небето.
Установих, че краката ми са започнали да се преплитат. След като бяхме отминали дървото и се връщахме към пътеката, нервното напрежение, благодарение на което се крепях, бързо напускаше тялото ми. С усилие на волята местех единия си крак след другия и мерех наум разстоянието, което ни оставаше до пътеката.
Накрая я достигнахме, аз седнах на един камък и си позволих да се отпусна.
Хобитата спряха и се подредиха в една линия, а Тък ме изгледа с омраза, която изглеждаше много неуместна. Седеше върху Добин наметнат с вехтото си кафяво расо като плашило и все така държеше до гърдите си смешния предмет, подобен на кукла. Приличаше на голямо намусено момиче, у което се чувстваше някакво странно желание, ако не се гледа лицето му. Картината би изглеждала завършена, ако си лапнеше пръста и започнеше да го смуче. Лицето беше различно — впечатлението за раздърпано момиченце изчезваше, когато се погледнеха острите черти на това източено лице, кафяво почти като расото му, и големите, подобни на басейни очи, блестящи от омраза.
— Вие сте, предполагам, доста горд от себе си — процеди той. Думите се насичаха при изговор като преминали през капан за мишки.
— Не ви разбирам, Тък. — И това беше самата истина — не разбирах какво се криеше зад подобно изявление. Никога не бях го разбирал и навярно така щеше да си остане.
Той протегна ръка към поваленото дърво отзад.
— Това — посочи ми.
— Предполагам, не мислите, че трябваше да го оставя да стреля но нас.
Нямах желание да споря с него, бях прекалено уморен за това. А и не разбирах защо съдбата на дървото трябваше толкова да го вълнува сега. По дяволите, то беше стреляло и по него, както по всички останали.
— Вие унищожихте съществата, които живееха в дървото — добави той. — Помислете си затова, капитане! Какво достойно постижение! Затрихте цяло общество!
— Не знаех за тях — обясних аз. Можех да добавя, че дори и да бях знаел, нищо не би се променило. Но не го казах.
— Е — настояваше той, — нищо повече ли не можете да кажете?
— Такъв им бил късметът — свих рамене аз.
— Остави го, Тък — намеси се Сара. — Откъде би могъл да знае?
— Той упражнява натиск върху всички — не спираше Тък. — Върху всички около себе си.
— Но главно върху себе си — възрази Сара. — Той не те притисна, Тък, когато зае мястото ти. Ти просто не можеше да се оправиш.
— Човек не може да се налага върху планетите — обяви Тък. — Трябва просто да се съобразява с тях. Да се приспособява. Не бива да си пробива път със сила.
Нямах нищо против да спрем дотук. Беше успял да помърмори. Това повече нямаше да му тежи. Необходимо му беше да си каже думата. Сигурно е било унизително, дори за мухльо като Тък, да му се отнеме водещото място, когато е мислел, че се справя. Ако това му помагаше, можеше да си го изкара на мене.
Спуснах се от камъка и се изправих.
— Тък — предложих аз, — бихте ли могли вие да поемете сега. Трябва малко да пояздя.
Той се смъкна от Добин и когато се приближих, за да се кача, застанахме лице в лице. Омразата още бе изписана върху лицето му — по-ужасна отколкото когато и да е, помислих си. Тънките му устни едва се задвижиха и той прошепна:
— Ще ви надживея, Рос. Ще остана жив дълго след смъртта ви. От тази планета ще получите онова, което сте търсили цял живот.
Не ми бяха останали много сили, но все пак стигаха, за да го дръпна за ръката и да го запратя по гръб върху прашната пътека. Той изпусна куклата и допълзя до нея да си я прибере.
Бях се хванал за седлото, за да не падна.
— А сега водете — наредих му аз. — И Бог ми е свидетел, че ако направите още една глупост, ще сляза и ще ви пребия до смърт.
Глава десета
Пътеката се виеше през спечената земя, пресичаше пясъчни местности и малки някогашни басейни, пълни с напукана суха кал, където преди седмици, месеци, а може би и години е имало дъждовна вода. Изкачваше се по неравни, изронени възвишения, разположени около уродливи участъци земя. Заобикаляше издигнати като кубета дънери. Земята продължаваше да е червено-жълта, а тук-таме се чернееше под отрупаните вулканични камъни. Далече напред се виждаше пурпурно петно, което ту се появяваше, ту изчезваше от синия хоризонт — помислих си, че може би са планини, но не бях сигурен.
Растителността беше все така оскъдна — ниски храсти, приведени над земята, пръснати по повърхността тръни. Слънцето грееше от безоблачното небе, но не беше горещо, само приятно топло. Сигурен бях, че слънцето е по-малко и по-слабо от земното. Или пък планетата е по-отдалечена от него.
На някои от по-високите хълмове имаше малки конусообразни каменни къщи или поне конструкции, които приличаха на къщи. Като че ли на някого му е трябвало временно убежище или защита, затова е събрал гладки каменни плочи от пръснатите около хълмовете и ги е струпал в нескопосно заграждение. Плочите бяха полагани сухи, без мазилка, просто трупани една върху друга. Някои от постройките все още стояха във вида, в който са били изправени, от други липсваха отделни камъни, а при трети цялата конструкция се бе срутила и лежеше на купчини.
Имаше и дървета. Те се издигаха навсякъде — всяко стоеше само и царствено в самотата си, отдалечено на няколко километра от останалите. Не се доближавахме до нито едно от тях.
Нямаше живот или поне не се виждаше. Земята продължаваше все една и съща — неподвижна и спокойна. Нямаше вятър.
Придържах се с две ръце за седлото и непрекъснато се борех с причерняването, което ме завладяваше всеки път, като се отпуснех.
— Как сте? — попита ме Сара.
Не си спомням да съм й отговорил нещо. Бях зает да се придържам на седлото и да се боря с причерняването.
Спряхме на обед. Не си спомням да съм ял, макар че сигурно съм хапнал нещо. Бяхме спрели сред неравната пустош в подножието на един от хълмовете, аз се бях опрял на малко възвишение и бях обърнат към друга земна маса, която се състоеше от пластове пръст с различна дебелина, от няколко сантиметра до метър-два, и с различен цвят. Започнах да се досещам за времето, когато всеки от пластовете е бил образуван. Това не ми беше приятно, защото се съпровождаше от много неприятно усещане, като че ли напрягах ума си до крайност, като че ли използвах цялата си енергия и сила, за да вникна в това усещане за време, което земната маса извикваше у мене. Но нямаше начин да го превъзмогна — чувствах се някак обвързан и трябваше да продължа с надеждата, че в един момент ще стигна някакъв край, дори това да означава край на възможностите ми да научавам или да усещам.
Времето стана реално за мене по начин, който не мога да изразя с думи. От понятие то се превърна в материален предмет, който можех да разгранича (макар не да видя или да пипна) и разбера. Годините и епохите не пробягаха в обратен ред пред мене. Те по-скоро се разкриха. Като че ли някаква хронологична карта бе оживяла и бе станала реалност. През трептящите очертания на структурата на времето, сякаш тази структура бе стъклена рамка, изготвена набързо, съзирах планетата каквато е била преди векове — векове, които вече не бяха в миналото, а съществуваха и сега, като че ли бях неподчинен и независим от времето и можех да го виждам и преценявам с точността, с която бих видял и оценил материалните структури от собственото си време.
Следващото, което помня, е, че се събудих и си помислих — събуждам се от усещането за простряното пред мене време, но след малко осъзнах, че не е така, защото пустошта наоколо я нямаше, аз лежах по гръб върху едно одеяло и бях завит с друго. Бях се загледал право в небето и то бе различно от онова, което вече бях видял. За миг бях озадачен и останах така, за да избистря мислите си. После сякаш някой ми каза
