имаше миниатюрни телца, проснати неподвижно.
— На дървото ще му омръзне — изказах надежда аз. — Ще изчерпа силите или боеприпасите си.
— Не мисля така, капитане — поклати глава тя. — Колко високо е това дърво, според вас? Шест километра? Седем? А листата му се простират от стотина метра над земята чак до горе. Короната му в най- широката си част е към два километра. Колко шушулки мислите, че би могло да има такова дърво?
Знаех, че има право. Беше го изчислила. Ако на дървото му се искаше, би могло да ни държи тук с дни.
— Добин — обърнах се към хобито аз, — може би ти ще ни обясниш какво става. Защо дървото ни обстрелва с шушулки?
— Благородни сър — отвърна Добин, — нищо няма да ви кажа. Аз ви придружавам. Нося вещите ви. Повече от това няма да направя. Няма да ви предложим нито информация, нито помощ. Вие се отнесохте с нас много подло и в сърцето си не откривам основание да направя нещо повече за вас.
Бух полека се върна откъм тъмната вътрешност на сградата с размахани пипала и отразяващи светлината очи върху две от тях.
— Майк — избуха той, — от това място се излъчва странно усещане. За стари мистерии. От много отдавна и много странни. Тук трябва да има нещо, нещо, което е почти живо същество.
— Значи и ти така мислиш — учудих се аз.
Отново се обърнах към Смит. По лицето му не бе трепнал нито един мускул. Седеше все така изправен на седлото. Изражението му бе замръзнало в ужасяващото щастие. Човекът вече не беше с нас. Беше цяла вселена надалече.
— В много отношения — продължи Бух, — то носи успокоение, но толкова странно успокоение, че човек просто от идеята за него би се разтреперил от страх. Както разбираш, аз говоря само като наблюдател. Само така, защото не мога да се присъединя към това успокоение. За себе си бих могъл да избера много по-добра утеха и спасение. Но информацията бих доверил с готовност, ако може да ви е от полза.
— Вие двамата все пак ще свалите ли Джордж от хобито или ще си го оставите там? — попита Сара.
— Според мене за него е все едно дали ще остане там или не, но нека го свалим — свих рамене аз.
Тък и аз го повдигнахме от седлото, спуснахме го до пода и го подпряхме до стената при вратата. Той беше отпуснат и безволев, не даде с нищо да се разбере, че съзнава какво се върши.
Отидох до едно от хобитата и свалих един вързоп. Разрових вътре и открих фенерче.
— Хайде, Бух — подканих го аз. — Ще разузная наоколо и ще видя дали мога да открия малко дърва. Не е изключено да има нещо като стари мебели.
Отправих се навътре в сградата и установих, че не е толкова тъмно, колкото си бях мислил. Беше изглеждало така мрачно само от контраста с ярката слънчева светлина отвън. Не беше и светло, разбира се. Мястото бе изпълнено от някакъв зловещ здрач като дим и ние тръгнахме през него като през мъгла.
С Бух, който ситнеше покрай мене, навлизахме все по-навътре в сградата. Нямаше кой знае какво за гледане. Стените бяха потънали в здрачната мъгла. Тук-таме се показваха тъмни предмети. Далече над главите ни от време на време просветваше по лъч светлина, минал през някоя пролука или през прозорец. Вдясно от нас се мъкнеше цяла вълна от дребните плъховидни животинки, които носеха семена. Осветих ги с фенерчето и бяхме изгледани злобно от малки червени горящи очи. Изгасих светлината. От тях ме побиваха тръпки.
Нещо ме чукна по ръката. Погледнах надолу и видях, че Бух ме почуква с едно от пипалата си. Посочи ми нещо с друго пипало. Погледнах и видях купчина, някакво черно очертание — не прибрано и закръглено, а назъбено като натрупана смет.
— Може да е дърво — предположи Бух.
Тръгнахме към него и то се оказа по-голямо и по-отдалечено, отколкото ни се бе струвало, но накрая го достигнахме и аз го осветих с фенерчето. Наистина имаше дърво — натрошени, сплескани трески, като че ли някой бе разбил мебелна гарнитура и я бе натрупал на едно място. Но имаше и нещо повече от дърво. Имаше и метал — част от него бе ръждясала, но някои парчета блестяха. Някога металните отломъци са били обработвани, явно като някакви сечива и инструменти, но отдавна бяха загубили първоначалната си форма. Нещо ги бе разрушило с голям успех, с металните парчета бе постъпено също като с мебелите. Изглежда имаше и нещо като вързопи от скъсан плат, както и дебели дървени греди, привързани с някаква тъкан.
— Много гняв — забеляза Бух — се е излял върху тези неодушевени предмети. Много дълбока мистерия и трудна за разгадаване логика.
Подадох му фенерчето, той обви едно от пипалата си около него и ми освети предметите добре. Коленичих, започнах да събирам дърва и да ги слагам под мишница, като ги подбирах според необходимата за лагерен огън дължина. Дървото беше сухо и плътно. Щеше да гори добре, а имаше и достатъчно, така че щеше да ни стигне, колкото и дълго да се наложеше да останем. Вдигнах едно от странно оформените парчета с привързана тъкан и когато видях грешката си, се канех да го хвърля, но ми хрумна, че тъканта може да ни послужи за прахан, така че го прибавих към останалите.
Събрах солиден наръч и бавно се изправих на крака. Дървата бяха закрепени върху свивката на лявата ми ръка и затова дясната ми трябваше, за да ги придържам.
— Нека фенерчето стои при тебе — подхвърлих аз. — И двете ми ръце са заети.
Когато Бух не отговори, аз сведох поглед към него и видях, че бе замръзнал на едно място. Беше се стегнал като куче, забелязало птица, а две от пипалата му сочеха право към тавана — ако в сградата имаше тавани.
Вдигнах глава, но не видях нищо. Изпитах обаче чувството, че стоя пред обширно празно пространство, че то се простира от пода, върху който бях стъпил, до самите върхове на кулите по покрива.
И от това пространство долиташе шепот, който все повече увеличаваше силата си — звук от много криле, които бият бързо и ожесточено, шум като от ято птици, което изведнъж се вдига от някое мочурливо място и полита в небето. Но не беше шум от внезапно излитане, който трае само миг и заглъхва. Докато стояхме на пода заслушани, той продължаваше и продължаваше. Някъде в мъгливия мрак, с който се отличаваше горната част на сградата, изглежда се извършваше голяма миграция — милиони криле се носеха от никъде за никъде. Те — или каквото там издаваше тия звуци — не обикаляха просто пространството над главите ни. Летяха с ясна, сякаш безумна цел и само за миг преодоляваха хилядата метра празнота над нас, а после изчезваха, докато други заемаха мястото им — постоянно идваха други, така че шумът от размахани криле изобщо не преставаше.
Напрегнах се, за да ги различа, но не се виждаше нищо. Бяха прекалено високо или бяха невидими или — помислих си — изобщо можеше да ги няма там. Но звукът съществуваше — звук, който по друго време или на друго място едва ли би значел кой знае какво, но тук бе забележителен и въздействаше смразяващо като голямото непознаваемо.
После, внезапно както се бяха появили, размахващите се криле изчезнаха. Миграцията престана и ние се озовахме сред тишина, която бе така плътна, че просто гърмеше.
Бух свали двете си насочени пипала.
— Тук те не бяха — съобщи той. — Бяха другаде.
Веднага след като го каза, разбрах, че и аз бях изпитвал същото чувство, но не бях го осъзнавал. Тези криле — шумът от тези криле — не бяха в пространството, където ние ги бяхме чули, а в някое друго пространство и ние ги бяхме чули само благодарение на пространствено-временно ехо. Не знам защо си помислих така, нямаше причина.
— Хайде да се връщаме — обърнах се към Бух. — Всички сигурно са гладни. Не сме яли от много време. Нито пък сме спали. А ти, Бух? Досега не ми е идвало наум да те попитам. Можеш ли да ядеш нашата храна?
— Аз съм във втората си самоличност — напомни ми той. Спомних си какво ми бе казал и преди — във втората си самоличност (каквото и да беше това) той не се нуждаеше от храна.
Отидохме до предната част на сградата. Хобитата бяха застанали в кръг с глави, събрани в центъра. Багажът бе снет от гърбовете им и подпрян до стената край вратата. Редом с тях седеше Смит, все така отпуснат, все така щастлив, все така извън света, като надута гумена играчка, а до него бе проснато тялото на Роскоу, безмозъчния робот. Двамата един до друг наистина представляваха противна картина.
