полудял. Нещо му било станало.
— Наистина — каза Хариет. — И той започнал да проповядва по света.
— Да проповядва ли?
— Ужасно и пречистващо проповядване. Клонящо към библия, само че без библия. За злото сред звездите. Човек трябвало да остане на Земята. Това било единственото сигурно място за него. Сред пространството се криело злото. А паранормалниците били пуснали на свобода това зло…
— И хората са приели това?
— Да. Погълнали са го в самата си същност. Харесало им се без остатък. Разбираш ли, те не можели да притежават звездите. Така че за тях било удовлетворение да разберат, че звездите крият злото.
— Предполагам, че и паранормалниците са се превърнали в зло. Те са духове и върколаци…
— И призраци — продължи Хариет, — и вещици, и харпии. Каквото и зло да се сетиш, те са това.
— Този човек е шарлатанин.
Хариет поклати глава.
— Не е шарлатанин. Той е толкова сериозен, колкото и Годфри. Той вярва в злото. Защото го е видял.
— А Годфри е видял доброто.
— Да. Всичко е толкова просто. Фин е точно толкова убеден, че човекът няма работа сред звездите, колкото и Годфри, че човекът ще намери там спасение.
— И те двамата се борят с „Фишхуук“.
— Годфри иска да сложи край на монопола, но да запази структурата. Фин отива по-далеч. „Фишхуук“ е незначителна за него. Неговата мишена е ПК. Той иска да я премахне от лицето на земята.
— Значи Фин се бори срещу Стоун.
— Безпокои го. Няма как да се бори срещу него. Годфри се крие добре, за да може някой да му нанесе удар. Но Фин е разбрал за него и го смята за ключовата фигура, която може да вдигне паранормалниците на крака. И ако можеше, би го пречукал.
— Не изглеждаш много притеснена.
— И Годфри не е. Фин е просто още един проблем, още една пречка.
Те излязоха от ресторанта и тръгнаха по павираната ивица, водеща към бунгалата.
Речната долина лежеше в черна и виолетова сянка, а реката приличаше на потъмнял бронз в чезнещата дневна светлина. Върховете на възвишенията отвъд долината все още бяха докоснати от слънчевата светлина, а високо в небето се рееше един ястреб, чиито криле хвърляха сребристи отблясъци, докато тялото му се поклащаше на фона на синевата.
Те стигнаха до вратата на бунгалото и Блейн я отвори, като направи път на Хариет и влезе след нея. Едва бе минал прага, когато тя се блъсна в него, отстъпвайки назад.
Той чу забързаното й дишане, а тялото й бе свито и напрегнато, опряно в неговото.
Като погледна над рамото й, той видя Годфри Стоун, проснат на пода с лице надолу.
21.
Още докато се навеждаше над него, Блейн знаеше, че Стоун е мъртъв. Той някак бе станал по-малък, беше се получило едно пълно смаляване на човешката форма. Като че ли животът е бил основната изпълваща я съставка. Сега Стоун представляваше по-малко от шест фута отпуснато тяло, облечено в измачкани дрехи. Неподвижността му беше ужасяваща.
Блейн чу зад себе си как Хариет затваря вратата и пуска резетата. А сред тяхното тракане му се стори, че чува хлипане.
Наведе се, за да огледа тялото по-отблизо и в мрака успя да съзре по-тъмния блясък на косата на мястото, където кръвта бе текла от черепа.
Кепенците на прозорците заскърцаха и застенаха, затваряйки се, докато Хариет дърпаше лостовете, които ги държаха.
— Може ли сега да светнеш? — попита Блейн.
— Ей сега, Шеп.
Ключът за осветлението щракна, от тавана се разнесе светлина и тогава Блейн можа да види какъв мощен удар бе разбил черепа.
Нямаше нужда да търси пулс, нито да слуша туптенето на сърцето. Никой не можеше да оживее с раздробен по този начин череп.
Погледна към Хариет и поклати глава, като се учуди на спокойствието й. После се сети, че в дните й на репортер насилствената смърт вероятно не й е била непозната.
— Бил е Фин — каза тя с тих и нисък глас — толкова тих, че човек можеше да усети усилието, с което тя си налагаше да запази спокойствие. — Не самият Фин, разбира се. Някой негов наемник. Или някой, който доброволно се е съгласил. Някой от зяпналите го негови последователи. Има много хора, които биха направили каквото и да е за него.
Тя прекоси стаята и клекна от другата страна на тялото. Устните й бяха застинали в права, строга линия. Лицето й имаше напрегнато и сурово изражение. По него се спускаше и една мокра ивица от единствената се отронила сълза.
— Какво да правим сега? — попита той. — Предполагам, че трябва да повикаме полицията.
Тя направи отрицателен жест с ръка.
— Не, никаква полиция. Не можем да си позволим да се забъркаме в това. Точно това желаят Фин и хората му. А и се обзалагам, че някой вече е звъннал в полицията.
— Мислиш, че убиецът…
— Разбира се. Защо не? Само един глас, който съобщава, че в бунгало номер десет на мотел „Плейнсман“ е убит човек. И после бързо затваря слушалката.
— За да хвърли подозрението върху нас?
— За да хвърли подозрението върху спътниците на Годфри. Макар че е възможно дори да знаят кои сме. Онзи доктор…
— Не знам. Може и той да е.
— Слушай, Шеп, след всичко, което се случи, съм почти сигурна, че Фин е в Белмонт.
— Белмонт ли?
— Градът, в който те открихме.
— Значи така се казва.
— Нещо става тук. Нещо важно. Първо оня Райли и камиона, после…
— Но какво да правим ние?
— Не можем да им позволим да открият Годфри тук.
— Можем да докараме колата отзад и да го изнесем през задната врата.
— Вероятно някой пази там. Така ще ни спипат веднага.
Тя ядно закърши ръце. После продължи:
— Ако оставим Фин на спокойствие сега, той вероятно ще осъществи всичките си замисли. Не бива да му позволим да ни отстрани. Трябва да го спрем.
— Ние ли?
— Ти и аз. Ти пое по стъпките на Годфри. Сега всичко зависи от теб.
— Но аз…
Очите й изведнъж проблеснаха.
— Ти беше негов приятел. Чу неговата история. И му каза, че си с него.
— Разбира се — отговори Блейн. — Но започвам на сляпо. Не зная какво е положението, нито пък какво да правя.
— Спри Фин. Разбери какво прави и го спри. Или поне го задръж, барикадирай се…
— Престани с твоето милитаристично мислене. С барикадите си и разположените линни за отстъпление.
