— Като говорим за чест — заинтересувах се аз, — откъде мога да знам, че след като ви убия, ще получа кутията.
— Говорите, че ще ме убиете с голяма лекота — отбеляза той.
— Един от нас трябва да умре — свих рамене аз.
— Така е — увери ме той — и това ще бъдете вие.
— А само в случай, че грешите — настоявах аз, — какво ще стане с кутията?
— В много малко вероятния случай, че оживеете — отвърна той, — тя ще ви бъде донесена.
— И ще ми бъде разрешено да си отида в мир?
— Вие ме обиждате — процеди той хладно и гневно. — Обиждате и народа ми.
— Аз съм чужденец — оправдах се аз — и не познавам народа ви.
— Ние сме почтени — със скърцане на зъби заяви той.
— В такъв случай да започваме — предложих аз.
— Необходимо е да се спазват правилата — съобщи той. — Всеки от нас ще се изтегли и ще се обърне с лице към другия. Виждате ли плата на онзи прът?
Аз кимнах. Един от заобиколилите ни кентаври държеше прът с привързано към него мръсно парче плат.
— Когато символът се спусне — продължи той, — боят започва.
Кимнах и пришпорих Пейнт, за да го обърна. Изминахме няколко метра и аз отново го обърнах. Кентавърът също се бе обърнал и вече стояхме един срещу друг. Прътът с мръсния плат все още бе издигнат високо. Кентавърът измъкна сабята си от ножницата и аз последвах примера му.
— Пейнт, стари приятелю, започва се — потупах го аз.
— Почитаеми сър — увери ме Пейнт, — ще направя всичко, което зависи от мене, за нашата кауза.
Прътът с мръсния парцал се спусна.
Поехме един срещу друг. След първите две залюлявания Пейнт се понесе с пълна сила и кентавърът също бе полетял към нас, копитата му откъсваха големи буци пръст от земята и ги запращаха назад. Държеше сабята си високо, а щита си бе вдигнал над главата. Докато ни атакуваше, той нададе странен и остър трептящ боен вик, от който можеше да ти се смрази кръвта.
Не повече от две секунди бяха минали от спускането на флага до сблъсъка ни и в тези две секунди (ако наистина бяха толкова) през претоварения ми ум преминаха поне десетина умни плана как да надхитря противника си, но със същата скорост ги изоставих всички. В последния миг разбрах, че не мога да направя нищо друго освен да се опитам да посрещна удара му с щита си и да се опитам, доколкото ми е възможно, да му нанеса собствен удар.
Умът ми се отърси от дивата бъркотия от различни намерения и се превърна в твърда и хладна скала. Разбирах, че сега ми бе нужно тъкмо това мрачно чувство. Трябваше да го победя бързо или той би ме победил, а въпросът за моето надмощие зависеше главно от късмета, защото не притежавах никакви умения, а и нямах време да ги придобия.
Видях, че сабята му описва широка дъга към мене, а осъзнах и че моята сабя, тласкана от всяка капчица сила, която можех да изстискам от ръцете си, се насочва към главата му. Очите му бяха полузатворени и святкащи, а лицето му имаше самодоволно и съсредоточено изражение.
Защото усещаше, че ме е надвил. Знаеше, че аз няма как да победя. От множеството малки неща, които бе забелязал, трябва да е почувствал, че не владея сабята и че съм в много по-неизгодно положение.
Сабята му се стовари върху ръба на щита ми така силно, че ръката ми изтръпна, а острието се плъзна и отнесе частица от рамото ми. Но в същия миг изведнъж се дръпна и започна да се оттегля. Погледът му се замъгли, а ръката с щита се отпусна, така че ръбът на сабята ми се спусна право върху главата му, тласкана от цялата ми сила — разряза черепа, раздвои лицето и се заби дълбоко във врата му.
А в мига преди острието на сабята ми да го удари, когато очите му се бяха замъглили и ръката с щита се бе спуснала, зърнах черната дупка в средата на челото му, точно по средата между двете му очи. Видях я само за част от секундата и почти веднага след това сабята ми вече се плъзгаше през нея, сякаш бе поставена специално за да ми покаже къде да насоча удара си.
Глава шестнадесета
Кутията с мозъка бе назъбена и очукана. Явно бе минала през много премеждия.
— Ето я — подадох я аз на Сара. — Вие поехте ужасен риск.
— Не беше никакъв риск. — Тя настръхна от гнева в гласа ми. — Куршумът отива накъдето насоча пушката, а мене ме бива в това. И стана, нали?
— Стана чудесно. — Все още едва се владеех. — Но половин метър настрани…
— Невъзможно беше — възрази тя. — Прицелих се точно…
— Да, знам — продължих аз. — Точно в центъра на главата му.
Слязох от Пейнт и смъкнах расото от себе си. Тък се беше свил в основата на едно от уродливите пустинни дървета. Подхвърлих му расото.
— Къде са ми панталоните?
— Ето там — посочи ми Сара. — Аз ги вдигнах и ги сгънах.
Вдигнах панталоните, изтърсих ги и започнах да ги обувам.
Сара вече много пъти бе преобърнала мозъка в ръце:
— Какво му се е случило? За какво им е трябвал?
— А вие какво мислите, че би могла да направи с тази мозъчна кутия тайфата варвари, които играят поло?
— Искате да кажете, че са я използвали вместо топка за поло?
Кимнах:
— Сега трябва да се върнат отново към издяланите от камък топки. Това ги тревожи толкова.
Бух се спусна от възвишението, на което бе стоял на пост.
— Чудесно изпълнение — похвали ме бухащо той. — За човек, който борави с оръжие, което не познава…
— Доброто изпълнение всъщност е на госпожица Фостър — прекъснах го аз. — На нея дължа победата си.
— Няма значение — каза Бух, — работата е свършена добре и играещите хобита вече се изнасят.
— Искаш да кажеш, че си тръгват?
— Заемат вече походен строй.
Изкачих се до върха на хълма и видях, че кентаврите наистина се бяха подредили някак си и поемаха на запад. Колкото и да бяха почтени (а те наистина бяха почтени, тъй като ми дадоха кутията с мозъка), все пак бих изпитвал известно притеснение, ако се намираха наоколо.
Като се обърнах, видях, че Тък и Сара бяха взели тялото на Роскоу от купчината туби с вода и го бяха изправили. Отваряха черепа му, за да сложат там кутията с мозъка.
— Мислите ли, че е повреден? — попита ме Сара. — След толкова много удари. Погледнете само вдлъбнатините.
Свих рамене, защото не знаех.
— Не трябва да знае кой знае какво — с надежда в гласа си продължи Сара. — Няма да го питаме много неща. Само някои прости въпроси.
Тък протегна ръка за мозъка и Сара му го даде.
— Знаете ли какво да направите? — попитах го аз.
— Мисля, че да — отвърна той. — Там има жлебове. Просто се намества вътре.
Той го тласна, после го притисна с длан, за да го вкара, и затвори капака на черепа.
Роскоу се раздвижи. Опря се на пръстената стена, повдигна се и се изправи на крака. Главата му се извъртя и той изгледа всички ни поред. Помести ръцете си внимателно, като че ли ги изпробваше.
Заговори със стържещ глас:
— Презкога, докога, когато, кога ли, някога.
Спря и ни огледа да види дали сме го разбрали. Когато трябва да му е станало ясно, че не сме, той
