— Може да е капан — предупреди Сара с твърд металически глас, който прозвуча странно в устата й. — Хобитата може би са го усетили и затова са избягали.
— Моля ви — продължи тръбният глас. — Моля ви, не си отивайте. Минаха и други, но те ме подминаха. Тук няма от какво да ви е страх.
Направих няколко крачки напред.
— Капитане, недейте! — извика Сара.
— Не можем да го подминем — отвърнах аз. — Винаги ще се чудим след това.
Това не беше нито каквото имах предвид, нито каквото исках да направя. Единственото, за което мечтаех, беше да се обърна и да побягна. Като че ли друг човек, някакъв мой заместник или второ аз, бе проговорил.
Но през цялото време се движех напред и когато стигнах купчината кости, започнах да се катеря по нея. Върху тях не се стъпваше добре, защото се местеха и трошаха под краката ми, но успях да ги прехвърля и излязох от другата страна.
— О, най-благородно същество — извика тръбният глас, — ти се притече на помощ на мене, недостойния.
Пробягах разстоянието между костите и скалите и започнах да се изкачвам по купчината камъни, от които изглежда бе дошъл гласът. Бяха едри канари, по-високи от човешки ръст. Когато стигнах най-горе и погледнах оттатък, видях какво ни бе тръбяло.
Беше хоби, чиято лъскава млечна белота блестеше в сенките. Лежеше по гръб с вирнати нагоре кънки. Едната му страна бе опряна в камъка, на който бях стъпил аз, притисната силно от друг, по-малък камък, паднал от купчината. Заклещено между камъните, хобито лежеше напълно безпомощно.
— Благодаря, милостиви сър — изтръби то. — Вие не се отвърнахте. Да ви видя не мога, но от други признаци съдя, че сте хуманоид. Хуманоидите са най-добрите хора. Изпълнени са с много съчувствие и с голяма храброст.
То размаха кънки към мене в израз на благодарност.
Плененото хоби не бе единственото нещо зад барикадата. Сред разхвърляните предмети ми се хилеше един хуманоиден череп, а имаше и разпилени кости и късове ръждив метал.
— Преди колко години? — попитах хобито, което беше глупаво, тъй като имаше други, по-важни неща, за които трябваше да се заинтересувам.
— Почитаеми сър, представа за времето аз напълно съм загубил. Минутите текат като години, а годините като векове и ми се струва, че за последен път съм стоял изправен върху кънките си преди цяла вечност. Никой, който е преобърнат като мене, не би могъл да си прави сметка за времето. Имаше и други от нас, но те избягаха. Имаше и още, а те умряха. Аз съм единственият, който е останал от благородната компания.
— Добре — кимнах аз, — не се притеснявай. Ще те измъкнем оттам.
— Не се притеснявай — повтори хобито. — Това го правя отдавна. Колко време съм прекарал само с много мисли и фантазии, с много надежда и хубави мечти за онова, което ще ми се случи. Знаех, че накрая скалите ще се разпаднат, защото аз съм изработен от нещо, по-здраво от всяка скала. Но не се бях надявал, че ще има друга намеса, от такъв добронамерен човек като вас.
Останалите вече се катереха по купчината кости и аз им викнах:
— Тук имаме едно хоби, поне един човешки череп и някои разпилени кости.
И още докато им говорех, не се чудех толкова какво може да е станало тук или защо бяха намерили смъртта си хората, а си мислех, че със спасеното хоби вече няма да бъдем пленници в този малък участък от пустошта. Хобито можеше да носи водата, която би ни трябвала и ако решим да продължим, и ако тръгнем обратно към града.
Трябваше и тримата да се напрегнем, а Бух да ни дава съвети, за да изтъркаляме малката скала, която бе притиснала хобито до голямата канара. Когато я махнахме, трябваше да обърнем глупавото хоби върху кънките му. То се взря в нас тържествено, което предполагам бе единственият начин, по който можеше да се взира, защото хобитата не са пригодени за правене на физиономии.
— Аз съм Пейнт — представи се то, — макар че понякога ме наричат Стария Пейнт и защо е така, не мога да обясня, тъй като не съм по-стар от останалите хобита. Ние всички сме изковани и изработени по едно и също време и никой от нас не е по-стар от другите.
— Значи е имало и други хобита? — попита Сара.
— Бяхме общо десет — отвърна Пейнт. — Деветте останали избягаха и единствената причина аз да остана бяха нещастните обстоятелства, от които вие имахте добрината да ме избавите. Изковани сме на далечна планета, чието име не знам, а после сме пренесени тук. Докато вървяхме по пътеката, ни нападна глутница хищници, а резултатът е пред вас.
— Тези, които ви пренесоха тук, които са ви произвели, същите като нас ли бяха? — попита Сара.
— Същите като вас — потвърди Пейнт. — Няма смисъл да говорим повече за тях. Те умряха.
— Защо бяха тук? — настоя Сара. — Какво търсеха?
— Един от своите — обясни Пейнт. — Някакъв отдавна изчезнал хуманоид, който е разказвал много истории.
— Лорънс Арлън Найт ли?
— Не знам — отвърна хобито. — Не ми казаха.
Глава четиринадесета
Решихме да продължим, като следваме пътеката. Избрахме този маршрут, докато седяхме край пушещия огън, а Пейнт, който стоеше зад купчината с продуктите ни, леко се поклащаше напред-назад. Всъщност нямаше кой да спори особено. Тък не го беше грижа. Седеше на известно разстояние от нас притиснал здраво куклата и се полюляваше. От вида на двамата, Тък и Пейнт, които се люлееха напред-назад, можеха да те побият тръпки. Сара и аз взехме решението почти без да се препираме. Бяхме убедени, че нямаме какво да търсим в града. А доколкото знаехме, и по пътеката не ни очакваше нещо добро, а можеше да стане и това, което се бе случило с онези хора в дерето. Но самият факт, че други хора, Бог знае преди колко време и явно със същата цел, бяха вървели по същата пътека, поне за Сара изглеждаше като важен аргумент да продължим по нея.
Но според мене имаше едно нещо, което трябваше да й се каже още сега.
— Найт трябва да е мъртъв — започнах аз. — Вие, разбира се, го знаете. Знаели сте го и на Земята преди да тръгнем.
— Хайде, пак започвате! — избухна тя. — Не можете да обърнете страницата! Ненавиждате идеята от самото начало. Защо изобщо тръгнахте с нас?
— Вече сме говорили за това — махнах с ръка аз. — Заради парите.
— Тогава какво ви е грижа дали е жив или мъртъв? Какво ви е грижа дали ще го намерим или не?
— Това е по-лесната част — уверих я аз. — Пет пари не давам и при едното, и при другото положение.
— Но държите да продължим? Преди малко ми се стори, че дори предпочитате да продължим.
— Мисля, че е така — кимнах аз. — Нататък бихме могли да намерим нещо. А ако се върнем, със сигурност няма да открием нищо.
— Бихме могли да приберем хобитата.
Поклатих глава:
— Ако хобитата или джуджето открият, че се връщаме, ние никога няма да ги видим, а още по-малко да ги заловим. В града сигурно има милиони места, където би могла да се скрие цяла армия.
— Хобитата трябва да са същите, които са избягали от дерето — замисли се тя. — Мислите ли, че са си спомнили за случая, когато са видели костите? Мислите ли, че може да са забравили, а после са видели костите, спомнили са си и шокът им е бил така голям, тази някогашна случка…
— Те бяха осем — прекъснах я аз, — а с Пейнт стават девет. Той каза, че били десет. Къде ли е отишло последното?
— Може и никога да не разберем — въздъхна тя.
Не можех да си представя какво значение имаше всичко това, защо седяхме тук и го обсъждахме.
