— Но с пристигането на всеки кораб се появява нова вълна убиец — подсетих го аз.
— Само в града обаче — уточни той. — Ако човек е вън от града, няма опасност.
— Значи никой, след като пристигне, не остава в града?
— Никой. Винаги напускат града. Отиват да търсят нещо, което си мислят, че ще намерят извън него. Повечето от тях винаги търсят нещо.
Боже мой, така е, помислих си, те винаги са по следите на нещо. Колко ли други разуми, в различните си форми, бяха чули гласа, който говореше нещо на Смит, и бяха подмамени да го търсят.
— Казвали ли са ви някога — попита Сара — какво точно търсят?
— Те са много потайни — ухили се той накриво.
— А другият хуманоид? — подсети го Сара.
— Онзи, който е дошъл сам, само с робота си…
— Робот? Искате да кажете метален хуманоид, който много прилича на него?
— Не се правете на глупав — намесих се аз. — Знаете какво е робот. Онези хобита там са роботи.
— Роботи не сме ние — обади се Добин. — Честни хобита сме.
— Ти мълчи — сопнах му се аз.
— Да — кимна джуджето. — Оня с робота. Той също тръгна нанякъде и не се върна. Но след време роботът се върна. Макар че не ми каза нищо. Нито дума.
— Роботът още ли е тук? — попита го Сара.
— Част от него е при мене — отвърна джуджето. — Онази част, която го задвижва, за съжаление, я няма. Предполагам, че я наричате мозък. Мозъкът му го няма. Продадох го на дивите хобита, които живеят в пустошта. Те много го искаха, платиха много добре. И не можах да им откажа. Щеше да ми струва живота, ако го бях направил.
— Тези диви хобита — попитах аз, — къде можем да ги открием?
Той сви рамене:
— Това не се знае. Скитат се по разни места. Най-често са на север оттук. Много са диви наистина.
— Защо ли на дивите хобита им е трябвал мозъкът на Роскоу? — зачуди се Сара. — Каква ли работа би могъл да им свърши?
Джуджето разпери ръце:
— Как мога да знам? Те са същества, на които не смееш да задаваш много въпроси. Много са груби и диви. Имат тела на хобита, но главите и ръцете им са като вашите, викат силно и са несговорчиви.
— Кентаври — обади се Тък. — Чувал съм, че в галактиката ги имало много. Почти колкото и хуманоидите. И аз съм чувал, че са много несговорчиви, както твърди и господинът тук. Но никога не съм ги виждал.
— Значи сте им продали само мозъка? — попитах аз. — А тялото на робота е още тук.
— На тях не им трябваше тялото. Още е при мене.
Зарязах космическия жаргон и се обърнах към Сара на английски:
— Как мислиш? Да се опитаме ли да намерим Найт?
— Той би могъл да бъде…
— Ако е още жив, той ще е много, много стар човек. Според мене, по-вероятно е да е умрял. Роботът се е върнал. Той не би изоставил Найт, ако е бил жив.
— Може би ще открием накъде е отивал — допусна Сара. — Ако можем да вземем мозъка и да го върнем в тялото на Роскоу, той би могъл да ни каже какво е търсел Найт и къде бихме могли да го открием.
— Но той нали не е искал да говори. Не е казал нищо на джуджето.
— Може би с нас ще говори — предположи Сара. — Все пак неговите хора сме ние. Хора като нас са го изработили и ако у него има някаква преданост, каквато допускам, че има, тази преданост би се проявила тъкмо към хора от нашата раса.
Обърнах се отново към джуджето:
— Добре. Ще ни трябва тялото на робота и карти на планетата. Малко вода. Хобитата ще носят нас и багажа ни и…
То се ужаси, отдръпна се от мен и упорито тръсна глава:
— Не можете да вземете хобитата. Те са ми нужни на мене.
— Не ме оставихте да довърша — продължих аз. — Вземаме и вас.
— Не може да направите това — изпищя Добин. — Той трябва да остане тук и да предупреждава пристигащите кораби, да ги предпазва от вълната-убиец. Господарю, разберете…
— Е, можем да се погрижим за това — махнах с ръка аз. — Ще спрем лъча. Щом няма лъч, който да ги примамва, няма кой да дойде.
— Но вие не можете да го спрете — изплака джуджето. — Никой не може да го направи, тъй като не знаем къде е разположен предавателят. Аз самият никога не съм го виждал. Търсил съм го и други преди мене са го търсили, но така и не е известно къде е.
Стоеше пред нас изумен. Изглеждаше напълно отчаян.
— По дяволите — изругах аз.
— В това има логика — обади се Сара. — И аз се чудех през цялото време. Някой друг е построил града и е включил лъча — дребният ни приятел тук едва ли би могъл да направи това. Той просто живее тук като дивак в изоставения град и събира отпадъците, доколкото ги има.
Знаех си, че и аз би трябвало да се сетя за това. Но захвърлянето ни в пустинния свят ме бе обидило много, обиден бях и че джуджето тършува из вещите ни, така че просто бях настроен кръвожадно. Ако малката гадина беше направила нещо, което не ми харесва, сигурно щях да я прострелям.
— Кажете ни — обърна се към него Сара — какво точно сте вие. Този град не е построен от вашата раса, нали?
— Нямате право да ме питате — изпищя то с изкривено от гняв лице. — Положението е достатъчно лошо и без вашите въпроси.
— Няма никакво основание да не ви питаме — повиших глас аз. — Необходимо ни е да знаем точно какво става. Давам ви около пет секунди.
Не му трябваха петте секунди. Краката му омекнаха и той тежко се отпусна на пода. Обгърна здраво корема си с кльощавите си ръце и се заклати напред-назад, като че ли го болеше стомахът.
— Ще ви кажа — изстена той. — Не стреляйте — ще ви кажа. Колко е срамно обаче! Срамът, срамът, срамът.
Вдигна към мен умолителния си поглед:
— Аз не мога да лъжа. Ако можех, щях да го направя. Но тук има някой, който би познал, че лъжа…
— Кой е той? — попитах аз.
— Аз съм — обади се Бух.
— Какво имаш ти? Вграден детектор на лъжата?
— Това е една от скромните ми възможности — отвърна Бух. — Не ме питай как става, не мога да ти обясня. Имам множество недостатъци, но това умение и още няколко владея добре. А тази личност, която го усеща, казва нещо подобно на истината, макар и не съвсем пълно.
Джуджето не свеждаше поглед от мене:
— Може би в момент като този ние хуманоидите трябва да се поддържаме един друг. Нещо ни свързва…
— Не и нас двамата — отсякох аз.
— Вие сте много корав с него — забеляза Сара.
— Госпожице Фостър — обадих се аз. — Дори не съм почнал още. Смятам да го изслушам.
— Но ако то разсъждава нормално…
— Не го прави. Разсъждавате ли нормално, другарче?
То ме огледа внимателно и поклати глава:
— Гордостта ми е стъпкана в праха. Спомените за предшествениците ми са омърсени. От толкова време — от толкова време се преструваме, че понякога си го вярваме — си мислим, че ние сме построили този прекрасен град. Ако ме бяхте оставили на мира, ако изобщо не бяхте идвали, накрая щях да си умра с това убеждение, с мисълта, че тъкмо ние сме го построили. А после всичко би свършило, не би имало
