Тя сви рамене:
— Имам достатъчно пари, за да купя каквото и да е. А след като сме навлезли далече в космоса, какво значение би имало, че него ще го разкрият?
— Няма да има значение — отвърнах аз, — освен че бих искал и да се върна с кораба — ако той изобщо се завърне.
— Това може да се уреди — увери ме тя. — Може да се вземат мерки.
— Например ако човекът, който ще ме замества тук, на Земята, загине при нещастен случай ли?
— Не така — поклати глава тя. — С такова нещо не бихме могли да се справим. Начините да се идентифицира трупът са прекалено много.
Забелязах как не й е особено приятно, че такова просто разрешение не може да се приложи.
Целият план не ми допадаше. Не ми харесваха хората и не ми харесваше замисълът им. Мисълта да поема управлението на оня кораб и да изляза в космоса обаче не ме оставяше. Чувствах, че на Земята човек може да умре, да се задуши. Бях видял малко от нея и то ми бе харесало. Но такова нещо човек би могъл да харесва известно време, а после постепенно да го намрази. Космосът беше в кръвта ми. Ставах неспокоен, когато се откъсвах от него за по-дълго. Там имаше нещо, което ти лазеше под кожата и се превръщаше в част от самия теб. Обсипаната със звезди самота, тишината, чувството, че не си свързан с нищо, че си свободен да отидеш където пожелаеш и да си тръгнеш когато поискаш — всичко това бе част от общата картина, но не цялата. Имаше и нещо друго, за което никой човек не бе намерил име. Може би беше чувството за истина — колкото и банално да звучи.
— Намислете си хонорара — продължи Сара Фостър, — а после го удвоете. Няма да издребняваме.
— Но защо? — възкликнах аз. — Толкова малко ли значат парите за вас?
— Разбира се значат много — възрази тя, — но когато ги имаш, се научаваш, че трябва да плащаш за онова, което ти трябва. А вие ни трябвате, капитан Рос. Вие никога не сте пътували по маркираните и обозначените космически маршрути. Винаги сте били преди останалите и сте търсили своите планети. Такъв човек ще ни бъде полезен.
Един робот се показа на вратата:
— Вечерята е готова за поднасяне, госпожице Фостър.
Тя ме погледна предизвикателно.
— Ще си помисля — обещах й аз.
Глава трета
Но можеше да си помисля много по-сериозно, казвах си, докато стоях сред огряната от луната пустиня. Изобщо не би трябвало да тръгвам.
Смит все още пълзеше по лакти и колене и скимтеше. Слепите му бели очи отразяваха лунната светлина и блестяха като очи на ловуваща котка. Тък се мъчеше да откачи краката си от смешната си одежда, като залиташе към стенещия Смит. Какво беше това, чудех се, защо двамата бяха толкова близки приятели? Не беше хомосексуализъм, защото това би си проличало в ограничените по обем помещения на звездолета. Навярно у тях имаше някаква духовна потребност, която търсеше и откриваше другия. Смит естествено би се радвал да разполага с човек, който да се грижи за него, а Тък би могъл да смята слепеца и гласа в главата му за добро капиталовложение, но в приятелството им сигурно имаше и нещо повече. Бяха навярно двама непохватни неграмотници, които откриваха в слабостите на другия основание за взаимно съчувствие и разбирателство.
Пустинята бе осветена ярко като през деня и когато погледнах небето, видях, че силната светлина не се дължеше само на луната. Целият небесен свод бе обсипан със звезди — по-големи и по-ярки от всички, които бях виждал дотогава. Звездите не бяха така видими при първия ни поглед към мястото преди хобитата да ни захвърлят в него, но ето ги сега — звезди, които изглеждаха така близо, че човек би могъл да се пресегне и да започне да ги бере, като ябълки от дърво.
Сара вече се бе изправила, все още държеше пушката си и я бе стиснала като на парад пред гърдите си.
— Успях да задържа дулото нагоре — похвали се тя.
— Е, браво — поздравих я аз.
— Това е първото правило все пак — продължаваше тя. — Дръж дулото нагоре, за да не се задръсти. Ако не бях го направила, цялата цев щеше да е пълна с пясък.
Джордж все още виеше, но сега към воя му се добавиха и думи:
— Какво стана, Тък? Къде сме? Какво се случи с приятеля ми? Него го няма. Вече не го чувам.
— Боже Господи! — обърнах се отвратен към Тък аз. — Изправете го на крака, изтупайте му дрехите, избършете му носа и му кажете какво е станало.
— Аз самият не мога да му обясня — изплака Тък. — Преди това някой трябва да каже на мене какво става.
— Те ще се върнат — зави Джордж. — Ще се върнат и ще ни вземат. Не може да ни оставят тук.
— Не, разбира се, че няма да се върнат сега. — Тък му помогна да се изправи на крака. — Ще се върнат едва когато слънцето изгрее.
— Слънцето сега няма ли го, Тък?
— Не. Свети луната. И много звезди.
И аз се бях оставил да попадна в това, мислех си. Захвърлен на място, което нямах представа къде е, в компанията на двама мухльовци и на една бяла Диана, чиято единствена мисъл беше да задържи дулото си нагоре.
Огледах се. Бяхме захвърлени в подножието на една дюна, а останалите дюни от двете ни страни се надигаха към нощното небе. По самото небе нямаше нищо освен луната и звездите. Не се виждаше нито един облак. И земята бе застлана единствено с пясък. Нямаше дървета или храсти, не се забелязваше и стрък растителност. Във въздуха се чувстваше известен хлад, но според мене и той щеше да се разсее, след като изгрее слънцето. Най-вероятно ни очакваше дълъг и горещ ден, а нямахме дори вода.
В пясъка личаха дълги бразди, изорани от падането на телата ни. Бяхме хвърлени в посока насам откъм другата дюна — помислих си, че ако сме наясно с това, бихме могли да извлечем някаква полза. Минах малко настрани, с приклада на пушката си начертах дълга линия в пясъка и я оформих като стрела.
— Мислите, че бихме могли да се върнем? — попита Сара, която ме бе гледала внимателно.
— Не бих се обзаложил — кратко отвърнах аз.
— Онова беше някаква врата — замисли се тя — и хобитата ни подхвърлиха през нея, но когато се озовахме тук, вратата вече я нямаше.
— Бяха ни нарочили още от мига, когато кацнахме — казах аз. — Знаеха какво ще направят още тогава. Не сме имали и най-малкия шанс.
— Да — съгласи се тя, — но сега сме тук и трябва да се замислим как да се измъкнем.
— Наблюдавайте тия двамата клоуни — поръчах й, — гледайте да не направят някоя беля, а аз ще огледам наоколо.
— Намислили ли сте нещо, капитане? — внимателно ме погледна тя. — Нещо конкретно?
— Просто ще огледам — поклатих глава аз. — Може и да попадна на вода. Тя ще ни бъде много необходима преди края на деня.
— Но ако се изгубите…
— Нали ще останат собствените ми стъпки — освен ако изведнъж не се вдигне вятър и не ги заличи. Ако нещо се случи, ще изстрелям един лъч към небето, а и вие гръмнете оттук веднъж-дваж, за да се ориентирам.
— Не мислите, че хобитата ще се върнат да ни вземат?
— Вие вярвате ли в това?
— По-скоро не — отвърна тя. — Но какъв е смисълът? Какво спечелиха от всичко това? Багажът ни не би трябвало да представлява особена ценност за тях.
— Просто се отърваха от нас — измърморих аз.
— Но те ни насочиха към себе си. Ако не беше лъчът им…
— Взеха ни кораба — замислих се аз. — Може именно той да им е трябвал. Събрали са доста кораби на
