съвсем неподвижно.
— Добре — викнах аз. — Тръгни сега към мене.
Издутината се помести, претъркаля се и отново застина.
— Да тръгна аз не мога.
— Добре тогава. Лежи там. Изобщо не помръдвай.
Притичах и спрях. Нещото лежеше неподвижно. Дори не трепна.
Приближих, като внимателно го гледах. Сега го виждах по-ясно. От челото му излизаше кичур пипала, които лежаха отпуснати на земята. От доста масивната му глава, ако частта от тялото с пипалата наистина бе главата му, се простираше тяло, дълго около метър и двайсет, чийто край бе тъп. Изглежда нямаше нито крака, нито ръце. Навярно ръце не му трябваха, щом разполагаше с тези пипала. Не носеше никакви дрехи, по тялото му нямаше изобщо нищо. Пипалата не държаха оръжие или някакъв инструмент.
— Какво ти е? — попитах го. — Мога ли да ти помогна?
Пипалата се повдигнаха и се залюляха като кошница, пълна със змии. Дрезгавият глас се дочу от устата, заобиколена от пипалата.
— Краката ми са къси — оплака се то. — Потъвам. Не ме държат. С тях само разбутвам пясъка. Изкопавам още по-голяма яма около себе си.
Две от пипалата с очи в краищата си бяха насочени право към мен. Оглеждаха ме целия.
— Мога да те измъкна оттук.
— Този жест ще е ненужен — отвърна съществото. — Ще заседна отново.
Пипалата, които му служеха за перископи, се движеха нагоре и надолу, преценяваха ме.
— Ти си голям — изскърца то. — Имаш ли я и силата?
— Искаш да кажеш да те нося?
— Само донякъде, до някое твърдо място.
— Не знам такова място — поклатих глава аз.
— Не знаеш… Тогава ти не живееш на тази планета.
— Не живея… Мислех си, че ти може би…
— На тази планета? — възкликна то. — Никой член на моята раса, който се уважава, не би удостоил такава планета и с изхождане по голяма нужда.
Клекнах, за да застана срещу него.
— А корабът? — попитах го. — Ако успея да те върна обратно на дюната…
— Няма да помогне. Там няма нищо.
— Но трябва да има. Храна и вода…
Водата, трябва да си призная, ме интересуваше значително.
— Не ми трябват — обясни то. — Аз пътувам с втората си самоличност и не се нуждая от храна или вода. Стига ми само малка защита от открития космос и известна топлина, за да не се повредят много живите ми тъкани.
Боже мой, какво става, питах се аз. Той беше във втората си самоличност и аз се чудех какво ли може да значи това, но не смеех да го попитам. Знаех как стават тия неща. Първо изненада, ужас или удивление, че може да съществува толкова невежествен и изостанал биологичен вид, който да не е запознат с идеята, после несръчен опит да се обясни същината и накрая описание на преимуществата й и съжаление към онези, които не я познават. Или щеше да стане така, или всичко това е табу, за което не може да се говори, и дори намекът за съдържанието му би се приел за обида.
А думите му за живите тъкани? Като че ли у него има и нещо повече от живи тъкани.
Това бе нормално, разбира се. Човек попада на странни неща при скитанията си из космоса, но когато се сблъска с тях, обикновено може да ги отбегне или да не им обърне внимание, а в случая аз не можех да постъпя така.
Трябваше да помогна по някакъв начин на това същество, макар че изобщо не ми идваше наум какво бих могъл да направя. Бих могъл да го вдигна и да го замъкна при останалите, но след като попаднеше там, то нямаше да е по-добре отколкото тук. Но не можех просто да се обърна, да си тръгна и да го изоставя така. Заслужаваше поне вниманието някой да му покаже, че се интересува от съдбата му.
От момента, когато бях видял кораба и се бях досетил, че е паднал наскоро, ми бе хрумнало, разбира се, че на него може да открием храна и вода, а може би и други предмети, които четиримата можем да използваме. Но сега, признавам си, всичко излезе пълен сапунен мехур. Аз не можех да помогна на това същество, а и то не можеше да помогне на нас. Всичко се оказа само нова неприятност и съществото ми се обеси на врата.
— Не мога да ти предложа кой знае какво — започнах аз. — Ние сме четирима — аз и още трима души. Нямаме храна и вода, нямаме абсолютно нищо.
— Как попаднахте тук? — попита то.
Опитах се да му опиша как сме се озовали тук и докато търсех думи, осъзнах, че просто си губя времето. Пък и какво ли значение имаше начинът, по който сме дошли? Но то изглежда разбра:
— Така значи.
— Виждаш значи колко малко можем да направим за теб.
— Но ще се опиташ да ме отнесеш до мястото, където са се устроили останалите?
— Да, това мога да направя.
— И няма да имаш нищо против?
— Ни най-малко — успокоих го аз — щом ти така искаш.
Имах нещо против, разбира се. Никак нямаше да ми бъде лесно да го мъкна през пясъчните дюни. Но наистина не можех да си представя, че виждам положението му, махам с ръка и го зарязвам тук.
— Това ще ми хареса много — зарадва се съществото. — Животът на другото място е за предпочитане, а да си сам не е добре. Освен това колкото повече сме, толкова по-голяма е силата ни. Никога не знаеш.
— Казвам се Майк между другото — представих се аз. — Аз съм от една планета, наречена Земя, в съзвездието Карина Сигнус.
— Майк — пробва името и го избуха така, че приличаше на всичко друго, но не и на Майк. — Хубаво е. Върти се лесно по гласните струни. Местоположението на планетата ти за мене е загадка. Термините са ми непознати. Разположението на моята планета няма да ти каже нищо. А името ми? Името ми е сложна работа, включва идентификационни структури и означава нещо само за хората от собствената ми раса. Ти ми избери име, моля. Можеш да ме наричаш, както поискаш. Нека бъде кратко и просто.
Идеята да започна с имената беше малко шантава, разбира се. Смешното е, че по начало нямах такова намерение. Беше нещо, което просто се изплъзна от мене, почти по инстинкт. Бях дори малко изненадан, когато се чух, че произнасям името си. Но след като вече го бях направил, положението не ставаше по- благоприятно. Вече не бяхме две същества от различни светове, попаднали случайно едно на друго. Бяхме добили самоличност в по-голяма степен.
— Какво ще кажеш за Бух? — попитах го аз. В момента, когато го казах, ми идеше да се изритам. Защото това не беше най-хубавото име на света, а то би имало всяко възможно основание да го мрази. Но изглежда не беше така. Размаха пипалата си няколко пъти и го произнесе три-четири пъти.
— Е хубаво — заключи то. — Е отлично за същество като мене. Здравей, Майк.
— Здравей, Бух — отвърнах аз.
Преметнах пушката през рамо, стъпих здраво и посегнах да го обгърна с двете си ръце. Накрая успях да го закрепя на другото си рамо. Беше по-тежко, отколкото изглеждаше, а тялото му бе така закръглено, че бе трудно да се хване добре. Но накрая го закрепих както трябва и поех нагоре по дюната.
Не се опитах да тръгна право нагоре, а минах по диагонал. Краката ми затъваха до глезените при всяка крачка, а пясъкът се плъзгаше под мене. Борех се за всеки сантиметър — оказа се дори по-трудно, отколкото си мислех в началото.
Накрая достигнах билото и се отпуснах, колкото можех по-леко, като внимателно оставих Бух. После просто легнах задъхан.
— Много те затруднявам, Майк — обади се Бух. — Преуморявам те много аз.
— Остави ме да си поема дъх — помолих го аз. — Вече е близо.
Обърнах се по гръб и се загледах в небето. Звездите ми заблестяха в отговор. Право над мене се
