съм питал.
— Искате да кажете — недоумявах аз, — че сте прекарали тук толкова време и никога не сте си задали въпроса къде сте?
Той ме погледна поразен, като че ли неволно бях извършил нещо еретично.
— Защо би трябвало да питам? — продължи той. — Какво би ми донесло чуденето? Би ли се изменило нещо, ако мястото имаше име или нямаше?
— Съжаляваме — извини се Сара. — Ние сме нови тук. Не искахме да ви разстройваме.
Тя можеше да го каже, но аз имах желание да го разстроя и може би да успея да измъкна нещо смислено от него. Ако това място беше безименно, мене ме интересуваше, колкото и нелогично да е, защо няма име и дори как е станало така, че той изобщо не се е заинтересувал.
— Казахте, че дните ви са пълни — намесих се и аз. — Как точно ги запълвате? С какво уплътнявате времето си?
— Майк! — остро ми каза Сара.
— Защо, искам да знам. Дали си седи тук и размишлява загледан в пъпа си? Дали…
— Пиша — заяви Лорънс Арлън Найт.
— Извинявам се, сър — обърна се към него Сара. — Този кръстосан разпит е проява на лош вкус.
— Не и за мене — отсякох аз. — Аз съм грубиян, който държи да му се отговори. Той твърди, че никой, който е дошъл тук, не иска да си тръгне. Казва, че дните му са пълни. Ако трябва непременно да останем тук, искам да знам…
— Всеки — тихо ме прекъсна Найт — прави каквото си иска. Прави го заради радостта, която открива в него. Няма друг мотив освен удоволствието да върши онова, което му се иска или което умее най-добре. Няма икономически трудности или социално напрежение. Не го работи заради пари или слава. Остава верен единствено на себе си.
— И вие пишете?
— Аз пиша — кимна Найт.
— Какво пишете?
— Нещата, които искам да пиша. Мислите, които ме вълнуват. Опитвам се да ги изразя по най-добрия начин. Пиша ги и ги преписвам. Изглаждам ги. Търся най-точната дума и фраза. Опитвам се да изложа целия опит от живота си. Опитвам се да разбера що за същество съм, защо съм такъв…
— И как се справяте? — попитах го.
Той посочи към дървеното ковчеже на бюрото:
— Всичко е там. Но само началото. Става бавно, но е работа, от която никога не се уморявам. Няма да я свърша скоро, ако изобщо някога я свърша. Макар че е глупаво от моя страна да го казвам, тъй като разполагам с цялото време на света. Някои рисуват, трети пишат музика, четвърти я изпълняват. Или много други неща, за които никога не бях чувал. Един от близките ми съседи, много особено същество, ако мога да се изразя така, съставя изключително сложна игра, която се играе с много комплекти от фигури и от много страни на триизмерното табло, предполагам че понякога става и четириизмерно, и…
— Стига! — извика Сара. — Стига! Няма нужда да ни давате обяснения.
Тя ме изпепели с поглед.
— Нямам нищо против — махна с ръка Лорънс Арлън Найт. — Всъщност мисля, че ми е приятно. Има толкова много за разказване, толкова чудесни неща. Добре разбирам, че някой, който току-що е дошъл, може да бъде озадачен и да иска да зададе въпроси. Трудно е да се възприеме.
— Майк — обади се Бух.
— Шшшт — обърна се Сара.
— Трудно е — продължи Найт. — Да, много трудно. Трудно е да се разбере, че тук времето е застинало и като се изключи редуването на светлината, което ни заблуждава да мерим времето чрез изкуствени дни, всъщност времето не съществува. Да схванеш, че вчера е същото като днес, че утре не се различава от вчера, че човек броди из непроменящото се езеро на вечността, че промени няма, че тук бремето на времето е отхвърлено…
Бух силно изтръби:
— Майк!
Сара се изправи на крака, аз я последвах и със ставането ни мястото се измени — мястото и човекът.
Намирах се в коптор с пробит покрив и пръстен под. Столовете бяха разнебитени, а масата, на която липсваше един крак, бе опряна до стената. На нея стояха дървеното ковчеже и листовете.
— Това надхвърля човешките познания — подхвана пак Найт. — Нахвърля всъщност и човешкото въображение. Понякога се чудя дали някой в далечното минало, посредством технология, каквато дори не мога да си представя, не е успял да зърне това място и да схване значението му, после го е нарекъл Рай…
Беше стар. Беше невероятно стар и мръсен, жив труп. Кожата му бе силно опъната върху скулите, бе издърпана от устните и разкриваше жълти, изгнили зъби. През голяма дупка в халата му се виждаха щръкналите му ребра, които стояха като на кон, прекарал гладна зима. Ръцете му приличаха на щипки. Брадата му бе сплъстена от мръсотия и лиги, премрежените му очи светеха неопределено, полумъртви, но проницателни очи, прекалено проницателни, за да бъдат разположени в това старо, залитащо тяло.
— Сара! — извиках аз.
Тя стоеше напълно погълната и в учтив екстаз от думите на мръсната стара развалина, която бе отпусната в стола си.
Завъртя се към мен:
— Майк, за последен път…
От хладния гняв по лицето й разбрах, че още го виждаше като по-рано, че промяната все още не е достигнала до нея, че все още е подвластна на магията, чиито пленници бяхме.
Придвижих се бързо почти без да мисля. Ударих я по брадичката — силно, точно и безмилостно — и я подхванах, когато политна. Хвърлих я на рамо и забелязах, че Найт се мъчи да стане от стола си, но устата му продължава да се движи, защото не спираше да говори.
— Какво има, приятели? — попита той. — Дали неволно не съм направил нещо, което да ви е засегнало? Понякога е трудно да се разберат и оценят нравите на хората, с които човек се среща. Лесно е да се направи нещо неразумно или да се каже нещо…
Като се обръщах да тръгна, видях дървеното ковчеже на бюрото и се пресегнах да го взема.
Бух умолително ме подканяше:
— Майк, не се бави. Остави любезностите. Бягай, моля ти се, много енергично.
И ние хукнахме много енергично.
Глава двадесета
Придвижихме се бързо, без да се обръщаме. Аз погледнах назад само за миг преди да навлезем в каньона между извисяващите се скали, който водеше към портата.
Сара се свести и ми закрещя, започна да ме рита и да ме удря по гърба с юмруци, но аз я притисках здраво към рамото си с едната си ръка. Под другата държах дървеното ковчеже, което бях вдигнал от бюрото.
Без да забавяме крачка достигнахме края на каньона. Роскоу и Пейнт стояха точно както ги бяхме оставили. Пушката на Сара бе опряна на скалата, а сабята и щитът ми лежаха до тях.
Хвърлих доста безцеремонно Сара на земята. Беше ми нанесла доста удари с ръце и крака по гърба, така че не се чувствах особено благоразположен към нея и се радвах, че мога да се освободя от нея.
Тя падна на задника си и остана седнала с побеляло от гняв лице. Устата й се движеше, но ми беше така сърдита, че повтаряше единствено:
— Ти… ти… ти…
Навярно за първи път в подплатения й с пари живот някой бе посегнал на нея.
Стоях там и я гледах, бях останал без дъх от лудешкия отчаян бяг през долината и каньона, коленете ми трепереха, гърбът и кръстът ме боляха от ударите й. Мислех си и за последния поглед, който бях отправил
