Протегна двете си ръце и ги постави на рамената му. Пръстите му се стегнаха.
— Шеп — тържествено каза той, — Шеп, това е важно. Тази дейност е необходима. „Фишхуук“ не може да е единственият контакт на човечеството със звездите. Не може една част от човешката раса да е свободна от земята, а друга да остане вързана за нея.
В мрака на стаята очите му бяха загубили твърдостта си. Бяха станали тайнствени от блясъка на непроронени сълзи.
Гласът му бе мек, когато заговори отново.
— Има някои звезди — каза той почти шепнешком, сякаш говореше на себе си, — които хората трябва да посетят. Да разберат какви висоти може да достигне човекът. Да спасят собствените си души.
Хариет припряно взе чантичката и ръкавиците си.
— Не ме интересува — обяви тя. — Отивам да ям. Умирам от глад. Вие двамата идвате ли?
— Да — каза Блейн. — Идвам. После изведнъж се сети, че няма пари. Тя долови мисълта му и нежно се засмя.
— Ние черпим. Нека да го наречем частична отплата за времето, когато хранеше и двама ни.
— Не е необходимо — каза Стоун. — Той вече е на заплата. Намери си работа. Какво ще кажеш, Шеп?
Блейн не отговори.
— Шеп, с мен ли си? Нуждая се от теб. Не мога да се справя без теб. Ти си различието, от което се нуждая.
— С теб съм — отвърна кратко Блейн.
— Добре тогава — намеси се отново Хариет.
— След като това е уредено, да вървим да хапнем.
— Вие двамата вървете сами — каза Стоун.
— Аз ще пазя крепостта.
— Но, Годфри…
— Трябва да пообмисля някои неща. Един-два проблема.
— Хайде — каза Хариет на Блейн. — Той иска да размишлява.
Озадачен, Блейн тръгна с нея.
20.
Хариет се отпусна уверено и удобно в стола си, докато чакаха да им донесат поръчките.
— Сега — настоя тя — ще ми разкажеш всичко. Какво стана в оня град? И по-нататък? Как попадна в тази болнична стая?
— По-късно — отклони я Блейн. — По-късно ще имаме време да ти разкажа всичко. Но първо ми кажи какво му е на Годфри.
— Имаш предвид защо остана в стаята да мисли?
— Да. И още — тази негова странна мания. И погледът в очите му. Начинът, по който говори за хора, отиващи до звездите, за да спасят душите си. Прилича на стар отшелник, който е имал видение.
— Така е. Точно това е станало. Блейн я зяпна с удивление.
— Случило се е на онова последно изследователско пътешествие. Върна се потресен. Беше видял нещо, което силно го разтърси…
— Зная — каза Блейн. — Там има неща, които са…
— „Ужасни“ ли искаше да кажеш?
— Ужасни, разбира се. Отчасти. Напълно неприемливи е по-добър израз. Процеси и мотиви, и нрави, които са абсолютно невъзможни в светлината на човешкото знание и морал. Напълно безсмислени неща, които е невъзможно да си представиш. Една каменна стена по отношение на човешките разбирания. И това те плаши. Стоиш съвсем сам, заобиколен от неща, които никога не са били част от твоя свят.
— И все пак устояваш?
— Винаги съм устоявал. Необходима е определена умствена настройка — една настройка, която „Фишхуук“ въвежда в теб завинаги.
— При Годфри е било различно. Било е нещо, което той е разбрал и познал. Може би просто го е разпознал твърде добре. Било е доброта.
— Доброта?
— Неясна дума — каза Хариет. — И много обобщаваща. Сантиментална, но това е единствената дума, която пасва.
— Доброта — повтори Блейн, сякаш опитваше вкуса на думата.
— Едно място — продължи Хариет, — където няма алчност, омраза, нито надигаща се лична амбиция, която да създаде омраза и алчност. Едно идеално място с идеална раса. Един обществен рай.
— Не разбирам…
— Помисли малко и ще разбереш. Виждал ли си някога нещо — някакъв предмет, картина, статуя или гледка — толкова хубаво и идеално, че да те боли, като го гледаш?
— Да, един-два пъти.
— Добре тогава. Картината или статуята е нещо извън човешкия живот. То е само емоционално преживяване. Всъщност не е свързано с теб. Можеш да си живееш добре през остатъка от живота си, без да го видиш никога повече, макар че ще си го спомняш от време на време и болката отново ще се връща заедно със спомена. Но представи си една форма на живот — начин на живот, който сам би могъл да живееш — толкова красив, че ти причинява болка също като картината, само че хиляди пъти по-силно. Това е видял Годфри, с това е контактувал. Затова се върна потресен. Чувстваше се като изцапано малко момченце, което вижда от прозореца на влака една приказна страна — истинска, действителна, жива приказна страна, която може да докосне, ако се протегне, но от която не може никога да бъде част.
Блейн дълбоко си пое въздух и бавно въздъхна.
— Значи това — каза той. — Това е, което иска Годфри.
— Ти не би ли искал?
— Предполагам. Ако го бях видял.
— Попитай Годфри. Той ще ти разкаже. Или не… като си помисля, по-добре не го питай. Така или иначе той сам ще ти разкаже.
— Той ли ти го разказа?
— Да.
— И ти си впечатлена?
— Аз съм тук.
Келнерката дойде с поръчките им — големи цвърчащи котлети с печени картофи и салата. Тя постави кана кафе в центъра на масата.
— Това изглежда добре — каза Хариет. — Винаги съм гладна. Помниш ли, Шеп, първия път, когато ме покани на среща?
Блейн се усмихна.
— Никога няма да го забравя. Ти и тогава беше гладна.
— А ти ми купи роза.
— Струва ми се, че да.
— Ти си мило момче, Шеп.
— Ако си спомням правилно, ти беше журналистка. Как…
— Все още работя по един сюжет.
— „Фишхуук“. Това е сюжетът ти.
— Част от него — съгласи се тя, връщайки се към котлета си.
Известно време се храниха без много разговори.
— Има и още нещо — каза най-после Блейн. — Какво общо има Фин? Годфри каза, че той е опасен.
— Какво знаеш за Фин?
— Не много. Напуснал е „Фишхуук“ преди аз да се набутам там. Но се носеха слухове. Бил се върнал
