Плъзнах се по склона и Сара се изправи да ме посрещне.
— Може би за нас има надежда — съобщи ми тя.
— Надежда да се измъкнем оттук?
— Вие сте казали на вашия Бух какво е станало — продължи тя. — Той изглежда има опит в тези неща.
— Дори не бях убеден, че му е ясно за какво говоря — учудих се аз.
— Той не е разбрал всичко, но зададе някои въпроси и сега работят по случая.
— Те?
— Тък и Джордж му помагат. Джордж е особено добър. Изглежда успява да долови къде е вратата.
— Това е точно работа за него — кимнах аз.
— Бих искала да престанеш да се отнасяш така с Джордж.
Нямаше време за препирни с нея, така че се спуснах по дюната.
Тримата бяха клекнали един зад друг — поне двамата клечаха, а Бух лежеше със заровени в пясъка крака. Тък гледаше втренчено напред, а отпуснатото лице на Смит имаше напрегнато и развълнувано изражение. Всички пипала на Бух бяха протегнати пред него и върховете им трептяха.
Погледнах в посоката, накъдето бе обърнат Тък, и не видях нищо. Там беше само извисяващия се склон на следващата дюна.
Стоях си тихо зад тях, а Сара дойде и застана до мене. Не помръдвахме. Не знаех какво става, но каквото и да беше, не исках да се намесвам. Ако мислеха, че има някаква възможност вратата да се тласне и да се отвори, нямах нищо против да опитат.
Изведнъж пипалата на Бух се отпуснаха и провиснаха към земята. Тък и Смит също отчаяно се приведоха. Явно онова, което се опитваха да направят, не бе станало.
— Повече сила ни трябва — забеляза Бух. — Може би ако всички ние…
— Всички ли? — попитах аз. — За съжаление не мисля, че ме бива по тия неща. Какво се опитвате да направите?
— Съсредоточаваме се върху вратата — обясни Бух. — Мъчим се да я отворим.
— Тя е още тук — намеси се Джордж. — Усещам ръбовете й.
— Можем да опитаме — съгласи се Сара. — Това е най-малкото.
Тя клекна до Бух.
— Какво трябва да направим? — попитах аз.
— Опитайте се да си представите вратата — каза Тък.
— После дърпаш — добави Бух.
— С какво дърпам? — попитах аз.
— С ума си — с неприязнен тон отвърна Тък. — Това, капитане, е случай, когато голямата уста и мускулите изобщо не помагат.
— Отец Тък — студено каза Сара, — никой не ви е искал тази оценка.
— Но той само това прави, откакто сме на кораба — заяви Тък. — Вика ни и дава нареждания.
— Братко — изръмжах аз, — ако наистина мислите това, след като се измъкнем оттук…
— Млъкнете, вие двамата — викна Сара. — Капитане, моля ви.
Тя поглади пясъка до себе си и аз клекнах заедно с останалите, като се чувствах глупаво унизен. Никога не бях виждал такова отявлено тъпоумие. Е, аз съвсем нямах нещо против — наистина имаше чуждоземни жители, които правеха чудеса с волята си, но ние бяхме човешки същества (всички с изключение на един), а човешката раса никога не се е славела с нещо подобно. Макар че ако вземеш двама мухльовци като Тък и Джордж, можеш да очакваш всичко, мислех си аз.
— Нека сега — призова ни Бух — всички да се напрегнем и да отместим вратата.
Пипалата му така бързо се стрелнаха пред него, че изпукаха и после застанаха на едно място, като само върховете им трептяха.
Бог ми е свидетел, че опитах да се съсредоточа. Опитвах се да видя врата пред себе си и наистина я видях — призрачна врата, обградена с тънък светъл лъч, — а след като я зърнах, се опитах да я дръпна, но по нея нямаше нищо, за което да я хвана, а при това положение възможността човек да я отвори бе твърде малка. Въпреки това се опитвах и продължавах да се мъча. Можех почти да почувствам пръстите на съзнанието си, които се мъчеха да се захванат за гладката и хлъзгава повърхност и после я изпускаха.
Знаех, че няма да успеем. Вратата сякаш се бе отворила малко, тъй като светлата ивица около нея изглежда се бе разширила. Но щеше да ни отнеме много време — никога нямаше да съумеем да я задържим отворена толкова дълго време, че да можем да се промъкнем.
Започнах да се чувствам ужасно уморен — изглежда и умствено, и физически, — а знаех, че и останалите едва ли са в по-добра форма. Щяхме да опитаме отново, разбира се, отново и отново, но щяхме да отслабваме все повече и знаех, че ако не я отворим първите няколко пъти, няма да има надежда.
Така че продължих още по-съсредоточено. Изглежда успях да я хвана за нещо и задърпах с всички сили. Усещах, че и другите я дърпат — вратата започна да се отваря, плъзгаше се към нас върху невидимите си панти и накрая се откри достатъчно място, за да може да мине един човек — ако там наистина имаше врата, разбира се. Знаех обаче — дори докато я бутах и се потях мисловно, — че вратата не съществува във физическите измерения и че тя е нещо, което човек никога не би могъл да докосне.
После, тъкмо когато вратата бе започнала да се отваря, ние се провалихме — всички. Всички заедно. И вече нямаше врата. Нямаше нищо освен дюната, устремена към небето.
Нещо изскърца зад нас. Аз скочих и се обърнах. Колелото бе издигнато високо над нас, а от зелената маса в центъра и паяжината, която се премяташе между главината и шината висеше нещо. Не беше паяк, макар че общите му очертания и начинът, по който пълзеше по мрежата, напомняха за това същество. Паякът, в сравнение с чудовището, което пълзеше по мрежата, би изглеждал добронамерен и сговорчив. Представляваше трептяща гадост, обляна с мръсна лига, имаше дванайсет ръце или крака, а в единия му влажен край би могло да има лице — нямаше начин да се изрази с думи целият ужас, който се излъчваше от него, струящото от вида му усещане за мръсотия, като че ли самото му присъствие можеше да зарази плътта и ума ти. Човек наистина изпитваше нужда да се отдалечи от него и страх то да не се доближи и да го докосне.
То издаваше някакъв звук, докато слизаше по мрежата, и той изглежда нарастваше. Макар че имаше нещо, което би могло да се приеме за лице, не се виждаше уста, от която звукът би могъл да излиза, но въпреки това шумът не спираше. В него се усещаше хрупкане от големи зъби, захапали кости, примесено с лигавенето на лешояд, който набързо гълташе разложената си плячка, и сърдито квакане без всякакъв смисъл. Но не беше някое от тези неща поотделно, а всичките едновременно, представата за всички тях. Може би ако човек си наложеше да го слуша дълго, би открил и други съставки.
То достигна края на колелото, изтласка се от паяжината и се спусна върху дюната — пльосна се там, извиси се над нас, мръсотията капеше от тялото му по пясъка. Виждах миниатюрните топчици мокър пясък, където гадостта бе падала.
Стоеше там, гневеше ни се, а шумът, който издаваше, изпълваше целия пясъчен свят и се отразяваше към небето.
А в шума изглежда имаше една дума, сякаш скрита и разположена сред пластовете звук. Приведен под напора от звуци, изглежда накрая успях да почувствам — не да чуя, а да почувствам — думата.
— Махайте се! — изглежда беше крясъкът. — Махайте се! Махайте се!
Отнякъде в огряната от луната и звездите нощ, от земята на нагънати дюни, долетя вятър или някаква сила, подобна на вятър, която ни блъскаше и ни отхвърляше назад, макар че — като си помислиш — не можеше да е вятър, тъй като не вдигаше пясъчна пушилка и не се чуваше ревът, който би придружавал подобен вятър. Блъсна ни обаче като юмрук и ни запрати замаяни назад.
Докато се препъвах под гневния поглед на проснатото върху дюната гадно същество осъзнах, че вече не съм стъпил върху пясък, а върху някаква настилка.
А после изведнъж дюната вече я нямаше и на нейно място се изправяше стена, като че ли врата, която не можехме да видим, се беше тряснала пред лицето ни, а заедно с това гневните звуци на съществото престанаха и се заместиха от мълчание.
Тишината не продължи много, тъй като Смит започна да крещи като малоумен:
— Върна се! Приятелят ми се върна! Той отново е в ума ми. Върна се при мене…
