— Не можеш ли да си сериозен за това поне сега — смъмри ме тя. — Беше казал, че никога няма да го намерим. Твърдеше, че е легенда. Смяташе, че е мъртъв…
— Не ме гледай — свих рамене аз. — Може да бъркам. Не вярвам да е така, но вече всяко нещо е загубило смисъла си. Ти предложи…
— А ти беше против от самото начало.
— Не съм бил против — възразих аз. — Просто не вярвах истински.
— Изминахме целия този път… — почти жално започна тя.
— Сара, и аз не знам, Боже мой. Нека просто вървим натам и да държим под око знаците.
Продължихме — спускахме се надолу, изкачвахме се по стъпала. Видяхме други вили и други табели с различни азбуки (не че всички можеха да се нарекат азбуки), но не успяхме да разчетем нито една.
Слънцето печеше немилостиво, лъчите се спускаха като потоп, който отскачаше от камъните и искреше при допира с водата. Единственият шум наоколо идваше от мехурите и ромона на водата. Нищо не помръдваше.
След това се появи нова табела с едър блоков шрифт, който можахме да разчетем:
Цялото нещо бе лудост, разбира се. Просто не можеше да се пресече галактиката, за да се търси един човек… и той да бъде открит. Не можеше току-така да се намери някой, който би трябвало да е мъртъв от години. За легендите не е прието да имат край. Но ето го пред нас надписа, на който пишеше Лорънс Арлън Найт.
И после през главата ми мина мисълта — това не е домът, а гробът му. Не е вила, а е последният му пристан.
— Сара — повиках я аз, но тя вече бе тръгнала по пътеката, като хлипаше от възбуда и облекчение, цялото напрежение от дългото търсене накрая бе изчезнало.
А от покрития вход на блестящата бяла постройка вече излизаше човек — възрастен, но запазен мъж със снежнобяла коса и брада, с все още изправени рамене и стабилна крачка. Бе облечен с бяла тога и това бе съвсем естествено. В такава обстановка тогата беше единствената дреха, която би могъл да носи.
— Сара! — извиках аз и хукнах след нея с Бух близо до мен.
Тя не ме чуваше. Не ми обръщаше внимание.
Старецът вече говореше:
— Посетители! — Той протегна ръка. — От собствената ми раса! Никога не съм мислил, че отново ще видя хора.
Гласът му разпръсна всичките ми съмнения. Нямаше измама, фокус или магия. Наистина беше мъж от човешката раса, гласът му бе дълбок и сериозен, изпълнен с човешка радост при вида на сродните му хора.
Сара протегна ръце, старецът ги грабна и двамата застанаха загледани един в друг.
— Толкова много време мина — казваше старецът. — Прекалено много. Пътеката е дълга, пътят е тежък, а и никой не знаеше. Вие… откъде разбрахте вие?
— Сър… — Сара спря все още задъхана от изкачването — вие трябва да сте… Лорънс Арлън Найт.
— Да, разбира се — кимна той. — А вие кого очаквахте?
— Очаквахме? — поколеба се Сара. — Вас, естествено. Макар че можехме само да се надяваме.
— А тези добри хора с вас?
— Капитан Майкъл Рос — представи ни Сара — и Бух, добър приятел, когото срещнахме по пътя си.
Найт се поклони на Бух:
— Ваш покорен слуга, сър.
После протегна ръка към мене и стисна моята сърдечно и силно. В този миг, когато имаше и по-важни неща за гледане, забелязвах само ръката му, която въпреки силата си бе стара и сбръчкана, покрита с петна:
— Капитан Рос, добре дошъл. Тук има място за вас, за всички ви. И за младата дама… не разбрах името ви.
— Сара Фостър — подхвърли тя.
— Само като си помисля — продължи той, — че вече няма да бъда сам! Колкото и прекрасно да беше всичко, гласовете на хората и видът им ми липсваше. Тук има много други, същества със забележителен ум и с фина чувствителност, но на човек винаги му липсва собствената му раса.
— От кога сте тук? — попитах аз, като се мъчех да си представя откога ли датира легендата за него.
— Когато човек изживява пълно дните си — започна той — и след всеки отминал ден очаква с нетърпение следващия, времето не може да се изчисли. Всеки ден, всяка негова минута се превръщат в част от вечността. Мислил съм за това и вече не съм сигурен, че съществува такова нещо като време. То е абстрактно понятие, грубо средство за измерване, пространствена структура, възприета от някои общества, в никакъв случай не от всички, които изпитват нужда да си намерят място в така наречените пространствено-временни рамки. Времето само по себе си е загубено във вечността и не е нужно да се търси началото или краят му, защото те никога не са съществували, а в обстановка като тази тук старателното измерване на смешно малки отрязъци от вечността се превръща в съвършено безсмислена задача. А — трябва веднага да добавя — самата мисъл за рязане на вечността…
Той продължаваше и аз се зачудих, докато гледах към долината от покрития вход с мраморните колони, дали мисленето му не се е объркало от самотата или е убеден в някои от нещата, за които приказваше. Защото в това място, с неочакваната си долина, вечността някак се чувстваше. И същевременно се питах как ли би могъл който и да е човек да знае как изглежда вечността. Но ако се остави това настрана, под яркото слънце тук наистина се усещаше нещо непроменящо се.
— Но аз се разбърборих — спря се старецът. — Бедата при мен е, че ми се е насъбрало твърде много за казване. Не че е нужно да се опитвам да кажа всичко наведнъж. Извинявам се, че ви държа тук прави на вратата. Бихте ли влезли вътре, моля.
През отворената врата преминахме в помещение, което се отличаваше със спокойна елегантност. Нямаше прозорци, но слънчевата светлина се спускаше някак откъм тавана, огряваше класическото изящество на фотьойлите и канапето, на бюрото с поставеното върху него малко дървено ковчеже и разпилените листове, полирания чаен сервиз на масичката в ъгъла.
— Разположете се, моля ви — посочи ни той. — Надявам се, че ще можете да прекарате малко време с мен. (Помислих си — все пак говореше за времето, въпреки твърдението си, че няма такова нещо.) Глупаво е, че го казвам, разбира се, защото имате време. Вие държите в шепите си цялото време на света. След като сте дошли тук, няма къде другаде да отидете, не бихте искали да отидете на друго място. Когато човек попадне тук, той никога няма желание да си тръгне, не му е нужно да си тръгва.
Всичко беше прекалено зализано и гладко, прекалено приличаше на добре написана пиеса и все пак изглеждаше нормално — просто един стар и самотен човек си бе развързал езика в резултат от неочакваното посещение на хора от неговия род. И все пак някъде под всичко това, под собственото ми възприятие за мястото и за човека в него (защото и двете бяха пред очите ми), нещо ме безпокоеше.
— Тук има къде да се настаните, разбира се — започна той. — Винаги има свободни места. Малцина успяват да заслужат честта да дойдат тук и винаги има място. След ден-два ще ви разведа и ще се обадим и на други хора. Ще бъдат официални посещения, защото ние сме официални тук. Но важното е, най-хубавото е, че след като протоколът е спазен, няма нужда от по-нататъшни посещения, макар че вие можете да се свържете с някого и да го посещаваме от време на време. Тук живее отбрана компания, събрана от всички звезди. Някои от тях може да са ви забавни, други ще откриете, че ще са ви от полза, макар че — трябва да ви предупредя — много от онова, което правят, няма да разберете. Ще видите неща, които ще ви се сторят тревожни и противни. Но това не трябва да ви смущава, тъй като всички си мълчат и…
— Какво е това място? — попита Сара. — Как разбрахте за него? Как…
— Какво е това място? — с приглушено учудване повтори той.
— Да, какво е това място? Как го наричате?
— Виж ти — възкликна той, — никога не съм си задавал въпроса. Никога не съм се замислял. Никога не
