никакви инструменти или оръжия, дори от най-простия вид.
— Много важно — каза Пейнт. — Ще си правим компания с големия тежък рецитатор на римувани думи. И ще пазя старателно пушката, сабята и щита. Моля ви, не се бавете, тъй като в резултат от дългото време, прекарано по гръб, треперя от страх, когато край мене няма биологически хора. Истинската протоплазма действа много успокоително.
— Това не ми харесва — измърморих аз. — Ще трябва да тръгнем съвсем беззащитни по пътеката.
— Все пак си бяхме поставили за цел да открием това — напомни ми Сара. — Няма да издребняваме заради едно малко правило. А там ще бъдем в безопасност. Чувствам го. Ти не усещаш ли сигурността, Майк?
— Усещам я, разбира се — отвърнах аз, — но все пак не ми харесва. Усещанията не са нещо, на което можеш да се осланяш. Не знаем на какво ще попаднем. Не знаем какво ни чака там. А ако не обърнем внимание на табелата и…
— БИП! — разнесе се от табелата, от знака или от другаде.
Завъртях се и видях, че към табелата с правилата бе добавено ново съобщение:
Управата не носи отговорност за последствията, ако правилата умишлено не се зачитат.
— Добре, другарче, за какви последствия говориш? — попитах аз.
Табелата не благоволи да ми отговори. Надписът си остана на мястото.
— Не ме интересува какво ще направиш ти — отсече Сара. — Аз продължавам. И правя онова, което искат. Не съм изминала целия път, за да се върна сега.
— Че кой е казал нещо за връщане? — попитах аз.
— БИП — се чу от табелата и се появи ново съобщение:
Не се опитвай, другарче!
Сара опря пушката на скалата под табелата, разкопча патрондаша си и го остави до приклада.
— Хайде, Бух — подкани го тя.
— БИП — и на табелата се появи:
Многокракият? Той истински биологичен тип ли е?
— Знаеш го, другарче. Аз съм честно измътен! — възмутено изтръби Бух.
— БИП!
Но ти си повече от един.
— Аз съм трима — с достойнство заяви Бух.
— Сега съм във втората си самоличност. Тя е за предпочитане пред първата, но още не е узряла достатъчно за втората.
Надписът угасна и и се усети как някой или нещо размишлява. Мисленето просто се усещаше.
— БИП!
Продължете, сър, и приемете извиненията ни.
Сара се обърна и ме погледна:
— Е? — попита тя.
Оставих щита до пушката, разкопчах колана със сабята и го оставих да падне.
Сара поведе и аз я пуснах да върви напред. Спектакълът все пак беше неин — за това си бе платила. Бух закрета по петите й, а аз останах отзад.
Докато се спускахме по пътеката, мракът се сгъсти, тъй като извисяващите се скали закриха цялата светлина. Вървяхме по дъното на окоп, който бе широк по-малко от метър. После окопът и пътеката рязко завиха и пред нас блесна светлина.
Излязохме от издигащите се скали и от тясната пътека и се озовахме в Обетованата земя.
Глава деветнадесета
Беше едно от древногръцките места, за които бях чел в училище, когато учителят се опитваше да ни вдъхне някакво отношение към историята и културата на планетата, от която се бе пръкнал човешкият род. И въпреки че тогава не се бях интересувал изобщо от тази далечна планета, нито от факторите, свързани с появата на човека, бях потресен от класическата красота на гръцките схващания. Бях почувствал на времето, че това е наследство, с което всяка раса би трябвало да се гордее, а после бях забравил за всичко и не бях си го спомнял много години. Но накрая го виждах тук същото, както си го бях представял много отдавна, докато четях учебника си.
Пътеката продължаваше през назъбена, обградена със скали долина, сред която течеше бърз планински поток, чиито води блестяха на слънцето, когато се спускаха от праговете по каменното корито. Самият пейзаж беше суров и гол, главно скалист, но тук-таме имаше зелени участъци, от които стърчаха обветрени дървета и се провираха в цепнатините на каменните склонове. Пътеката водеше към долината. Понякога се виеше покрай потока, друг път завиваше рязко, за да заобиколи някой скалист хребет, който се спускаше до самата вода. По назъбените каменни склонове, надвиснали над потока, имаше пръснати миниатюрни вили, изградени от блестящ мрамор — или нещо, което от нашето място приличаше на мрамор. Те всички бяха издържани в чистите и отчетливи очертания на гръцката архитектура.
Дори слънцето напомняше за Гърция или за онова, което си бях мислил, че представлява Гърция. Нямаше го синият цвят на голямото плато, през което бяхме минали, за да достигнем планините. Той бе заместен от чистата и силна слънчева светлина, която се спускаше върху сухата, ъглеста и гола земя.
Това беше то — мястото, което търсехме, без да знаем какво търсим, като може би си мислехме, че може да е човек, предмет или просто идея. Търсехме го слепешком. Макар че би могло все пак да се окаже човек, защото в долината не бе изключено да открием човека, ако не лично него, поне гроба му или някакви данни за съдбата на тази легендарна за космоса личност.
Защото като гледах назъбената долина, не изпитвах ни най-малкото съмнение, че пътеката, която бяхме следвали, не бе служила за нищо друго освен да ни изведе тук — не точно нас, разбира се, а и всеки друг тръгнал по нея.
Никой от нас не бе проговорил, откакто влязохме в процепа и под гръцкото слънце. А и нямаше какво да се каже. Сега Сара бе застанала на пътеката, а ние с Бух отивахме към нея.
Излязохме на алея, която водеше нагоре към първата вила, кацнала на скалистия хълм над потока. До алеята имаше стълбче с табела, на която пишеше нещо на непознат за нас език.
Сара се спря.
— Име ли е? — попита ме тя.
Кимнах. Можеше да е това, навярно бе името на съществото, което живееше във вилата, разположена на хълма.
Но ако това беше табела с име, нямаше никакви признаци за живот от страна на онзи, който живееше горе. Нищо не нарушаваше пълното спокойствие в долината. Никой не надничаше към нас. Над главите ни не летеше въздушно същество. Не се чуваше остро жужене от насекоми или от някои техни съответствия. Всичко, което ни заобикаляше, ни навеждаше на мисълта, че тук може би ние сме единствените живи същества.
— Би могло да се очаква, че е табела с име — каза Сара.
— Нека приемем, че е така — предложих аз. — Да продължим и да потърсим някоя, на която пише Лорънс Арлън Найт.
