значение нито за някого, нито за цялата вселена, че не ние сме строителите. Защото аз съм последният от рода си и няма да оставя човек, за когото това да е важно. Никой няма да ме замести. Задълженията ми ще се поемат от хобитата, а с течение на времето те може би ще намерят друг, който да ги върши. Защото тук трябва да има някой, който да предупреждава и да спасява новодошлите.
— Можеш ли да ми кажеш — обърнах се към Добин аз — за какво точно става дума?
— Не ще ви кажа нищо, господарю — заяви Добин. — Вие дойдохте при нас с тежка ръка. Ние ви спасяваме живота, като ви прехвърляме в друг свят, а после вие подозирате, че няма да ви измъкнем. Вие се възмущавате, когато откривате, че доброжелателят ви, в проява на нормално любопитство, разглежда багажа ви. Казвате, че ни давате пет секунди, заплашвате ни, държите се много нелюбезно във всяко отношение и…
— Стига толкова! — викнах аз. — Няма да разреша да ми говори така един лошокачествен робот!
— Не сме роботи ние — официално заяви Добин. — Казах ви, вече много пъти, че сме обикновени хобита.
И така, отново се бяхме върнали към това смешно твърдение, към странната и упорита гордост. Ако не бях така ядосан, щях да избухна в смях. Но при сегашното положение вече ми бе дошло до гуша.
Пресегнах се, грабнах джуджето за набраната част от халата му, която му висеше около кръста, и го повдигнах. То увисна, кльощавите му крака заритаха, като че ли се канеха да побягнат, но не можеха, тъй като бяха във въздуха.
— Достатъчно — викнах аз. — Не знам повечето подробности и не ме интересуват, но ти ще ни дадеш каквото ни трябва и то без извъртания. Ако не го направиш, ще ти скърша мръсния врат.
— Внимавай! — изпищя Сара. Обърнах глава и видях, че хобитата ни нападат вдигнати на задните си кънки със застрашително насочени предни крака.
Захвърлих джуджето. Не гледах накъде — просто го метнах и насочих пушката си, като обезкуражен си спомних как лазерният лъч изобщо не бе подействал върху повърхността на кристалния космодрум. Ако хобитата бяха изработени от същия материал, а изглеждаше точно така, със същия успех бих могъл да го замерям и с камъни.
Но още докато вдигах пушката, Бух бързо се насочи напред и политайки, изведнъж засия. Това е странен начин за описание, но не мога да се сетя за по-добър. Както се бе устремил, с тракащи по пода малки крака, тялото му затрептя сред синкава мъгла, като че ли се бе превърнал в развален електрически трансформатор. Въздухът някак се разтърси, всичко подскочи странно, после нещата отново дойдоха в предишното си състояние. Освен че всички хобита бяха натрупани едно върху друго в далечния ъгъл на стаята, сплетени едно в друго, с размахани нагоре кънки. Не бях забелязал да се движат — просто изведнъж се оказаха там. Като че ли бяха преместени, без всъщност да минават през пространството. В един миг се бяха втурнали към нас с вдигнати кънки, в следващия миг вече бяха струпани в ъгъла.
— Ще се оправят — извинително каза Бух. — Повредени изобщо не са. Ще бъдат вън от строя само за миг. Отново ще може да се използват. Съжалявам за изненадата, но трябваше да се действа бързо.
Джуджето се изправяше сред бъркотията от варели и кутии, където го бях запратил. От вида му личеше, че няма никакво намерение да се бори. Това важеше и за хобитата.
— Тък — поръчах аз, — тръгвай. Събери ни вещите. Тръгваме веднага щом натоварим хобитата.
Глава пета
Градът бе плътно около нас. Издигаше се от всички страни. Стените му се извисяваха право към небето и когато свършваха (ако наистина свършваха, защото долу, при основите им, човек не можеше да е сигурен), над тях се виждаха само тесни ивици синьо небе, така далечно и бледо, че напомняше на белотата на стените. Тясната улица не беше права — сучеше се и се увиваше, губеше се сред канарите от сгради. Постройките бяха почти едни и същи. Те не отразяваха някакви схващания за архитектурата, освен ако правите линии и масивността може да се нарекат архитектура.
Всичко беше бяло, дори настилката на улицата, по която вървяхме — тя не можеше да се нарече паваж. Беше по-скоро под, който се стелеше между сградите, но беше като част от тях, плоскост, простираща се навсякъде, без нито един ръб или шев. И настилката, и градът като че ли нямаха край. Човек изпитваше чувството, че никога няма да напусне града, че е заловен и пленен, че оттук няма изход.
— Капитане — започна Сара, — не съм убедена, че ми допада начинът, по който действате.
Не си направих труда да й отговоря. Знаех, че неудовлетворението от мене я яде дни наред — още откакто бяхме на борда на кораба и след като се приземихме. Рано или късно щеше да започне да се кара с мене и нищо, което бих могъл да кажа, нямаше да промени това.
Хвърлих поглед през рамо назад и видях останалите — Смит и Тък яздеха две от хобитата, а останалите бяха натоварени с вещите ни и с туби вода. Зад хобитата вървеше Бух, като куче, което пази стадо овце, и от време на време тръгваше странично отново като куче. Тялото му се спускаше ниско до земята и от всяка страна имаше по няколко десетки дебели крачка̀, като стоножка. Знаех, че докато се намира зад тях, хобитата няма да си позволят номера̀. Уплашени бяха до смърт от него.
— Пипате извънредно тежко — продължи Сара, след като видя, че не отговарям. — Просто се втурвате напред. У вас няма абсолютно никакъв финес и мисля, че това ще ни докара неприятности.
— Говорите за джуджето — предположих аз.
— Бихте могли да поговорите по-спокойно с него.
— Да си говоря с него и да го оставя да ни обере до шушка?
— Той каза, че смятал да ни изведе от другия свят и аз съм склонна да му вярвам — замисли се тя. — Тук трябва да са идвали и други пътници. Тях трябва да ги е върнал от световете, където ги е изпращал, и да ги е оставял да продължат пътя си.
— В такъв случай — попитах аз, — моля ви дайте ми някакво обяснение за плячката, с която е претъпкан складът.
— Възможно е да е откраднал част от нещата — призна Сара — или нещо да ги е излъгал и да е оставил това-онова преди да потеглят. Някои от експедициите може да са претърпявали неуспех и той да е излизал след това и да е прибирал вещите.
Знаех, че е възможно. Всяко от предположенията й бе възможно. Но не ми се вярваше. Джуджето бе казало, че ние сме първите, които са се върнали от другите светове без негова помощ, но може би и това бе лъжа, предназначена да ни накара да се възгордеем, че сме били толкова умни. А и ние всъщност не бяхме излезли сами. Бяхме изхвърлени, а не би било изненадващо, ако и някоя друга от пристигналите тук групи се е сблъскала със същото. На обитателите на тези други светове сигурно вече им е омръзнало някой постоянно да им подхвърля чужденци.
Но не всички хора, запратени по другите светове, са били изхвърляни, така че за джуджето и приятелите му, хобитата, е оставала добра плячка. Макар че човек трудно можеше да си представи каква би била ползата им от всички тия вещи. Не биха могли да ги използват, а на такава планета, която има вграден капан за всички пришълци, не би имало и възможност да се търгува с някого от космоса. Джуджето явно се занимаваше донякъде с местна търговия, тъй като бе продало мозъка на Роскоу на племето кентаври, но тукашната търговия едва ли носеше голяма печалба.
— Като става дума за джуджето — досети се Сара, — в началото го заплашихте да го вземете с нас, а после го оставихте. След като сме се заели с всичко това, лично аз бих се чувствала по-добре, ако можехме да го държим под око.
— Не можех да понасям скимтенето и мрънкането му — накратко обясних аз. — Освен това, когато разбра, че няма да го вземем, то много се зарадва и ни остави без възражения да вземем всичко, което искахме. Включително и онова, което е останало от Роскоу, водата и картите.
Повървяхме малко в мълчание, но тя още не беше доволна. Сърдеше ми се. Не й харесваха действията ми, искаше да ми го каже много убедително, но не постигаше особен успех.
— Не ми харесва този ваш Бух — смени темата тя. — От него ме побиват тръпки.
— Спаси ни главите, когато хобитата ни се бяха нахвърлили — наблегнах аз. — Предполагам, че сте така смутена, защото не разбирате с какво точно ги е ударил. Лично аз не се интересувам как го е направил, доколкото още има тази способност и може да я приложи, ако отново загазим. И не ме интересува какви чувства предизвиква, доколкото остава с нас. Имаме нужда от него.
