тържествено и бавно обяви, като че ли този път не можеше да има грешка:
— Камъче, кремъче, куче, комшулуче, бърдуче, внуче.
— Той напълно откача — забелязах аз.
— Скача — допълни Роскоу.
— Римува — забеляза Сара. — Само това прави — той е римен речник. Мислите ли, че е забравил всичко? Че вече нищо не знае?
— Защо не попитате него? — пошегувах се аз.
— Роскоу — започна Сара, — спомняш ли си изобщо нещо?
— Висок — отвърна Роскоу, — кръжок, синеок, водоскок, блок, смок.
— Не, не — настоя Сара. — Спомняш ли си своя стопанин?
— Мюсюлманин — с вбесяващо желание за разговор се обади Роскоу.
— О, няма никакъв смисъл! — извика Сара. — Цялото пътуване, всички тревоги за нас и за вас там долу, когато рискувахте живота си — всичко, за да стигнем до това.
— Роскоу — ядосано извиках аз, — ние търсим Лорънс Арлън Найт…
— Олрайт — отвърна Роскоу, — брайт, спрайт…
— Не, по дяволите! — прекъснах го аз. — Ние го търсим. Покажи ни посоката.
— Високата — подхвана Роскоу, — широката, еднооката.
Но още докато изговаряше римуваните си глупости, той се обърна и насочи ръка, със здраво стегнат пръст, към северната част на пътеката.
Глава седемнадесета
Така че тръгнахме на север по пътеката.
Пустошта остана зад гърба ни, а ние дни наред се изкачвахме по високо плато, а планинската верига пред нас се издигаше все по-нависоко в небето — огромни, мистични и внушителни бастиони, които все още синееха от голямото разстояние помежду ни.
Вече имаше вода — цели потоци, които се стичаха студени и пенливи по каменните си легла. Скрихме тубите си за вода в един от каменните заслони, които все още се срещаха тук-таме покрай пътеката. Откакто бяхме напуснали пустошта, никой вече не носеше денкове. Всичко беше завързано на здравия гръб на Роскоу. Чувствах се малко глупав, но все още носех на гръб щита и колана със сабята на кръста си. Това, разбира се, не бе оръжие, което възрастен човек би трябвало да носи, но в щита и сабята имаше нещо авантюристично — нещо, което ме родееше с някой предшественик от преди хилядолетия, който се бе гордял с воинското си снаряжение.
Сега, струваше ми се, вървяхме по-уверено. Въпреки че понякога се съмнявах, че Роскоу е знаел какво прави, когато беше вдигнал ръка в северна посока (а и все още сочеше натам всеки път, когато го питахме), неговата явна увереност ни даваше известно чувство за сигурност, знаехме, че вече не се скитаме напосоки, а имаме определен маршрут.
Растителността стана повече. Имаше трева и цъфнали растения, огромно разнообразие от храсти, а понякога и горички от тържествени дървета покрай някои от водните басейни. В далечината, както винаги, се извисяваха дърветата-небостъргачи. Въздухът захладя и се появи вятър, остър като нож. Изобилстваше от подобни на гризачи същества, които се изправяха и ни подсвиркваха, докато отминавахме. Понякога се срещаха и малки стада тревопасни животни. Сара застреля едно от тях, ние го заклахме и теглихме жребий, за да видим кой ще бъде опитното зайче. Дългата сламка се падна на мене и аз изядох няколко хапки от пържолите, които бяхме приготвили, после седнахме и зачакахме. Нищо не се случи и всички се наядохме. Бяхме открили източник на храна, затова можехме да скрием и малкото запаси, които носехме.
Тези високи земи бяха излъчваха някаква възторжена мистичност и понякога ми се струваше, че вървя насън. Не се дължеше на самото високо плато, а на цялостното въздействие на планетата, което изглежда се бе стоварило върху ми. Чудех се кой ли е бил тук преди, защо ли си е тръгнал и каква би могла да бъде целта му при засаждането на градините, които е оставил зад гърба си заедно с огромния бял град. Докато стоях край лагерния огън и бях благодарен за топлината му, пропъждаща нощния хлад, наблюдавах Бух и се чудех на приятелството, което ни сродяваше и сближаваше. Беше прочистил кръвта ми от отрова, а по- късно ме бе помолил да му услужа с живот, а когато Тък се бе намесил, той бе приел заема от него, но допускам, че го бе приел пак като отплата за моя живот, тъй като между него и Тък не съществуваха братски връзки.
Сега вече Тък си вървеше постоянно сам и дори не се преструваше, че е един от нас. Почти не разговаряше освен когато мърмореше на куклата, а след като приготвехме вечерята, сядаше настрани от огъня, където явно студът не му пречеше. Лицето му изглежда отслабна още повече, тялото му взе да се губи сред гънките на расото и започна да прилича не на скелет, а на изсушена животинска кожа. Посивя и заприлича дотолкова на сянка, че човек не го забелязваше. Имаше случаи, когато погледът ми попадаше върху него и аз за миг дори се учудвах кой е той, но тази странна безпаметност също се дължеше на високите сини земи, през които се движехме. Минало и настояще, както мисълта и надеждата за бъдещето, изглежда се сливаха в ужасно логичното чувство за време, безкрайно — незапочващо и незавършващо съществуване, което висеше спряно, но все пак излъчваше трайното и блестящо усещане за чудо.
И така ние се движехме през гигантското плато. Пейнт се люлееше мълчаливо, като само от време на време някоя от кънките му изтропваше по случайно камъче на пътеката. Бух се носеше напред и все още изпълняваше службата на разузнавач, която едва ли бе необходима. Тък, увит до врата в кафяво, вървеше несигурно като едва забележим сив призрак. Роскоу крачеше енергично и не спираше да си мърмори безкрайните безсмислени поредици от римувани думи — приказлив полуидиот, който щастливо броди из тая далечна земя. С щита на гръб и с удрящата се в крака ми сабя навярно и аз изглеждах не по-малко странно от останалите. Измененията у Сара сигурно бяха най-малки, макар че и тя бе станала друга — бе се събудил старият й вкус към приключенията, който се бе попритъпил от усилията, напрежението и монотонността, докато се движехме из пустошта. У нея виждах отново жената, която ме бе посрещнала в коридора на аристократичната къща, разположена сред добре поддържаната градина, жената повела ме за ръка към стаята, където бе започнало всичко.
Планините се изправяха все по-високи, бяха загубили малко от синия си цвят. Сега виждахме, че са диви, страховити и внушителни, с надвесени скали и дълбоки каньони, покрити с гъсти гори, които се простираха почти до скалистите върхове.
— Имам чувството, че се приближаваме все повече, че сме почти там — каза една вечер Сара, докато седяхме около огъня.
Кимнах й, защото и аз имах същото чувство — приближавахме се, макар че нямах представа точно към какво. Някъде наблизо в планините пред нас щяхме да открием онова, което търсехме. Не смятах, че ще намерим Лорънс Арлън Найт, защото той би трябвало отдавна да е умрял, но по някакъв странен начин, който не можех да си обясня, бях сигурен, че ще попаднем на нещо в края на пътеката. Макар че не можех, за нищо на света, да кажа какво точно търсехме. Просто не знаех. Но незнанието не пречеше на възбудата и предчувствието за нещо, което ни очаква. Беше нелогично, разбира се, беше породено от мистичния син цвят, който ни обграждаше. Най-вероятно пътеката никога нямаше да свърши. След като се изкачи в планината, тя сигурно щеше да продължи да се извива около възвишенията през непознатите земи. Но логиката нямаше място тук. Все така вярвах, че пътеката ще свърши някъде пред нас и там ще открием нещо прекрасно.
Над нас галактиката блестеше с ярката синя белота на ядрото си, с неясните си мъгливи разклонения.
— Мисля си — сподели Сара — дали някога ще се върнем. А ако се върнем, Майк, какво бихме могли да разкажем? Как може да се опише с думи място като това?
— Голям бял град — подхванах аз, — а после пустинята, високите земи и накрая планините.
— Но това не е достатъчно. С това нищо не се обяснява. Вълшебството и мистицизмът…
— Думите никога не достигат — прекъснах я аз, — за да се изрази вълшебството и славата, няма думи за страха или щастието.
— Навярно имате право — съгласи се тя. — Но мислите ли, че ще се върнем? Имате ли някаква представа как бихме могли да намерим обратния път?
