Отново се зачудих колко ли още лудости щяхме да извършим. Ако следвахме сегашната си лъкатушна пътека, можеше и да открием кентаврите, които бяха купили мозъка на Роскоу и ако той още бе у тях, навярно бихме могли да го откупим и да го присадим обратно към тялото на Роскоу, който пък би могъл да ни каже за какво изобщо става дума.
На времето аз сам бях предприемал доста безсмислени начинания, но за преживявания като тия ти трябваха жена, ловец на едър дивеч, замечтан слепец и подличък псевдомонах с мръсни нокти. Може би съществуваха и по-добри комбинации, но докато не срещна някоя, за мене тези тримата бяха върхът.
Бяхме на половината път до сградата, когато зад нас отекнаха учудени и изплашени писъци и като се обърнах видях, че хобитата се бяха спуснали бързо към нас. Почти без да мисля, се хвърлих встрани от пътеката, като пътем грабнах Сара през кръста и я повлякох със себе си. Двамата се изтъркаляхме до пътеката, а хобитата профучаха край нас, като кънките им се движеха така бързо, че не можеха да се различат. И Смит, и Тък се бяха вкопчили отчаяно в седлата си, а кафявото расо на Тък се вееше зад него и плющеше на вятъра. Хобитата хвърчаха с такава скорост, че скоро щяха да достигнат терасата, която водеше в сградата. Пищяха през цялото време — от писъците им по гърба ми пролазиха тръпки.
Бях успял да се изправя донякъде, когато нещо избухна точно над главата ми — не беше силна експлозия, а приглушен трясък — и тъмночервени топчета профучаха през въздуха и отскочиха от земята.
Не знаех какво става, но беше ясно, че не бяхме избрали подходящо място за почивка. Хобитата сигурно знаеха какво има и затова се бяха насочили към терасата. На мене ми се искаше да ги последвам веднага. Издърпах Сара на крака и се затичахме натам.
От дясно се дочу нов трясък и нови тъмночервени топчета се разпиляха по земята, като вдигаха малки облачета прах, докато отскачаха.
— Дървото е! — задъхано изкрещя Сара. — Дървото ни замеря с нещо!
Извъртях глава и видях из въздуха доста тъмни топки, които явно долитаха откъм дървото.
— Внимавайте! — извиках на Сара и я повалих заедно със себе си на земята. Над нас се носеха тъмните топки, туп! туп! туп!, а въздухът изглеждаше изпълнен със злонамерено свистящи топчета. Едно от тях ме удари в ребрата и се почувствах като ритнат от магаре, друго ме жегна по бузата.
— Хайде! — извиках на Сара и отново я издърпах. Тя обаче пусна ръката ми и дотича преди мене до терасата. Навсякъде около нас ехтяха глухите трясъци, а повърхността на терасата бе обсипана с отскачащи топчета. Ние все пак преминахме невредими по терасата и се вмъкнахме през вратата.
Останалите вече бяха там — хобитата, притиснати уплашено едно към друго, и Бух, който сновеше пред тях като разтревожено овчарско куче. Тък се беше отпуснал върху седлото си, а Смит бе престанал да гука и седеше не отпуснат, а изправен, доколкото дебелината му позволяваше, по лицето му се четеше някакъв глупав щастлив израз, който направо плашеше.
Пред вратата тъмните топки все още долитаха и избухваха с приглушения си трясък, като запращаха вихрушка от свистящи топчета, които се блъскаха по цялата тераса и отскачаха от нея.
Погледнах Сара, която изглеждаше някак объркана. Спретнатият й пътешественически костюм бе смачкан и напрашен, едната й буза беше оцапана.
Усмихнах й се. Видях, че през цялото време беше държала пушката си. Зачудих се дали не я е залепила за себе си.
Нещо дребно пробяга много бързо покрай мене, последва го второ, после цялата тераса се наводни с малки бегачи, които се оказа, че приличат на плъхове. Всеки от тях захапваше по едно от подскачащите топчета, хващаха ги дори във въздуха. После малките гризачи тръгнаха обратно стиснали със зъби топчетата.
Някакъв шум, примесен с цвърчене, долетя от тъмнината зад нас и след секунда стотици от плъховидните се изсипаха между нас, промъкваха се между краката ни, блъскаха се забързани в тях — всички бързаха към терасата и към подскачащите топчета.
С пристигането на плъховидната орда хобитата бяха препуснали встрани, зад вратата, за да не пречат. Ние ги последвахме. Малките бягащи животни не ни обърнаха никакво внимание. Интересуваха ги единствено топчетата и те се щураха насам-натам, хващаха ги и ги понасяха, като че ли животът им зависеше от това, блъскаха се и се прескачаха, всяко за себе си.
Отвън тъмните топки продължаваха да падат, избухваха с глух трясък, разпиляваха топчетата си.
Бух дойде при мене, прибра крака и се стовари по корем. Отпусна пипалата си на пода.
— Събират храна — обясни ми той, — защото очакват голям глад.
Кимнах. Имаше смисъл, разбира се. Тъмните топки бяха пълни със семена шушулки, а това им изхвърляне бе начинът, по който дърветата ги разпространяваха. Но бяха и нещо повече от шушулки със семена. Можеха да се използват и като оръжие и така бяха използвани срещу нас. Като че ли дърветата, усетили присъствието ни, бяха открили огън по нас. Ако се бяха прицелили малко по-наблизо и ако ни бяха сварили на открито, биха могли да ни нанесат поражения. Ребрата още ме боляха от удара и драскотината по бузата ми още бе чувствителна. Имахме голям късмет, че се случихме близо до сградата.
Сара седна на пода и сложи пушката в скута си.
— Как сте? — попитах я.
— Само съм уморена. Предполагам, че няма причина да не устроим лагера си тук.
Огледах се и видях, че Тък е слязъл от хобито си, но Смит още седеше на седлото си изправен, доколкото фигурата му позволяваше, с неподвижна и леко наклонена глава, като че ли слушаше нещо. По лицето му още се четеше идиотския, ужасяващ щастлив израз.
— Тък — казах аз, — бихте ли разтоварили с Джордж хобитата? Аз ще потърся наоколо дърва.
Със себе си носехме лагерна печка, но нямаше смисъл да хабим гориво, ако можехме да съберем дърва. А и в лагерния огън изобщо има нещо хубаво — около него може да се седи и да се разговаря.
— Не мога да го сваля — почти изплака Тък. — Не иска да ме слуша. Не ми обръща внимание.
— Какво му е? Ударен ли е?
— Не мисля, капитане. Струва ми се, че накрая е стигнал до целта си. Мисля, че е там.
— Искате да кажете, че гласът…
— Точно в тази сграда — кимна Тък. — Тя някога може да е била храм. Във вида й има нещо религиозно.
Наистина отвън приличаше малко на черква, като си помислеше човек, но по нищо не можеше да се разбере какво има вътре. Покрай вратата имаше много светлина, хвърлена от спускащото се на запад слънце, но вътрешността тънеше в мрак.
— Не бива да го оставяме да седи там цяла нощ — махнах с ръка аз. — Трябва да го свалим. Ние двамата можем да го издърпаме от седлото.
— После какво? — попита Тък.
— Какво искате да кажете?
— Ще го свалим тази вечер. А утре какво ще правим?
— Е, по дяволите — изругах аз, — това е просто. Ако не излезе от това състояние, ще го вдигнем на седлото. И ще го завържем, за да не падне.
— Искате да кажете, че ще го подкарате отново нанякъде, след като той накрая е пристигнал? Когато накрая е дошъл на мястото, към което се е стремил през по-голямата част от живота си?
— Ама накъде биете вие? — изкрещях аз. — Трябва да клекнем тук и да се залостим вечно само защото тоя хленчещ идиот…
— Трябва да ви напомня, капитане — злобно изсъска Тък, — че тъкмо този хленчещ идиот ни показа пътя. Ако не беше той…
— Господа — изправи се Сара, — моля ви, говорете по-тихо. Не знам дали го разбирате, капитане, но ние може би няма да си тръгнем оттук така скоро, както очаквате.
— Да не си тръгнем оттук — процедих аз. — И какво може да ни спре?
— Нашият приятел, дървото — махна към вратата тя, — ни е взел на мушка. Аз го наблюдавах. А всичко, което хвърля по нас, пада на терасата. Без изключение. Бихте рискували живота си, ако се покажете навън. Вече има пострадали и сред тези събиращи семена животинки, колкото и да са бързи и дребни.
Видях, че терасите все още изглеждаше като жива от подскачащите, танцуващи семена, а тук-таме
