— Чудя се какво ли става. — Лицето на Сара издаваше тревога.
— Стария Тък пак трябва да е оплескал всичко — предположих аз.
Смехът утихна и отмря, а двата кентавъра отново заговориха с Тък. Върнах бинокъла на Сара. Можех да видя каквото ми трябваше и без негова помощ.
Единият кентавър се обърна и извика нещо на някои друг от тълпата. За миг и тримата останаха като че ли в очакване на нещо, а после от тълпата се откъсна нов кентавър с нещо отразяващо слънцето в ръце.
— Какво е това? — попитах Сара аз, тъй като тя гледаше през бинокъла.
— Това е щит — обясни ми тя. — Към него изглежда има някакъв колан. Ето сега го виждам. Колан и сабя. Дават ги на Тък.
Пейнт се завъртя и пое обратно, а слънцето блестеше по щита и сабята, поставени от Тък върху седалката пред него. На игрището отзад кентаврите отново избухнаха в подигравателен смях. Той долиташе към нас на вълни. Като излезе от игрището, Пейнт рязко усили ход и затича като подплашен заек. Когато се скри, двамата се облегнахме и се спогледахме.
— Скоро ще разберем какво става — казах аз.
— Боя се, че няма да научим нищо добро — въздъхна Сара. — Може би направихме грешка. Трябваше вие да отидете, разбира се. Но на него толкова много му се искаше.
— Но защо? — недоумявах аз. — Защо му беше притрябвало на нещастния глупак да отива? Опит да се представи за герой? Казвам ви, сега не е моментът…
— Не е опит да изглежда герой — поклати глава тя. — Той вижда нещата другояче. Нещо го тласка. Не е нещо физическо като страх, амбиция или завист. Това е някаква мистична сила. Знам го. Вие винаги сте мислели, че той е просто религиозен маниак. Още един измамник. От онова скитащо племе неудачници, които приемат или се преструват, че приемат религиозно прикритие за чудатостта си. Казвам ви обаче, че не е от тях. Познавам го много по-отдавна и…
Пейнт се спусна от върха на хълма, завъртя кънките си и спря. Тък, който седеше отпуснат в седлото, пусна щита и колана със сабята и те издрънчаха на земята.
Тък си седеше там и ни гледаше полупарализиран.
— Както стана с мозъчната кутия? — попита Сара. — У тях ли е?
Тък кимна.
— Ще ни я продадат ли?
— Няма да има търговия — изстена той. — Те ще се бият за нея. Това е единственият начин…
— Ще се бият за нея? — учудих се аз. — Със сабя!
— Точно затова ми я дадоха. Все им повтарях, че съм отишъл с мир, а те ме обвиняваха, че съм страхливец. Искаха да започна да се бия веднага. Когато им казах, че трябва да отида да се помоля, те се изсмяха, но все пак ме пуснаха.
Плъзна се по хълбока на Пейнт и се свлече на земята.
— На мога да се бия — кресливо се оплака той. — Никога не съм се бил. Досега не съм хващал оръжие в ръка. Не мога да убивам. Не приемам убийството. Те твърдяха, че щяло да бъде честен бой. Аз срещу само един от тях, но…
— Но вие не можехте да се биете — довърших аз.
— Разбира се, че не е могъл — рязко се намеси Сара. — Той нищо не разбира от бой.
— Стига с това хленчене — озъбих му се аз. — Ставайте и свалете това расо.
— Вие! — ахна Сара.
— А кой друг, по дяволите? — викнах аз. — Той отива там и проваля цялата работа. Така че за мене не остава нищо друго освен да отида и да довърша започнатото. Нали все пак искате тази мозъчна кутия, а?
— Но вие никога не сте си служили със сабя, нали?
— Разбира се, че не съм. Вие за какъв ме мислите? За някой идиотски варварин?
Тък не бе помръднал. Пресегнах се и го дръпнах за крака:
— Сваляйте това расо! Те няма да стоят да ни чакат там вечно.
Смъкнах ризата си и започнах да си развързвам обувките.
— Дайте и сандалите — подканих го аз. — Трябва да изглеждам като вас.
— Веднага ще разберат, че сте друг човек — намеси се Сара. — Вие изобщо не приличате на Тък.
— Като смъкна качулката около лицето си, няма да забележат разликата. Няма да помнят как е изглеждал той. А дори да помнят, ще им е все едно. Ясно им е, че са попаднали на будала. Сметнали са това за късмет.
Станах и започнах да си смъквам панталоните. Тък изобщо не бе се поместил.
— Свалете му расото — помолих Сара. — Тази негова молитва не може да продължава безкрай. На тях ще им омръзне да го чакат. А на нас не би ни се искало да тръгнат да го търсят насам.
— Нека просто да се откажем — предложи Сара. — Да си признаем, че сме победени. Можем да тръгнем обратно по пътеката…
— Те ще тръгнат след нас — прекъснах я аз.
— Не можем да ги надбягаме. Смъкнете му това расо.
Сара се запъти към него и Тък изведнъж се съживи. Развърза колана си и свали одеждата, а после ми ги подаде.
Сложих си расото и го загърнах, после покрих с качулката и главата си.
— Вие никога не сте си служили със сабя — замисли се Сара. — А там ще застанете срещу най-добрия им дуелист.
— Имам едно преимущество — възразих аз. — Техният човек, колкото и да е добър, ще е убеден, че си има работа с някой пъзльо. Няма да се пази. Може и да започне да се забавлява. Или да не бъде достатъчно съсредоточен. Ще го мисли за игра и ще се помъчи да изглежда така. Ако успея да се добера до него…
— Майк…
— Сандалите — подсетих я аз.
Тък ги ритна към мене и аз ги нахлузих.
Останал беше гол, само мръсни долни гащета. Беше най-мършавото човешко същество, което някога бях виждал. Коремът му бе така гладък, че изглеждаше вдлъбнат към гръбнака. Всичките му ребра можеше да се преброят. Ръцете и краката му бяха като сламки.
Наведох се, взех колана със сабята и го завързах на кръста си. Извадих острието и го разгледах. Беше тежко, неудобно оръжие, малко ръждясало, не особено остро, но все пак наточено. Върнах го в ножницата, вдигнах щита и го плъзнах върху ръката си.
— Успех, Майк — пожела ми Сара.
— Благодаря — отвърнах аз. Но всъщност не бях благодарен. Бях просто ядосан. Този непохватен глупак беше объркал всичко, а сега аз трябваше да се захвана с мръсната работа. Дълбоко в себе си изобщо не бях убеден, че бих могъл да се справя с подобна задача.
Качих се на Пейнт и докато хобито се канеше да потегли, до нас дотича Тък по мръсните си гащета, протегна куклата към мене и ми я предложи.
Аз се прицелих и ритнах ръката му. Куклата, отделена от дланта му, полетя нанякъде.
Пейнт, който вече се бе обърнал, препусна по хълма и пое по пътеката. Кентаврите все още бяха на старото си място. Преди това бях се страхувал, че може да се срещнем по пътеката, ако им бе хрумнало да тръгнат след Тък.
Когато се появих, те ме посрещнаха с подигравателен смях.
Достигнахме игрището, където бяха събрани кентаврите, и Пейнт се понесе към тях в тръс. Един от кентаврите излезе да ни посрещне и Пейнт спря пред него. Имаше щит също като моя и колан със сабя, закрепен на едното му рамо.
— Върнахте се — обърна се той към мене. — Не мислехме, че ще дойдете пак.
— Все още оставам човек на мира — казах аз. — Няма ли някакъв друг начин да се разберем?
— Мирът означава да си страхливец — заяви той.
— Настоявате ли? — попитах аз.
— Няма друг начин да се защити честта — подигравателно обясни той.
