Всъщност не можех да си представя какво значение би имало каквото и да е. Щяхме да продължим, без да знаем къде отиваме, но с надеждата, че ще попаднем на по-добро място от тази суха пустош с кремъчните й хълмове и извъртените дерета, щяхме да вървим с надеждата, че ще открием нещо по-приемливо, ще го забележим и ще се възползваме от него.
Хората, които бяха оставили костите си в края на дерето, наистина бяха търсили някого, но можеше и да не са знаели, че той е тръгнал насам. Навярно са били също така объркани като нас. А и нямаше истинско доказателство, че са търсели тъкмо Найт.
Така че седяхме до огъня и правехме плановете си.
Щяхме да натоварим Пейнт с ненужния труп на Роскоу, с вода и храна колкото можеше да носи. Тък и аз щяхме да носим по-тежките денкове, а Сара, единствената с оръжие, щеше да е по-леко натоварена, за да може при нужда да захвърли багажа си и да насочи пушката. Бух нямаше да носи нищо. Щеше да ни бъде разузнавач — щеше да се движи напред и да проучва терена.
Този следобед, колкото и неприятно да ни беше, слязохме в дерето и разкопахме около укреплението. Открихме три човешки черепа и шест ръждясали оръжия, които бяха толкова разядени, че не можахме да определим какви са точно. Пейнт си спомни, че хората са били осем и големият брой разпилени кости подкрепяха твърдението му. Черепите обаче бяха само три.
След като се върнахме в лагера, стегнахме багажа си и махнахме останалите продукти от пътеката — скрихме ги в тясна цепнатина, която водеше към дерето. Заличихме с клони следите си около пътеката. Нито скриването, нито заличаването на следите бе извършено особено добре. Но аз имах чувството, че си губим времето, че пътеката е занемарена отдавна и ние сме първите, които я използват от един век или повече насам.
Денят бе напреднал доста, но ние взехме багажа си и тръгнахме. Никой от нас не искаше да остане в този лагер и минута повече. Напуснахме го с радост, че се махаме от потискащите пръстени стени и от чувството на древна обреченост, което се излъчваше от всичко наоколо. Освен това имахме и усещането, макар никой да не го изрази и никой навярно да не го признаваше пред себе си, че не ни остава много време.
Глава петнадесета
Бух откри кентаврите на втория ден.
Все още бяхме сред пустошта. До този момент следите, оставени от тях, бяха от преди няколко часа и най-много от преди един ден. Но пустошта изглежда нямаше край и ние с нетърпение очаквахме да свърши, ако това някога станеше. Пътят ни беше труден, особено за мене и Тък с тежките денкове — състоеше се главно от изкачване и спускане, а равни участъци се срещаха съвсем рядко.
Бух продължаваше да върви напред. Виждахме го само от време на време и то частично — когато се спираше на някое възвишение, за да погледне към нас.
Малко преди обед го забелязахме да се спуска бързо настрани по пътеката над нас. Аз бях доволен от възможността да си почина, така че пуснах денка си и го зачаках. Сара направи същото, но Тък просто спря заедно с нас и не остави денка си. Стоеше приведен под тежестта му и се взираше в земята. Откакто бяхме напуснали лагера, където бяхме загубили хобитата, той ставаше все по-самовглъбен и се мъкнеше заедно с нас, без да обръща внимание на нищо.
Бух се спусна по пътеката и спря пред краката ни.
— Хобита пред нас — избуха ми той. — Десет пъти по десет. Но без кънки и с лица като вашите.
— Кентаврите — досети се Сара.
— Играят — задъхано каза Бух. — В долина между хълмовете. Играят игра. Удрят сфера с пръчки.
— Кентаври да играят поло! — възкликна Сара. — Какво по-подходящо занимание биха могли да си измислят!
Тя се пресегна, махна непослушния кичур от очите си и докато я гледах си спомних за момичето, което бях срещнал в коридора на старата земна къща, преди прахът и умората от странстванията по тая планета да попритъпят отчетливите белези на красотата й.
— Разбрах, че ги търсите — продължи Бух. — Сега се радвам, че ги намерих.
— Благодаря, Бух — каза Сара.
Наведох се, вдигнах денка си и го хвърлих на рамо:
— Води ни, Бух!
— Мислите ли, че кентаврите все още пазят мозъка? — попита Сара. — Може да са го загубили, да са го счупили или да са го употребили за нещо.
— Ще разберем едва когато говорим с тях — свих рамене аз.
— А паметта му? — чудеше се тя. — Ако вземем кутията и я върнем в него, паметта още ли ще е там? Ще може ли да си спомня както преди да му я извадят?
— Паметта няма да е изгубена — уверих я аз. — Всичко, което е знаел някога, ще си бъде там. Мозъците на роботите просто се произвеждат така. Те не забравят като хората.
Възможно беше, разбира се, на планетата да има не едно, а много племена кентаври и мозъкът на Роскоу да не е у това пред нас, което играело поло. Но не споменах за тази си мисъл.
А възможно беше и да не поискат да се разделят с него. Не че можех да си представя с какво би могъл да бъде полезен роботски мозък на друг освен на самия робот.
Когато доближихме върха на хълма зад онзи, от който Бух се беше спуснал да ни каже за откритието си, той ни пошепна, че кентаврите са точно зад него.
Не съм сигурен защо го направихме, тъй като никой не го бе предложил, но когато приближихме върха, всички се приведохме преди да надникнем отвъд.
Под нас се простираше широко и равно пространство, покрито с пясък и оскъдна растителност, а по- нататък все още се виждаха червено-жълти участъци, но вече без познатия ни пустинен характер.
Бух не ги беше преброил правилно. Бяха много повече от десет пъти по десет. Най-голямата част от тях бяха подредени плътно около правоъгълен участък, който можеше да се нарече игрище само защото върху него се играеше. Беше гладък отрязък от пустинята с два реда бели камъни, в които играчите трябваше да се прицелват. На терена дванайсет кентаври бяха погълнати от яростната си дейност — стиснали дълги стикове в ръце, те се бореха за топката и я удряха силно в нещо като груба и много елементарна версия на полото.
Пред очите ни обаче играта приключи. Играчите препуснаха настрани от игрището, а зрителите тръгнаха в различни посоки.
Зад площадката за поло бяха издигнати няколко палатки, макар че човек трудно би могъл да ги нарече така. Бяха просто големи квадрати от някакъв груб плат, придържан от големи колони, забити в земята, и служеха навярно преди всичко за навеси срещу слънцето. Между навесите тук-таме имаше струпани пакети, в които навярно бяха сложени малкото принадлежности на племето.
Кентаврите се разхождаха насам-натам безцелно, също както биха се разхождали хора, които прекарват свободното си време.
— А сега какво да направим? — попита Сара. — Просто да отидем долу при тях?
Тък се събуди от транса си:
— Не всички. Само един.
— И това предполагам трябва да си ти — пошегувах се аз.
— Разбира се, че аз — кимна Тък. — Ако ще убиват някого, аз съм кандидат за това.
— Не мисля, че просто така ще вземат да убият някого — усъмни се Сара.
— Това е само твоето мнение — обадих се аз.
— Да разгледаме положението логично. — Тък се намеси с високомерния тон, от който на човек се искаше да му удари един в корема. — Най-малко вероятно е сред всички нас тъкмо мене да убият. Аз съм смирен на вид, много безобиден и незлоблив, а навярно и не изглеждам съвсем наред. Освен това съм с расо, не нося обувки, а сандали…
— Онези сладури там — прекъснах го аз — нищо не разбират от кафяви раса и сандали. А и пет пари не дават дали сте умен или глупав. Ако им се иска да убият някого…
— Но това не можем да знаем — обади се Сара. — Защо да не са дружески настроени?
