Тя ме изгледа злобно:
— Това е удар срещу нас, останалите. Вие не харесвате Джордж, не харесвате Тък и едва-едва се държите любезно с мен. И се обръщате към всички с „другарче“. Не обичам хората, които наричат останалите „другарче“.
Поех дълбоко дъх и започнах да броя до десет, но но не изчаках десетте.
— Госпожице Фостър — казах й, — вие несъмнено помните всичките пари, които прехвърлихте на моя сметка на Земята. Всичко, което се опитвам да постигна тук, е да заслужа цялата прекрасна сума. И смятам да я заслужа независимо от вашите действия или думи. Вие участвате в тази плиткоумна приумица както мене и останалите, а аз съм поел командването, защото вие ми го поверихте и не виждам какво можете да кажете за това, докато не стигнем обратно на Земята — ако изобщо се върнем.
Не знаех какво може да направи тя. И не се интересувах особено. Нашият конфликт бе назрявал от доста време, скоро след като бяхме отлетели от Земята, и трябваше да му се сложи край, защото иначе всички пропадахме. Макар че, откровено казано, според мене и така бяхме доста пропаднали. В тази планета имаше нещо, което предизвикваше неловкост — нещо прикрито зложелателно, непреодолим хлад като студенината в кривогледо око, нещо, което човек не можеше да посочи точно, а може би и се боеше да го посочи заради онова, което би видял. А как щяхме да се махнем от планетата, след като корабът ни бе запечатан?
Мислех си, че тя ще се спре насред улицата и ще избухне. Мислех си, че може да ме заплаши с пушката си или дори да се опита да ме застреля.
Не направи нищо подобно. Просто продължи да крачи редом с мене. Изобщо не наруши ритъма на крачката си. После заяви тихо и почти закачливо:
— Какъв неприятен кучи син излязохте.
Не се обидих. Навярно си бях заслужил определението. Бях груб с нея, но се налагаше. Трябваше да й се даде да разбере, а освен това съм бил наричан и с много по-лоши неща.
Продължавахме да вървим и аз се зачудих колко ли е часът. Според часовника ми, бяхме вървели по улицата малко повече от шест часа, но това не значеше нищо, тъй като нямах никаква представа колко трае денят на тази планета.
Опитвах се да запазя бдителността си, макар че нямах представа от какво точно се пазя. Градът изглеждаше изоставен, но и това не значеше, че в него не се спотаява нещо много зло, което може всеки момент да се нахвърли отгоре ни. Наоколо бе прекалено тихо и невинно. В такова място просто не можеше да не живее никой.
Улиците бяха тесни — оная, по която вървяхме, и пресечките й. Сградите бяха съвсем отвесни и се извисяваха нагоре. Отделните прекъсвания в равните бели стени навярно бяха прозорци, макар че не приличаха на прозорци. Обикновено няколко малки, непретенциозни врати водеха към улицата от всяка сграда, но имаше и големи тераси, разположени във вдлъбнатини, издълбани в стените, които свързваха улицата с масивни порти, високи няколко етажа. Повечето от вратите стояха отворени. Някой някога е построил града, а после си е тръгнал, без да го е грижа дори да затвори след себе си.
Улицата изведнъж зави и след като заобиколихме ъгъла, се превърна в права, тясна алея, която вървеше все напред на много по-голямо разстояние от изминатите досега празни участъци. А много далече, в края на улицата, се изправяше едно от големите дървета, които се издигаха над града. Бяхме видели няколко от тях от космодрума, но това беше първото, което виждахме оттогава. Сградите се издигаха толкова високо от двете страни на улицата, че закриваха всичко, което не се намираше право над главите ни.
Двамата със Сара се спряхме. Зад гърба ни хобитата също замръзнаха. Сега, след като кънките им престанаха да дрънкат, все още чувах монотонния звук. Осъзнах, че вече известно време го бях чувал, но не му бях обръщал внимание, тъй като почти се заглушаваше от шума на кънките.
Но хобитата сега стояха неподвижни, а шумът продължаваше. Обърнах се и видях, че идва от Смит. Той се поклащаше в седлото си и гукаше като щастливо бебе.
Стоях и не говорех. Сара нетърпеливо ме подкани:
— Добре де, хайде кажете го.
— Не съм казал нищо — поклатих глава аз — и няма да кажа. Но ако не си затвори плювалника, ще му изработя намордник.
— Той само проявява радостта си — обясни Тък. — Наистина, капитане, не бихте могли да възразявате срещу малко радост. Изглежда съвсем се приближаваме към съществото, което му е говорило вече толкова години, и сега той почти не е на себе си от вътрешно щастие.
Смит не обръщаше внимание на нищо покрай себе си. Просто седеше приведен върху хобито и си гукаше като полуумно бебе.
— Да продължаваме — подканих ги аз. Преди това смятах да спрем за малко, да починем и да хапнем нещо, но по някаква причина мястото сега не ми се струваше подходящо. Но може би изобщо не беше това навярно исках да тръгнем, така че шумът от кънките на хобитата да заглуши гукането.
Очаквах, че Сара ще възрази, ще каже, че налагам прекалено бързо темпо и че е време да починем, но тя закрачи редом с мене и продължихме да вървим по улицата, без тя изобщо да се обади.
Дървото от края на улицата нарастваше непрекъснато или изглеждаше, че нараства. Това се дължеше, разбира се, само на по-добрата перспектива, в която го виждахме с приближаването си. Накрая забелязахме, че стои на известно разстояние от края на улицата и че изглежда два пъти по-високо, може би повече от два пъти, от сградите, подредени от двете страни на алеята. А това значеше два пъти по-високо от всяко здание в града, тъй като те и тук бяха точно толкова високи колкото и в центъра на града.
Слънцето вече клонеше на запад, когато успяхме да стигнем края на улицата. Това наистина беше краят й. Градът просто свърши и пред нас се откри празно поле, с червеножълта земя — не съвсем пустиня, но нещо много близко до пустинята — земя с пънове, далечна синя планинска верига и дървета тук-таме. Имаше и друга растителност — малки и ниски храсти, но единственото по-високо нещо бяха чудовищните дървета. Само едно от тях бе близо, на около пет километра, макар че разстоянието бе трудно за определяне.
Улицата свърши и се превърна в пътека — не път, а пътека, която в течение на годините се беше слегнала с около метър сред околната почва. Тя се виеше с множество завои сред червено-жълтата земя. На около два километра от града се издигаше самотна сграда — не така масивна като зданията в града, но все пак внушителна. За разлика от сградите в града представляваше само огромен правоъгълник. Сякаш бе куха, но въпреки това изглеждаше здрава. Беше изградена от някакъв червеникав материал и дори това бе достатъчно, за да я разграничи от белотата на сградите в града. Имаше кули със заострени върхове и нещо като прозорци, много нависоко, а до трите големи отворени предни врати водеше огромна тераса.
— Капитан Рос — обади се Сара, — може би трябва да спрем за малко. Денят ни беше дълъг и тежък.
Може би очакваше да започна да споря, но аз не го направих. Денят ни наистина беше дълъг и тежък и беше време да починем. Навярно трябваше да дам почивка още преди, но нещо ме караше да напуснем града, ако можем. Бяхме вървели непрекъснато осем часа или повече и слънцето бе изминало още едва половината от пътя си към западната част на небето. Светлина сигурно щеше да има още няколко часа, но бяхме направили достатъчно за един ден. Дните сигурно са дълги тук, казах си.
— Да се нагласим при сградата — предложих аз. — След като си устроим лагера, ще отидем да я огледаме.
Тя кимна и продължихме натам. Смит още гукаше, но звуците му се чуваха само когато заглъхнеше шумът от кънките на хобитата. Ако продължаваше така и щом се устроехме, трудно бих се сдържал да не го принудя да мълчи. Безкрайният му припев надвишаваше човешкото търпение.
В града слънцето не достигаше до нас пряко, но сега лъчите му бяха топли — не горещи, а топли, с онази добре дошла, окуражаваща топлина, която човек свързва с пролетта. Самото ходене на слънце беше приятно. Въздухът беше чист и прозрачен, през него се носеше благоуханието на растителност — смолист и богат аромат, който щипеше в носа.
Пред нас червената сграда се изправяше самотна на фона на безоблачното небе, върховете на кулите й сякаш се забиваха в самото небе. Добре беше, че сме излезли от града, че можехме отново да виждаме небето. Имах чувството, че най-накрая сме се устремили към целта си, каквато и да бе тя.
