Слънцето бе залязло и пред вратата се бе спуснал здрач, който не беше така плътен като сумрака в сградата. Плъховидните животинки все още се носеха през вратата и обратно, като прибираха семената.
— Изстрелите са се поразредили — съобщи Сара, — но се усилват веднага щом човек си покаже главата.
— Което си направила ти — предположих аз.
Тя кимна.
— Нямаше никаква опасност. Веднага се прибрах обратно. Аз съм ужасна страхливка, когато ми се случи нещо такова. Но дървото ни вижда. Сигурна съм, че е така.
Стоварих наръча с дърва. Тък беше разопаковал няколко съда и машинка за кафе.
— Да запалим огъня тук, а? — попитах аз. — Близо до вратата, така че димът да може да излиза навън.
Сара кимна:
— Просто не знам, капитане. Огънят и храната са добре дошли за всички нас. А Бух? Той може ли…
— Той не яде и не пие — обясних аз. — Във второто си състояние е, но нека не се впускаме в това.
Тя ме разбра и отново кимна.
Тък дойде при мене и клекна:
— Тези дърва са хубави. Къде ги намерихте?
— Там отзад има цял куп боклуци. Всякакви неща.
Наведох се и извадих ножа си. Взех едно от по-малките парчета и започнах да отделям от него трески. Върнах ги в купчината и посегнах към дървото с привързаната тъкан. Тъкмо се канех да отделя част от тъканта, когато Тък протегна ръка и ме спря.
— Секунда, капитане.
Той взе парчето от ръцете ми и го обърна така, че до него стигна малко от слабата светлина, която струеше през вратата. И сега, за първи път, забелязах какво точно съм взел. До този момент не бях забелязал нищо повече от парче дърво с прикрепена към него тъкан.
— Кукла — учудено възкликна Сара.
— Не е кукла — възрази Тък. Ръцете му трепереха и той я стискаше силно, навярно за да успокои ръцете си. — Не е идол. Погледнете лицето!
Лицето се виждаше неочаквано добре в полумрака. Беше явно човешко. Може би примитивно, макар че не бях сигурен дори в това. Но докато го гледах, някак се стреснах — човешко или не, лицето беше изразително. Никога не бях виждал лице с толкова много тъга по него и с такова примирение с тъгата. Не беше изработено с особено старание. Всъщност лицето бе просто издялано върху дървото. Цялата фигура приличаше на примитивна кукла, изработена от царевичен кочан. Но умелите ръце, които бяха изваяли лицето, тласкани от Бог знае каква собствена печал, бяха успели да пресъздадат такова нещастие, че направо ти се раздираше сърцето.
Тък бавно вдигна куклата с две ръце и я притисна към гърдите си. Огледа ни и двамата.
— Не виждате ли? — извика той. — Не разбирате ли?
Глава шеста
Нощта дойде. Огънят дълбаеше вълшебен кръг светлина сред мрака, който ни обграждаше от всички страни. Зад гърба ми долиташе леко скърцане от полюляването на хобитата. Смит още лежеше проснат отпуснато до стената. Бяхме се опитали да го вдигнем, за да го нахраним, но без всякакъв успех. Беше се превърнал просто в торба, все още с нас тялом, но със сигурност не и духом. Умът му се рееше другаде. До него беше безмозъчното тяло на робота Роскоу. Малко по-настрани седеше Тък и притискаше към себе си куклата — не се движеше, очите му бяха вторачени в мрака.
Бяхме се докарали до твърде окаяно положение, помислих си. Експедицията вече бе започнала да се разпада.
— Къде е Бух? — попита Сара.
— Шета някъде — отвърнах аз. — Обикаля. Него не го свърта на едно място. Защо не се опитате да поспите?
— А вие ще стоите и ще го чакате?
— Аз не съм сър Ланселот — възразих аз, — ако това имате предвид. Но можете да не се съмнявате — после ще ви вдигна, след като подремна малко.
— След малко — съгласи се тя. — Забелязахте ли, че това здание е изградено от камък?
— Сигурно съм забелязал — кимнах аз. — Но не съм се замислял за това.
— Не е като зданията в града — продължи тя. — От истински камък е. Може би гранит. А имате ли представа от какво може да са направени сградите в града?
— Не са от камък всеки случай — отвърнах аз. — Материалът за тях не е ваден от кариера. Най- вероятно е изкуствен. Изработен навярно по химически начин. Връзката между атомите е по-силна от всички междуатомни връзки, които познаваме. Нищо в света изглежда не може да разруши оня материал. Когато насочих лазерния си лъч в плоскостта на космодрума, тя не беше дори и одраскана.
— Разбирате ли от химия, капитане?
— Едва ли би могло да се каже — поклатих глава аз.
— Хората, които са построили тая сграда, не са построили града. Някой по-древен народ…
— Не можем да сме сигурни в това — усъмних се аз. — Не можем да преценим кога е издигнат градът. Ще са нужни милиони години, за да се появи там някакво захабяване или износване — ако дори и тогава се появи.
Постояхме мълчаливи. Взех една пръчка и поразместих дървата в огъня. Той лумна.
— А сутринта, капитане? — попита тя.
— Какво сутринта?
— Какво ще правим тогава?
— Ще продължим, ако дървото ни разреши. Предстои ни да открием някакви скитащи се кентаври, да видим дали мозъкът е у тях и дали можем да го вземем…
Тя посочи с глава към Смит:
— А той?
— Може би ще се свести дотогава. Иначе ще го завържем на някое хоби. А ако Тък не излезе от транса си сутринта, ще го върна към живота с ритници.
— Но нали Джордж търсеше нещо? И сега го е намерил.
— Вижте — започнах аз, — кой е купил кораба и е платил всички разноски? Кой е довел Смит дотук? Не ми казвайте, че сте решили да се окопаете и да се спрете малко преди да сте постигнали целта си просто защото едно нищожество като Смит изведнъж е решило да се отпусне в ръцете ни.
— Не знам — замисли се тя. — Ако не беше той…
— Добре тогава. Нека просто го оставим тук. Щом това иска. Щом е стигнал до мястото, към което се е стремял…
— Капитане! — ахна тя. — Не бихте могли да постъпите по този начин!
— Защо мислите така?
— У вас трябва да има някаква човечност. Не бихте могли да му обърнете гръб…
— Тъкмо той ни обръща гръб. Получил е каквото иска…
— Откъде знаете?
Ето това е лошото с жените. Липсва им логическо мислене. Самата тя ми бе казала, че Джордж е намерил каквото е търсил. Но когато просто повтарях думите й, беше готова да спори.
— Нищо не знам — махнах с ръка аз. — В нищо не съм сигурен.
— Но вървите напред и вземате решения.
— Разбира се. Защото ако не го правя, можем да си останем тук завинаги. А положението не ни позволява да стоим на едно място. Може и да ни чака дълъг път, но не трябва да спираме.
Станах, отидох до вратата и се загледах навън. Нямаше нито луна, нито звезди и нощта бе тъмна. Белотата на града все пак се долавяше през мрака. Зад града лежеше мъгливият и не съвсем точно очертан
