Поклатих глава. Бях намислил нещо, но то може би беше твърде неудачно и нямаше смисъл да го споделям, нямаше смисъл да подхранвам и най-малката надежда, че някога може да стане.
— Знаете ли — махна с ръка тя, — всъщност ми е все едно. Просто вече не се тревожа. Тук има нещо, което не съм виждала другаде, но не мога да ви обясня какво е. Мислила съм много за него и все още не го разбирам.
— Още ден-два — предположих аз — и може би ще разберем какво е.
Защото и аз бях омагьосан от същото като нея, макар че може би не с такава сила. Може би тя е по- чувствителна, може би е видяла неща, които аз не съм забелязал, или е интерпретирала по друг начин видяното от двама ни. Ясно ми беше, че е невъзможно един човек дори да се надява да осъзнае, да разбере или да предположи как би действал умът на другия, какви впечатления биха останали в него и как биха се осмислили те, какво би било въздействието им върху интелекта и чувствата на този друг човек.
— Утре може би — допусна тя.
Да, помислих си, утре. Може би утре.
Погледнах я през огъня и тя ми заприлича на дете, което казва, без изобщо да е сигурно, че утре може би е Коледа.
Но на другия ден пътеката не свърши, не беше Коледа. Оказа се, че на другия ден изчезна Тък.
Усетихме, че го няма в средата на следобеда и колкото и да се мъчехме, не можахме да си спомним дали е бил с нас по време на обедната почивка. Бяхме сигурни, че тръгнахме заедно сутринта, но само толкова.
Спряхме и тръгнахме назад. Търсехме, викахме, но нямаше отговор. Накрая се стъмни и си устроихме лагер.
Беше смешно, разбира се, че никой не можеше да си спомни кога го е видял за последен път и аз се зачудих дали наистина ни е изоставил и е тръгнал нанякъде преднамерено или случайно или просто се е изпарил, както Джордж се беше изпарил онази нощ, когато седяхме притиснати от бомбардиращото ни дърво в червената каменна постройка в края на града. Именно нарастващата му незабележимост, казвах си, бе причина да не усетим веднага, че го няма. Ден след ден той се бе отдалечавал все повече от нас и присъствието му бе станало като на призрак, който наистина се движи, но се вижда само наполовина. Незабележимостта му и полуосъзнатото опиянение от сините земи, през които се движехме, където времето преставаше да играе особена роля или да служи за нещо и ние се движехме като насън — съчетанието от тези фактори, мислех си, правеше изчезването му съвсем възможно.
— Няма смисъл да го търсим повече — отчая се Сара. — Ако беше останал тук, щяхме да го открием. Ако беше някъде наоколо, би ни се обадил.
— Мислите, че не присъства тук? — попитах я аз, като осъзнавах странния начин, по който поднасях твърдението, че вече го няма наоколо.
Тя поклати глава:
— Мисля, че вече е намерил каквото търсеше. Точно както и Джордж откри своето.
— А куклата? — попитах аз.
— Тя е символ — отвърна Сара. — Събирателна точка. Като кристално кълбо, в което човек може да се загуби. Мадоната на някоя могъща древна религия. Талисман…
— Мадона — повторих аз. — Вие бяхте споменали за това и преди.
— Тък е много чувствителен — обясни тя. — До самите върхове на пръстите си. Някак е настроен съзвучно с нещо извън нашите пространствено-временни представи. Неприятен човек — да, мога сега да го призная, — неприятен, но и различен по някакъв особен начин. Не принадлежи изцяло към нашия свят.
— Веднъж ми бяхте казали, че той няма да издържи — подсетих я аз, — че някъде по пътя ще се пречупи.
— Така беше, знам. Мислех го за слаб, но съм грешала. Беше силен.
Чудех се къде ли би могъл да отиде. И беше ли отишъл някъде изобщо? Дали незабележимостта му се бе развила дотам, че той просто да е изчезнал? Беше ли още с нас, невидим и неподозиран, пристъпваше ли по края на тайнствен свят, който ние не можехме да съзрем? Не беше ли някъде там дори сега, не ни ли викаше и не подръпваше ли ръкавите ни, а ние просто не можехме да го видим и да го чуем? Не, случаят не беше такъв, казах си аз. Тък не би ни подръпвал и не би викал. Не би го било грижа. Не би давал и пет пари дали ние знаем, че е тук или не. На него му трябваше единствено куклата, която да притиска към гърдите си, и самотните мисли, които дрънчаха в главата му. Може би това не беше толкова изчезване, колкото нараснала незабележимост, пълно и абсолютно отричане от нас.
— Сега вие сте само двама — намеси се Бух, — но с вас имате силни съюзници. Ние тримата няма да ви изоставим.
Бях забравил за Бух и за останалите двама и за миг наистина ми се струваше, че сме само двама — двама от четиримата, които бяхме прелетели галактическите пространства, за да търсим из далечни земи нещо, което не разбирахме, а не разбираме и сега.
— Бух, ти усети, когато Джордж ни напусна — подсетих го аз. — Тогава някак го разбра. Този път…
— Не го чух да си тръгва — прекъсна ме Бух. — Беше си отишъл преди много, много дни. Той се стопяваше толкова лесно, че вече нямаше смисъл да напуска. Просто от него оставаше все по-малко и по- малко.
Това беше отговорът, разбира се. От него оставаше все по-малко и по-малко. Чудех се дали изобщо е имало време, когато той е бил изцяло с нас.
Сара стоеше близо до мен с вдигната високо глава, като че ли искаше да предизвика нещо, което се криеше в спускащия се мрак — нещо или може би съчетанието от преплетени обстоятелства, което ни бе отнело Тък. Макар и да беше трудно да се приеме, че има нещо конкретно или определени причини, на които да се4
В светлината на лагерния огън видях, че по бузите й се стичат сълзи и тя тихо хлипа с високо изправена глава, обърната към онова, което би могло да се спотайва в мрака. Протегнах внимателно ръка и я сложих на рамото й. Тя се обърна и се озова в обятията ми — за мое учудване, тъй като нямах такова намерение, — зарови глава в рамото ми, а риданията вече я обхванаха цялата, докато аз я притисках силно към себе си.
До огъня седеше само Роскоу, вяло и неподвижно, и в паузите сред риданията на Сара мърмореше:
— Нещо, зловещо, горещо, вещо, вонещо…
Глава осемнадесета
Пристигнахме втората сутрин след изчезването на Тък. Знаехме, че е така, че сме достигнали мястото, към което се бяхме стремили вече толкова много безкрайни дни. Не бяхме обхванати от кой знае какво въодушевление, когато прехвърлихме малкото земно възвишение и видяхме зад него порта, образувана от две скали, между които минаваше пътеката — познахме, че това е входът към търсеното от нас място.
Над нас планините се извисяваха в небето — същите планини, които от града в началото бяха изглеждали като лилаво петно и едва се забелязваха върху северния хоризонт. Лилавото си оставаше, беше отражението на синята земя, през която се бяхме движили. Всичко изглеждаше толкова на място — планините, портата, чувството, че сме пристигнали, — че за мене тук нещо не беше наред, макар че колкото и да се мъчех, не можех да определя какво точно.
— Бух — повиках го аз, но той не ми отговори. Стоеше до нас по същия неподвижен и мълчалив начин. И на него сигурно всичко му се струваше съвсем наред.
— Да вървим — предложи Сара и ние стъпихме на пътеката към високата каменна порта, която водеше в планината.
Когато достигнахме входа, образуван между извисяващите се скали, видяхме знака. Беше метална табела, прикрепена към една от скалите, а покрай нея имаше още десетина подобни табели, на които очевидно се съобщаваше същото на различни езици. Единият надпис бе на смесения космически жаргон:
Всички биологични същества са добре дошли. Механичните създания, синтетичните форми, представителите на която и да е религиозна доктрина не се допускат. Отвъд тази точка не се разрешават и
