— Така е — признах аз. — Но как ще потегля към космоса. Патрулите…
— Капитане, повярвайте ми, нищо не може да догони този кораб. А ако някой си е поставил това за цел, бързо ще се умори от преследването. Пътят ни е далечен и тежък. Няма да си струва да ни гонят. Освен това, мисля, че може да се уреди никой да не разбере, че сте излезли в космоса.
— Това е много интересно — кимнах аз. — Бихте ли могли и да ми обясните къде би трябвало да отидем?
— Ние не знаем къде трябва да отидем — отвърна тя.
Това, разбира се, беше пълна глупост. Човек не предприема полет, ако не знае къде отива. Щом не иска да ми каже, защо просто не си признае?
— Но господин Смит знае — допълни Сара.
Обърнах се и го изгледах — голяма незряща купчина, струпана на стола, с млечнобели очи на отпуснатото лице.
— В главата си чувам глас — обясни той. — Поддържам контакт с някого. Имам приятел там.
О, чудесно, помислих си. Значи всичко се свежда до това. Той чувал глас в главата си.
— Оставете аз да се досетя — казах на Сара. — Този религиозен господин ви е довел господин Смит.
Тя изведнъж се разсърди. Лицето й побеля, а сините й очи се стесниха и заприличаха на блестящи ивици лед.
— Прав сте — студено процеди тя, — но това не е всичко. Знаете, разбира се, че Найт е бил придружаван от робот.
— Робот на име Роскоу — кимнах аз.
— А че този робот е бил телепатичен?
— Такова нещо не съществува — възразих аз.
— Не, има го. Или по-скоро имало го е. Аз съм проучила всичко, капитане. Разполагам с техническите данни специално за този робот. И ги имах дълго преди господин Смит да се появи. А също и писмата, които Найт е пращал на някои свои приятели. У мене са може би единствените автентични документи от Найт и за онова, което е търсел. Всичко е придобито дълго преди двамата господа да се появят и е взето от място, което те не биха могли да знаят.
— Но те може би са чули…
— Не съм казвала на никого — натърти тя. — Това беше… как бихте го нарекли? Може би обикновено хоби. А може би страст. Отделни детайли, събирани от тук-там, без каквато и да е надежда някога да мога да ги съчетая. Беше толкова пленителна легенда…
— И е точно това — махнах с ръка аз. — Легенда. Изграждана в течение на годините от отлични, макар и не злонамерени лъжци. Взема се един миниатюрен факт и се вплита сред други миниатюрни факти, докато всичките преплетени миниатюрни факти, заставени привидно да си взаимодействат, стават толкова сложни, че вече няма никаква надежда да се разбере кой е истинският факт и кое е вдъхновена измислица.
— А писмата? И техническите данни специално за този робот?
— Това би било нещо друго. Ако са автентични.
— Оригиналността им е вън от всякакво съмнение. Убедила съм се сама.
— И какво се казва в писмата?
— Че е търсел нещо.
— Аз ви казах, че те всички търсят нещо. Всички до един. Някои от тях вярват, че нещата, които търсят, наистина съществуват. Други са доведени до това убеждение от хипноза. Така е било някога, така е и до днес. На този тип хора е нужно извинение за вечните им странствания. Трябва им някак да осмислят безцелното си съществувание. Влюбени са в космоса и във всички непознати светове, които лежат зад поредния хоризонт. Не съществува причина, която да ги кара да отиват там, и те го знаят, така че съчиняват някакви основания и…
— Капитане, вие не вярвате и дума от историята ми.
— Нито дума.
Нямах нищо против, ако тези двама авантюристи я поведяха в безсмислено търсене, но аз нямах намерение да взема участие в него. Признавам си обаче, че като си помислех за кораба на космодрума, чувствах изкушение. Но си знаех, че е невъзможно. Земята бе убежище, а аз се нуждаех от убежище.
— Вие не ме харесвате — намеси се отец Тък. — Аз също не харесвам вас. Но нека ви призная честно, че не съм довел слепия си другар при госпожица Фостър с мисълта за парични придобивки. Отдавна съм престанал да изпитвам подобни нужди. Единственото, което търся, е истината.
Не му отговорих. До какво би довел отговорът? Такива като него бях виждал и преди.
— Аз не мога да виждам. — Смит заговори не на нас, не дори на себе си, а на непознат човек, за когото никой не знаеше. — Никога не съм виждал. Не познавам други форми освен ония, които долавям с ръце. Мога да си представя предметите само във въображението си, но представата ми сигурно е погрешна, тъй като не познавам цветовете, макар че са ми разказвали за тях. Червеното означава нещо за вас, но за мен е безсмислено. Няма начин да се обясни цветът на човек, който не вижда. Усещане за плат, да, но няма как наистина да се опознае платът. Водата се пие, но как изглежда? Уиски в чаша с лед, но на какво прилича уискито? Ледът е твърд и гладък, а на пипане е, както казвате, студен. Той е вода, превърната в кристали и разбирам, че е бял, но какво е кристал, какво е бял?
На този свят за мене няма нищо освен пространството, което той ми осигурява и мислите на другите хора, но откъде мога да знам, че интерпретацията ми на тия мисли е правилна? А мога ли да подредя правилно фактите? От този свят на мен е дадено малко, но аз имам друг свят. — Той вдигна ръка и чукна по черепа си с пръсти. — Друг свят, тук, в главата ми. Той не е въображаем свят, а е друг свят, даден ми от друго същество. Не знам къде е това друго същество, макар и да ми е внушено, че то е много далече от нас. Това е всичко, което знам със сигурност — голямото разстояние, което ни отделя, и посоката, в която се намира.
— Значи това е идеята? — отново заговорих на Сара аз. — Той трябва да бъде компасът. Тръгваме в посоката, посочена от него, и летим непрекъснато…
— Така е — съгласи се тя. — Така е било и с Роскоу.
— Роботът на Найт?
— Роботът на Найт. Така се твърди в писмата. Самият Найт е имал същата дарба в известна малка степен. Достатъчно, за да усеща, че някой е там. Така че е поръчал да се произведе роботът.
— Робот по поръчка? Телепатичен робот?
Тя кимна.
Беше ми трудно да преглътна. Дори невъзможно. Тук ставаше нещо наистина невероятно.
— Там някъде има истина — обади се Тък. — Истина, за която ние не можем дори да се досетим. Готов съм да заложа живота си, за да отида и да видя.
— И точно това ще направите — обобщих аз. — Дори и да намерите истината…
— Ако е там някъде — тръсна глава Сара, — все някой някога ще я открие. Защо да не бъдем ние?
Огледах стаята. Главите на фантастични и свирепи същества ни се мръщеха от стените. Бяха дошли от множество далечни планети — някои от тях бях виждал, за други само ми бяха разказвали, а имаше и такива, за които не бях и чувал, дори в пиянските разкази на самотни, изтощени от космически странствания мъже, които се събираха в мрачни барове на планети, чиито имена едва ли знаеха повече от хиляда души.
Забелязах, че стените са препълнени. По тях нямаше място за повече глави. Блясъкът на ловуването и на завръщането вкъщи с още глави изглежда също замираше. Може би не само за Сара Фостър, големия ловец, но и за хората, които си мислеха, че приключенията по далечните планети й осигуряват известен престиж. Така че имаше ли по-логичен изход от впускане в друг вид лов, от донасяне вкъщи на друг вид глава, от впускане в ново и по-прекрасно приключение?
— Никой — наблегна Сара Фостър, — никой няма да научи, че сте излезли в космоса, че сте напуснали Земята. Един ден се завръщате и в същия ден някакъв човек ще отпътува. Той ще изглежда точно като вас, но няма да бъдете вие. Ще живее на Земята вместо вас, а вие ще се отправите в космоса.
— Имате ли достатъчно пари, за да уредите това? — попитах аз. — Да купите верността на такъв човек?
