— Не знам. Ако имахме ковашки чук, би могло да го пукнем и да го обелим.
Тя направи рязко движение и пушката изведнъж се озова от гърба в ръцете й. Това трябва да й се признае — колкото и примитивна да е пушката, тя умее да си служи с нея.
Звукът от изстрела бе силен и рязък, хобитата ужасени се отдръпнаха. Но над звука от самия изстрел се чу нещо друго — пищящият неприятен преобърнат вой на рикоширащия куршум и по-ниското ехо от резониращия снежнобял кораб. Но по нищо не пролича корабът да е засегнат. Белотата му бе все така гладка — ненапукана, неопетнена, непокътната. Огромната пробивна сила на запратения срещу него метал дори не го бе вдлъбнала.
Вдигнах лазерната пушка и Добин се обърна към мене:
— От това няма никаква полза, глупави създания. Нищо не можете да направите.
Завъртях се ядосано към него:
— Мисля, че ти казах. Още една дума и ще си го получиш право между очите.
— С насилие — наперено заяви той — няма да стигнете доникъде. Но ако останем тук, след като залезе слънцето, смъртта ни е съвсем сигурна.
— А корабът! — извиках аз.
— Корабът е запечатан като всички останали — обясни Добин. — По-добре да е запечатан, след като сте излезли от него, отколкото да сте вътре.
И макар че не бих го признал, знаех, че е прав — нищо не можеше да се направи. Спомних си и че пистата остана непокътната след лазерния лъч, а без съмнение и тази белота беше същата — аеродрумът, звездолетите и градът изглежда бяха обвити от вещество с така стабилна атомна структура, че бе неразрушимо.
— Съжалявам много за вас — продължи Добин без каквото и да е съжаление в гласа си. — Знам какъв е шокът за вас. Но който е попаднал на тази планета, никога не я напуска. Но няма нужда освен това и да се умира. Затова милостиво ви моля да се качите на седлото и да се отправим към града.
Погледнах към Сара и тя тихо ми кимна. Знаех, че е достигнала до заключението, което бях направил и аз, макар че в моя случай това беше изцяло против волята ми. Нямаше смисъл да се остава тук. Корабът бе запечатан — каквото и да означаваше това и каквато и да бе целта, — а на другата сутрин щяхме да се върнем и да видим какво може да се направи. Още откакто го срещнахме, Добин настоятелно ни предупреждаваше за опасността. Може би имаше някаква заплаха, а може би нямаше — беше наистина невъзможно да определим това сега. В момента единственото разумно нещо беше да тръгнем с него.
Така че аз бързо се метнах на седлото и още преди да се наместя, Добин се бе извъртял и вече тичаше.
— Загубихме много ценно време — каза ми той. — Ако сме смели, бихме могли да се справим. Възможно е и да достигнем града.
Голяма част от аеродрума вече бе потънала в сянка и само небето бе ярко. Над града постепенно се спускаше здрач.
Който е попаднал на тази планета, никога не я напуска, беше казал Добин. Но това бяха само думи, нищо повече. Може би наистина някой имаше намерение да ни задържи тук, което обясняваше запечатването на кораба, но винаги щеше да се намери начин, казвах си, за да се направи опит да се напусне планетата, когато му дойдеше времето. Винаги щеше да се намери начин.
Градът се издигаше застрашително, докато се приближавахме, и сградите започнаха да добиват отделни очертания. Досега имаха вид просто на маса с вид на солидна скала, възвишаваща се сред равното поле. Бяха изглеждали огромни от средата на аеродрума, но сега се извисяваха така високо в небето, че с просто око бе невъзможно да се видят върховете им.
Градът си оставаше все така мъртъв. В никой от прозорците нямаше светлина — ако по сградите наистина имаше прозорци. Нямаше признаци на движение в основите на града. Нямаше и отделени сгради — полето просто стигаше до множеството им и сградите изведнъж се въздигаха в небето.
Хобитата фучаха шумно към града, от кънките им долиташе звън и те се носеха като стадо коне, впуснало се в галоп пред приближаваща се буря. След като човек свикнеше да ги язди, върху тях изобщо не беше неприятно. Трябваше само да се отпуснеш и да оставиш тялото си да следва вълната на надлъжното им поклащане.
Градските стени се извисяваха право пред нас — големи плочи от зидария, издигащи се нагоре, а сега забелязах, че има и улици или поне нещо, което приех за улици — тесни процепи от пуста чернота, които приличаха на пукнатини по огромна скала.
Хобитата се втурнаха в един от процепите и ние бяхме заобиколени от пустотата и мрака. Тук нямаше никаква друга светлина освен лъчите на слънцето, когато се озовавахме право под него. Сякаш бяхме обградени отвсякъде със стени, които ни притискаха все повече, тъй като подобният на улица процеп не спираше да се стеснява.
Една от сградите точно пред нас бе изтеглена назад, от което улицата малко се разширяваше, широка платформа свързваше масивните му врати с улицата. Хобитата се обърнаха и се втурнаха по платформата, минаха в галоп по нея и през една от зеещите врати.
Нахлухме в полутъмна стая, в която забелязах, че малкото светлина идва от големи правоъгълни блокове, вградени в стената срещу нас.
Хобитата бързо се плъзнаха към един от блоковете и спряха пред него. От едната му страна видях джудже или нещо, което взех за джудже — дребно, прегърбено, донякъде човекоподобно същество, което въртеше някаква шайба в стената покрай светещия блок.
— Капитане, вижте! — извика Сара.
Нямаше нужда да ми вика — бях видял почти едновременно с нея. Върху светещия камък се появи сцена — далечна и мъглява като от дъното на кристалночисто море, с приглушени от дълбочината цветове, с малко разместени от вълничките по водната повърхност очертания.
Суров и тъжен пейзаж с червени земни площи, простиращи се към бледолилаво бурно небе, прорязано от червени стръмни хълмове, а на преден план диви жълти цветя. Още докато се опитвах да схвана какво е това, да определя към какъв свят принадлежи, то се промени и бе заместено от джунгла, потънала сред зелена и пурпурна изобилна растителност, изпъстрена с ярко обагрени петънца, които знаех, че са тропически цветя. Зад всичко това се криеше такава свирепост, че целият настръхнах. После и тази картина изчезна — бе се задържала само за миг, — замени се от жълта пустиня, осветена от луна и отблясъци на звезди, които придаваха сребрист оттенък на небето, ръбовете на дюните отразяваха и пречупваха лунната и звездната светлина, така че дюните приличаха на разпенени водни вълни, устремени към брега.
Пустинята не изчезна като предишните картини. Тя ни връхлетя и се взриви в лицето ми.
Под мене Добин яростно се мъчеше да ме захвърли. Аз бързо се опитах да хвана задния ръб на седлото, но заден ръб изглежда нямаше. Усетих, че политам напред и се преобръщам във въздуха.
Паднах на едното си рамо, плъзнах се по пясъка и накрая се спрях задъхан. Изправих се с мъка, изругах — или се опитах без успех да изругая, тъй като бях останал без дъх — и след като вече бях на крака, видях, че сме сами на мястото, което бяхме видели върху светещия блок.
Сара бе просната от едната ми страна, недалече Тък се мъчеше да се изправи, но расото се бе оплело около краката му, а малко зад него Джордж пълзеше по лакти и колене и скимтеше като кученце, изхвърлено от къщи в студената и враждебна нощ.
Около нас се простираше безводната пустиня, без стрък растителност, обляна от лъчите на голямата бяла луна и хиляди светещи звезди, запалени като лампи в безоблачното небе.
— Няма го! — мрънкаше Джордж, докато пълзеше. — Вече не го чувам. Загубих приятеля си.
И не само това бе загубено. Нямаше го и града, и планетата, върху която се бе издигал. Бяхме на друго място.
Това беше пътуване, казвах си, с което никога не трябваше да се захващам. През цялото време си го знаех. Не му бях вярвал, от самото начало. А за да се впуснеш в нещо, трябва наистина да вярваш в него. Всичко, което правиш, трябва да има основание.
Спомних си обаче, че всъщност нямах избор.
Бях се обвързал в мига, когато видях красотата на звездолета върху земния космодрум.
