себе си — излезе от другия свят, към който се бе устремил.
Накрая Тък приведен го постави на крачката му, а после самият той се стовари на земята.
Скочих и вдигнах Тък. Той отпуснато увисна в ръцете ми.
— Бързо — обърнах се към Сара аз. — Одеяла.
Тя постла одеяла на земята, аз го сложих там, опънах го, после взех още едно одеяло и го обвих с него. Близо до него лежеше падналата кукла. Вдигнах я и я сложих на гърдите му. Едната му ръка бавно се вдигна и я притисна.
Отвори очи и ми се усмихна:
— Благодаря, капитане.
Глава дванадесета
Седяхме около огъня в сгъстяващия се мрак.
— Кости — съобщи Бух. — Кости в земята.
— Сигурен ли си? — попитах аз. — Не би ли могло да е нещо друго? Защо хобитата трябва да се боят от кости?
— Сигурен съм — потвърди Бух. — Виждаха се само кости. Нищо друго.
— Може да са били определени кости — предположи Сара. — Скелет от нещо, което ги е плашело, дори и мъртво.
Някъде из пустошта група „обикалящи“ си крякаха един на друг, а от време на време хорово подхващаха ненормалния си вой. Огънят се усили, когато ново парче от мазните подпалки прихвана пламъка, а вятърът, който се носеше по клисурата стана малко по-студен.
Ето какво ни беше положението, мислех си аз. Изоставени сред воя на изоставените земи, без да сме сигурни дори къде отиваме, с криволичещата пътека като единствен наш ориентир и с възможност да избягаме само обратно в големия бял град, който по своему бе същата виеща пустош като това.
Чувствах обаче, че сега не му е времето да говорим за тези неща. Сутринта, в началото на новия ден, ще помислим и ще решим какво е най-добре да предприемем.
Бух размаха пипало към купчината одеяла:
— Аз лаком. Взех прекалено много от него. У него имаше по-малко, отколкото си мислех.
— Ще се оправи — успокои го Сара. — Сега е заспал. Изпи една купа бульон.
— Но защо? — недоумявах аз. — Защо му трябваше на глупака да го прави? Аз бях готов и исках. Тъкмо мене помоли Бух. Трябваше да бъда аз. Все пак ние с Бух…
— Капитане — прекъсна ме Сара, — давате ли си сметка, че това е първият път, когато Тък допринесе с нещо? Сигурно се е чувствал като доста ненужен член на експедицията. И вие направихте всичко възможно, за да го накарате да се чувства така.
— И трябва да признаем — съгласих се аз, — че докато направи това за Бух, от него не е имало никаква полза.
— И вие му осигурихте тази възможност, така ли?
— Не — тръснах глава аз. — Не, разбира се. Тревожат ме обаче думите му. Аз имам живот за даване, каза той. Какво имаше предвид?
— Нямам представа — отвърна Сара. — Сега няма смисъл да си блъскаме главите върху това какво е имал предвид. Сега трябва да мислим само за най-близките си задачи. Оказахме се пешеходци. При всяко положение се налага да изоставим част от запасите си. Важна е водата. Повечето от багажа ни трябва да е вода. Освен ако хобитата не се върнат.
— Няма да се върнат — казах аз. — Те очакваха тази възможност още откакто напуснахме града. Биха ни изоставили веднага, ако не беше Бух. Той ги спираше.
— Изненадаха ме — призна си Бух. — Бях подготвен за тях. Прасках ги доста често, но се оказа, че не е имало смисъл.
— Хрумна ми нещо ужасно — подхвана Сара. — Това може да е нормалната им процедура. Довеждат група посетители дотук и ги изоставят с много малка възможност да се върнат. А навярно не би ни помогнало особено и ако се върнеха…
— Не и на нас — обадих се аз. — Може би на други хора, но не и специално на нас, застаналите около огъня тук.
Тя ме изгледа строго и неодобрително, но в това нямаше нищо особено. Общо взето, тя не ме одобряваше.
— Не съм сигурна — поколеба се тя — дали ми се подигравате или ме окуражавате.
— Окуражавам ви — кимнах аз. — Нямате представа колко много може да помогне това преднамерено и решително окуражаване.
— Предполагам, че ви е съвсем ясно какво трябва да направите — заяде се тя. — Че сте измислили всичко. И ще ни го разкриете като внезапна проява на гения си. Попадали сте в тревожни ситуации и преди, не сте се плашили и…
— О — прекъснах я аз, — стига толкова. Нека поговорим сутринта.
Ужасното в случая беше, че наистина ми се искаше да изчакаме сутринта. За първи път в живота си отлагах вземането на решение. За първи път в живота си не исках да застана лице в лице с онова, срещу което се бях изправил. Дължеше се на тази пустош, убеждавах се, на голата, занемарена и измъчена земя, на извъртените дървета. Всичко това ти отнемаше куража, смилаше те, караше те да се чувстваш изоставен и ненужен като самата оплетена и забравена земя. Човек просто усещаше как се стапя сред обкръжението си, как става част от него, също толкова безразличен и безнадежден.
— Сутринта — каза Сара — ще отидем да видим костите, за които говори Бух.
Глава тринадесета
Открихме костите на по-малко от километър от нас в дерето. Там то рязко завиваше наляво и ние ги намерихме веднага след завоя. Очаквах да намерим няколко разпилени кокала, които да просветват на фона на подобната на кал кафява почва, но вместо това заварихме купчина кости, запълнили цяла голяма бразда от единия край на дерето до другия.
Бяха големи кости, повечето от тях с диаметър над трийсет сантиметра, а един хилещ се череп бе разположен така върху купчината, че сякаш надничаше към нас — той приличаше на слонски или беше по- голям. Бяха жълти и трошливи, а там, където слънцето и времето бяха отнели калция им, имаше дупки. Повечето бяха разположени в браздата, но имаше и пръснати покрай нея, навярно захвърлени там от лешоядите, които някога отдавна бяха пирували тук.
Дерето изведнъж се прекъсваше зад костите. Струпаната пръст, от която стърчаха камъни с различна големина, от размера на юмрук до големи канари, стърчащи от нея като стафиди от кейк, образуваше полукръг, който закриваше дупките. Костите се простираха от края на дерето до подножието на пръстената стена, в чийто край в течение на годините се бяха струпали много камъни от скалата.
И самото дере бе потискащо с пръстената си голота. Превишаваше всички представи за самотата. Човек би казал, че е невъзможно това място да изглежда по-самотно и по-голо, но би сгрешил, защото костите добавяха и ново измерение на ужасната самота, която вече надхвърляше границите на човешката издръжливост.
Почувствах неразположение, почти ми прилоша — а на мене ми прилошава изключително трудно. Усещането ми беше, че трябва да се обърна и да побягна, че тук някога е станало нещо, което все още обгръща мястото с такъв ореол на злото и ужаса, на който никой не трябва да се подлага.
И от целия този ужас към нас долетя глас.
— Милостиви господа или дами — изпя той високо и радостно — или каквито и да сте, моля ви, съжалете ме и ме изтеглете навън, измъкнете ме от неудобното и унизително положение, в което се намирам така отдавна.
Не можех да се поместя и да бяха ми предложили милион. Гласът ме беше приковал и замаял.
— До стената — продължи гласът. — Зад разхвърляните камъни, които наистина се оказаха така слаба крепост, че всички бяха убити освен мене.
