(макар че никой не ми каза) и аз разбрах, че гледам към галактиката, простряна цялата пред мене. Почти право над главата ми светеше ярко централната област, а около нея, като прозрачен водовъртеж, се простираха отделните разклонения и по-важните сектори.
Обърнах глава. Тук-таме, непосредствено над хоризонта, забелязах ярки звезди и разбрах, че виждам някои от сферичните групи или, по-малко вероятно, други близки звезди, подобни на звездата, около която се въртеше планетата, на която бях — тези нередовни членове на галактичната система, които са се отделили от нея преди векове и сега се намират в мрака покрай ръба на галактичното пространство.
Близо до мен почти догаряше огън, а до него лежеше свита и увита в одеяло фигура. От другата страна на огъня стояха едно до друго хобитата, бавно се полюляваха напред-назад, а огънят се отразяваше в тях.
Една ръка докосна рамото ми и аз се обърнах да видя кой е. Сара бе коленичила до мен:
— Как се чувствате?
— Отлично — отвърнах аз и това беше самата истина. Чувствах се някак подновен и здрав, а мислите ми отекваха с плашеща яснота — като че ли бях първият човек, който се събужда в първия ден на чисто нов свят, като че ли времето се бе върнало към първия си час в историята.
Изправих се и горното одеяло падна.
— Къде сме?
— На един ден път от града — обясни ми тя. — Тък искаше да спрем. Смяташе, че не сте в състояние да пътувате, но аз настоях да продължим. Мисля, че и вие бихте предпочели така.
— Нищо не си спомням — озадачено поклатих глава аз. — Сигурна ли сте, че Тък е предложил да спрем?
Тя кимна:
— Вие бяхте увиснали на седлото, беше ви много лошо, но отговаряхте, ако ви се заговори. А и нямаше удобно място за спиране.
— Къде е Бух?
— На пост. Обикаля. Твърди, че не му било нужно да спи.
Станах и се протегнах като куче, което е спало хубаво. Чувствах се добре. Боже, колко добре се чувствах!
— Има ли нещо за ядене? — попитах я.
Тя се изправи и се засмя.
— На какво се смеете?
— На вас — отвърна тя.
— На мен?
— Защото вече сте добре. Бях се разтревожила. Всички се бяхме разтревожили.
— Всичко се дължи на Бух — махнах с ръка аз. — Той ми е сменил кръвта.
— Знам — кимна тя. — Той ми обясни. Налагало се е. Нямало е друг начин.
— Просто невероятно — потръпнах аз, като се замислих.
— Самият Бух е невероятен — добави тя.
— Имаме късмет, че е с нас — продължих аз. — А като си помисли човек, че за малко не го зарязах там в дюните. Бях решил да го оставя. Имахме си достатъчно неприятности.
Тя ме поведе към огъня:
— Сложете още малко дърва. Ще ви приготвя нещо за ядене.
Покрай огъня имаше връзка остри извити клончета, откъснати от някое пустинно дърво. Клекнах, прибавих малко към огъня и пламъкът лумна.
— Съжалявам за лазерната пушка — досетих се аз. — Без нея сме някак с голи ръце.
— Моята пушка е още тук — посочи тя. — Тя е много мощна. В добри ръце…
— Като вашите.
— Като моите — съгласи се тя.
От другата страна на огъня купчината под одеялото оставаше неподвижна.
— Как е Тък? — попитах аз. — Дава ли някакви признаци да се оправи?
— Вие сте прекалено строг с него — намръщи се тя. — Нямате никакво търпение. Той е различен. Не е като нас двамата. Ние много си приличаме. Мислили ли сте за това?
— Да, мислил съм.
Тя дойде с един тиган, сложи го на въглените и клекна до мене:
— Ние двамата ще се измъкнем. А Тък няма. Нещо по пътя ни ще го пречупи.
Колкото и да е странно, открих как си мисля, че Тък сега има по-малко причини да живее — след изчезването на Смит бе загубил поне част от основанията си за това. Поради това ли, чудех се, си бе присвоил куклата? Дали му трябваше нещо, към което да се придържа, нещо, което да пази и което да не се отделя от него? Спомних си обаче, че бе сграбчил куклата още преди Джордж да изчезне. Но това навярно нямаше значение, тъй като може би е знаел или поне е подозирал, че е възможно Джордж да изчезне.
— Има и още нещо — продължи Сара, — което трябва да знаете. Свързано е с дърветата. Сам ще видите, като съмне. Ние сме се разположили под върха на хълма, а от самия връх се вижда надалече и се забелязват поне двайсет-трийсет дървета. И те не са там случайно — посадени са. Сигурна съм в това.
— Искате да кажете като градина?
— Точно така — съгласи се тя. — Също като градина. Всяко дърво е на определено разстояние от съседното. Засадени са като върху маса за игра на дама. Някой някога е имал градина там.
Глава единадесета
Продължавахме пътя си — все по-нататък и по-нататък.
Дните отминаваха един след друг и ние пътувахме от зори до свечеряване. Времето оставаше все така хубаво. Нямаше дъжд и съвсем рядко излизаше вятър. Теренът понякога се променяше. Понякога се налагаше непрекъснато да се изкачваме по хълмове и да се спускаме в разпокъсаната пустош, друг път дни наред се движехме из равна повърхност, която ни караше да мислим, че сме в центъра на вдлъбната празна купа, чийто хоризонт се изменя при всяка следваща крачка. Онова, което в началото приличаше на лилав облак в далечината, сега безпогрешно разкри очертанията си като далечна планинска верига.
Вече имаше признаци на живот, макар и не много. Някакви кряскащи неща преминаваха по хълмовете, докато се движехме през пустошта или се спускаха по цветните дерета, като крякаха възбудено. Бяхме ги нарекли „обикалящите“ — те рядко се виждаха и винаги бяха далече, толкова далече, че дори с биноклите не можехме да ги огледаме добре, но от видяното разбрахме, че са невероятно уродливи същества, които сякаш ходеха на кокили, клатушкаха се и продължаваха бързо с големи крачки, не личеше да се движат бързо, но преминаваха големи разстояния. А от сухите долини излизаха „бързите“ — животни (ако бяха животни) с ръста на вълци, които се стрелкаха с такава скорост, че изобщо не можехме да разберем какво представляват и как се движат. Като се приближаваха към нас, приличаха на зацапано петно, после отфучаваха и се превръщаха в друго зацапано петно в далечината. Но въпреки че идваха близо, те никога не ни безпокояха. Същото бе и с онези, които кряскаха и обикаляха.
Растителността също се променяше непрекъснато. В някои от равнините се виждаха странни къдрави треви, а по някои от пустите земи изкривени дървета се опираха в хълмовете или бяха скупчени в деретата. Приличаха повече на палми отколкото на борове, макар че не бяха и палми. Дървото им беше невероятно твърдо и мазно и когато минавахме покрай тях, ние събирахме много от падналите им клони, колкото хобитата можеха да носят, за да ги използваме за подпалки.
И винаги виждахме дърветата — огромните чудовища, които се извисяваха на километри в небето. Вече бяхме съвсем сигурни, че са посадени, че земята е била проучена и те са разположени в градини, в геометрични фигури върху земята. Не се приближихме на повече от два километра до което и да е от тях. Самата пътека изглежда бе прокарана така, че да ги отбягва. И макар понякога да забелязвахме, че изстрелват шушулките си, те никога не идваха към нас.
— Като че ли са си взели урок — забеляза Сара. — Като че ли знаят какво ще им се случи, ако стрелят по нас.
— Само че този път няма да стане — напомних й аз, като се обвиних за кой ли път, че бях напуснал
