза преди да влезем и да пристъпим няколко крачки. Хобитата, след като ни видяха, се отдръпнаха върху кънките си, а джуджето започна бавно да се изправя, като че ли вратът му се бе схванал от продължителното навеждане над вещите ни. Все още полунаведено, то ни изгледа през провисналия над очите му кичур рошава коса. Приличаше на вдигнало глава английско овчарско куче.
Ние всички се спряхме и застанахме един до друг. Не казвахме нищо, само чакахме.
Джуджето накрая се изправи напълно — много внимателно и бавно. Хобитата стояха неподвижни, наклонени назад върху кънките си.
Джуджето потри възлестите си ръце:
— Вече се канехме да дойдем за вас, господарю.
Посочих с пушката си багажа, пръснат по земята.
— Просто формалност — тръсна глава то.
— С оглед на тежките данъци ли? — попитах го. — Много тежките данъци.
— Ни най-малко — отвърна то. — Просто има определени неща, които не се допускат на тази планета. Макар че ако настоявате, може да се разреши определен безплатен минимум. Възможностите ни да складираме ценните неща са много ограничени. А ви осигуряваме обслужване, от което имате голяма нужда и…
Огледах склада. Беше пълен със сандъци, кошници и други, по-необичайни контейнери. Най- разнообразни предмети бяха подредени или натрупани един върху друг.
— Откровено казано — започнах аз, — мисля, че се оправяте доста добре. Ако питате мен, не смятам, че сте се канели да ме приберете. Можехме да си останем в оня пустинен свят завинаги, ако зависеше от вас.
— Кълна се, че не — разпали се то. — Тъкмо се канехме да отворим вратата. Но прекрасните предмети, които носите, така ни заинтересуваха, че загубихме представа за времето.
— Кажете ни най-напред защо ни запратихте там? — запита Сара. — В пустинния свят?
— Ами за да ви предпазим от смъртоносните вибрации — обясни то. — И ние самите се прикрихме. Тези вибрации се появяват всеки път, когато пристигне кораб. Винаги идват през нощта, преди зората на деня след кацането.
— Земетресение ли? — попитах го аз. — Разтърсване на планетата?
— Не на планетата — отвърна джуджето. — Разтърсване на сетивата. То смразява мозъка, раздира плътта. Не пощадява ничий живот. Ето защо ви прехвърлихме в другия свят — за да спасим живота ви.
Лъжеше ни. Нямаше как да не е така. Или поне ни лъжеше за намерението си да ни върне от пустинния свят. За плъх като него това изобщо не се налагаше. У него бяха всичките ни принадлежности. Нямаше какво да спечели, ако ни върне от света, в който ни бе запратило.
— Другарче — обадих се аз. — Не вярвам на нито една твоя дума. Защо кацането на кораба трябва да предизвиква такива вибрации?
То опря крив пръст до големия си нос.
— Светът ни е затворен — обяви то. — Тук никой не е добре дошъл. Когато пристигнат посетители, той постъпва така, че да умрат преди да напуснат града. А за да не успеят в никакъв случай, планетата запечатва кораба им, така че да не могат да отлетят и да разкажат какво са открили тук.
— И все пак — възразих аз — имаше мощен направляващ лъч, зовящ лъч, който се разпространяваше далече в пространството. Лъч, който да привлича посетители. Вие ни примамихте, а после ни запратихте в пустинния свят и прибрахте всичките вещи, които бяхме взели от кораба. Получихте всичко освен кораба, а може би сега работите по въпроса как да получите и него — нашия кораб и останалите запечатани возила там. Нищо чудно, че хобитата настояваха да си вземем целия багаж. Знаели са какво ще стане с кораба. Явно вие самите още не сте успели да се преборите с това запечатване.
— Това са част от правилата на затворената планета, сър — поклати глава то. — Навярно могат да се заобиколят, но още не ни е известно как.
След като виждаше, че съм успял да го притисна, не си правеше труда да отрича. Щеше да признае всичко или почти всичко и дори да се надява, че честността и прямотата му ще бъдат оценени. Защо ли толкова много същества, където и да ги откриеше човек, се оказваха такива гадини?
— Още едно нещо, което не мога да си обясня — продължи джуджето, — е как успяхте да се върнете тук. Никога досега не сме имали случай някой да успее да се върне от един от другите светове. Не докато ние сами не го пуснем.
— И твърдите, че сте смятали да ни пуснете?
— Да, кълна се. А може да си вземете и всички вещи. Изобщо не сме имали намерение да ги прибираме.
— Това вече е добре — кимнах аз. — Ставате разумен. Но ние искаме и други неща.
— Какво например? — наежи се той.
— Информация — отвърнах аз. — За друг човек. Хуманоид подобен на нас. С него би трябвало да има и робот.
Той се озърна, като се мъчеше да вземе решение. Помогнах му да реши, като насочих пушката към него.
— Отдавна — каза накрая той. — Много отдавна.
— И само той ли е дошъл? Само той от нашата раса?
— Не. Преди него дори имаше други като вас. Шест-седем души. Излязоха от града и повече никой не ги видя.
— Но не сте ги прехвърляли в друг свят?
— Защо, прехвърлихме ги. Ние го правим с всички, които пристигат тук. Налага се. Всяко кацане предизвиква появата на нова вълна убиец. След преминаването на вълната убиец ние сме в безопасност до поредния кораб. Прехвърляме всички новодошли в друг свят, но винаги ги връщаме.
А може би, помислих си аз, ми казваше истината. Макар и не цялата истина. Може би разполагаше и с други номера, които още не бяхме видели. Макар че сега чувствах, че би се поколебал преди да ги опита. Бяхме го поставили натясно.
