— На вас така ли ви изглеждат?
— Не. Едва ли — призна си тя, — макар че за това не може да се съди просто като се гледат. Все пак Тък има право донякъде. Може и да не разбират от кафяви раса и сандали, но навярно могат да усетят добрата душа и да видят веднага, че той не е опасен, а е изпълнен с честни помисли.
През цялото време докато говореше, си мислех, че тя сигурно има някого предвид, но това едва ли бе нашият Тък.
— Аз съм човекът, който трябва да отиде, за Бога — отсякох аз. — Така че стига празни приказки — по-добре да тръгвам веднага. Тък може само да ги накара да ни нападнат.
— Което с вас едва ли ще се случи — кимна тя.
— Точно така е. Аз знам как да се справям…
— Капитане — прекъсна ме Тък, — защо никога не давате ухо на логиката? Непрекъснато се изхвърляте. Все се правите на много важен. Обърнете внимание само на две неща. Наистина мисля онова, което казах. Може и да не ме набият само защото се различавам от вас. С мене няма да имат удоволствието, което биха изпитали, ако се разправеха с вас. Не е особено весело да убиеш или да натупаш някого, който и без друго е жалък и слаб, а ако реша, мога да изглеждам наистина много жалък и слаб. А другата причина е, че вие сте по-нужен от мене. Ако нещо се случи с мене, няма да има кой знае каква промяна, но експедицията ни би пострадала значително, ако вие отидете при тях и с вас стане нещо.
— Вие сериозно ли говорите тези глупости? — Изгледах го поразен от дързостта на думите му.
— Разбира се — кимна той. — А вие какво си мислехте, че просто искам да се покажа? Да не смятате, че говоря с надеждата вие да не ме пуснете, каквото и да кажа?
Не му отговорих, но беше така. Точно така си мислех.
— Който и да отиде — намеси се Сара, — ще трябва да язди Стария Пейнт. Те са такива същества, че биха ви уважавали повече, ако сте върху него. И още нещо, Пейнт би могъл да ви измъкне, ако обстановката започне да се влошава.
— Майк — изтръби Бух, — светият човек говори много разумно.
— Това е пълна глупост — обърнах се аз към всички. — Тъкмо аз се предполага да поемам рисковете. За това ми се плаща.
— Майк — остро се обади Сара, — стига детинщини. Някой трябва да слезе долу — може да бъда дори аз. Така че нека просто помислим за всички подробности…
— Но тук не става дума само за отиване при тях — напомних аз. — Ще трябва и да се спазарим за мозъка на Роскоу. Тък ще обърка всичко.
Наведохме се и се загледахме мрачно.
— Да хвърлим ези-тура — изръмжах аз. — Какво ще кажете за това?
— Монетата има само две страни — забеляза Сара.
— Стига толкова — спрях я аз. — Вие не участвате. Ще избираме между Тък и мене.
— Никакъв жребий — намеси се Тък. — Аз отивам.
— Мисля, че можем да го пуснем — погледна ме Сара. — Има такова голямо желание. Мисля, че ще се справи.
— А пазарлъкът? — попитах аз.
— На нас много ни трябва мозъкът — напомни Тък. — Готови сме да им дадем почти всичко в замяна и…
— Включително и пушката — добави Сара.
— Не и пушката! — ядосах се аз. — Тя може да ни е много необходима. И е единственото, което имаме.
— Необходим ни е и мозъкът — махна с ръка Сара. — Без него сме наникъде. А пушката за какво ни е? Стреляла съм само веднъж, откакто сме тук, а и тогава беше доста безсмислено.
— А труповете на хората в дерето?
— Те са били въоръжени — сви рамене тя. — И какво им е помогнало това?
— Аз трябва да разбера само у тях ли е мозъкът и дали са готови да ни го дадат. За цената ще се споразумеем по-нататък. В това можем да участваме всички.
— Добре — съгласих се аз.
Нека отиде и да обърка всичко. Ако стане така, може би накрая ще се откажем от глупавото търсене на Лорънс Арлън Найт и ще се опитаме да измислим как да се измъкнем от тази планета. Макар че имах най- смътна представа какво бихме могли да предприемем.
Отидох до Пейнт, разтоварих го, подредих тубите с водата покрай пътеката и ги затиснах с безжизненото метално тяло на Роскоу.
— Добре, приятел — махнах аз на Тък.
Той се намести на седлото. Погледна ме и протегна ръка. Аз я поех и открих, че дългите слаби пръсти са по-силни, отколкото изглеждаха.
— Успех — пожелах му аз и Пейнт препусна през хълма, като се отдалечи по пътеката. Ние подадохме глави от върха и зачакахме.
Бях му казал успех и наистина му го желаех. Истина си беше, че на горкия глупак щеше да му трябва много късмет.
Изглеждаше някак дребен и жалък, докато подскачаше на гърба на хобито. Качулката бе стегната около лицето му, а расото се развяваше отзад.
Пътеката зави, спусна се надолу и той се скри, но след няколко минути се показа отново и пое през равното към обикалящите кентаври. Всички кентаври се обърнаха да го разгледат и спряха обиколките си.
Това е то, помислих си и се загледах така напрегнато, че спрях дъх. След една секунда можеха да го заобиколят и с това да се свърши всичко. Но те не го заобиколиха — само стояха и гледаха.
Пейнт се поклащаше напред, а Тък подскачаше върху него като кукла, облечена в кафява рокличка. А онази негова кукла, помислих си…
— Какво стана с куклата? — пошепнах на Сара. Не знам защо шепнех. Беше глупаво. Бих могъл да извикам и онова стадо кентаври не би ми обърнало внимание. Всички се бяха загледали в Тък. — Какво стана с куклата? Тук ли я остави?
— Не — тръсна глава тя, — взе я със себе си. Пъхна я под колана си и го стегна здраво.
— Боже мой! — възкликнах аз.
— Вие все още си мислите — подхвана Сара, — че това е обикновена кукла и че той нещо не е наред, щом я разнася наоколо. Но не е така. Той вижда в нея нещо, което ние двамата не забелязваме. За него тя не е само сувенир, нещо като заешко краче. Много повече от това е. Гледала съм го с нея. Той я държи нежно и с преклонение. Като че ли е някакъв религиозен предмет. Като мадона например.
Почти не чух последните й думи, тъй като Пейнт вече се бе приближил съвсем до кентаврите и забави ход. Накрая хобито сиря на двайсетина метра от тях и зачака. Тък се бе отпуснал в седлото като пън. Не беше повдигнал ръка в знак за мир. Не беше направил нищо, просто ги бе приближил отпуснат върху Стария Пейнт.
Аз се огледах. Сара наблюдаваше с бинокъла си игрището.
— Заговори ли им вече? — попитах я.
— Трудно е да се каже — отвърна тя. — Лицето му е загърнато с качулката.
Казвах си, че всичко върви добре. Не го бяха убили начаса. Имаше още надежда.
Два от кентаврите препуснаха, за да го посрещнат, като минаха така, че по един да му застане от всяка страна.
— Ето — подаде ми бинокъла Сара.
И през него не можах да видя нещо друго от Тък освен тила на вдигнатата му качулка, но добре разгледах лицата на двата кентавъра. Имаха чертите на сурови и волеви мъже, бяха жестоки лица. Бяха далеч по-хуманоидни, отколкото бях очаквал. Изглежда слушаха какво им говори Тък и от време на време единият отговаряше накратко. После изведнъж се разсмяха бурно и гръмогласно, с презрителен и саркастичен смях, а отзад стадото поде възгласите им.
Свалих бинокъла и се приведох, за да чуя по-добре далечния отглас от масовия смях, който отекваше сред пръснатите хълмове и дерета.
