— Имате хубава планета — обади се извънземното. — Толкова отморяващо място. Изпълнено със странна красота.
— Да — съгласи се Джейсън, — и ние мислим така. Ценим красотата и.
Той тръгна по дълбоко врязаната пътека, по която бе слязъл в клисурата. Видя, че слънцето е прехвърлило зенита си и клонеше на запад. Грамадни буреносни облаци се кълбяха на хоризонта и не след дълго те щяха да закрият слънцето. Появата им сякаш накара гората да притихне в очакване. Можеше да чуе как се отронват падащите листа, преди да се понесат надолу към горския килим. Някъде на запад шумолеше катеричка, обезпокоена най-вероятно от някоя чудновата горска гледка, всяла смут в пухкавата и душа.
Беше прекрасен ден, помисли си той, наистина прекрасен, и дори ако завалеше — пак щеше да е прекрасен във всяко отношение, само с едно изключение, и щеше да е жалко да бъде помрачен от проблема, стоварен на раменете му.
За да бъде почтен към чакащото в долината същество, трябваше да поговори с Езекия, но ако поговореше със самозванеца робот, не можеше да предвиди какво би се случило. Макар че да използва определението самозванец по отношение на робота, може би бе малко несправедливо. Едва ли някой би се осмелил да твърди, че когато хората не са на поста си, роботите нямат право да поемат мисията им и да опазят искрата на древната вяра на човечеството.
А какво бих могъл да кажа аз за тази древна вяра, чудеше се той. Защо се бе отвърнало човечеството от нея? В някаква степен тя все още съществуваше до деня, в който човешката раса бе отведена някъде. Все още имаше следи от нея — в ранните записки, които дядо му беше направил в първия от дневниците. Може би, в малко по-различен контекст, тя съществуваше сред индианците, въпреки че контактът му с тях никога не му разкри това докрай. Някои, а вероятно всички млади хора, установяваха тайно символично общуване с обекти от природния свят, но беше под въпрос дали подобно поведение може да бъде описано като някакъв вид вяра. Това бе нещо, за което никога не се говореше и затова той имаше толкова ограничена информация.
Бяха оставени не тези, които трябваше, помисли си той. При друг подбор на населението древната човешка вяра можеше и да разцъфти, по-силна от всякога, в някои от останалите на Земята. Но за неговите хора и за хората, които се намираха в голямата къща над реките в онази съдбовна нощ, вярата вече се бе изродила, превръщайки се в една цивилизована условност, на която те робуваха равнодушно. Разбира се, имало е време, когато вярата е била изпълнена със смисъл. През вековете след бляскавия и възход тя е била оставена да закрее и да се превърне в сянка на старата си сила и власт. Станала е жертва на лошото управление на човека, на неговата смазваща концепция за собствеността и ползата. Въплътила се във величествени храмове, изпълнени повече с помпозност и блясък, вместо да бъде съхранена в човешкото сърце и душа. И ето стигна се дотам — да бъде запазена жива от същества, които не са дори хуманоиди, от машини, създадени по човешки образ и подобие, чисто и просто в името на човешката гордост, породена от подвластните им технологии.
Той стигна до обезлесеното било. Кръгозорът бе чист, буреносните облаци се трупаха още по-високо на запад и вече бяха погълнали слънцето. Къщата лежеше пред него. Той се насочи натам и ускори темпо повече от друг път. Тази сутрин бе отворил дневника и той още лежеше на писалището му. Нямаше кой знае какво за отбелязване — посещението на Хорас Червения облак, извънземното в долината и неговата странна молба, желанието на Вечерна звезда да чете книгите и неговата покана да дойде и да живее при него и Марта. Щеше да запише част от случилото се преди обяд, а след вечерния концерт щеше да седне отново и да довърши разказа си за деня.
Музикалните дървета се настройваха. Един от младите филизи не можеше да влезе в ритъм. В задната част на къщата роботът ковач чукаше усърдно — най-вероятно изковаваше плуг. Тачър му беше споменал, че всички палешници се нуждаели от поправка за пролетната сеитба.
Вратата към вътрешния двор се отвори, Марта излезе и тръгна надолу към него. Красива е, помисли си той, като я наблюдаваше — по-красива в много отношения от онзи много далечен ден, в който се бяха оженили. Съвместният им живот беше добър. Човек не би могъл и да мечтае за по-добър. Усети топъл прилив на благодарност за всеотдайността м.
— Джейсън! — извика тя и се спусна да го посрещне. — Джейсън, Джон! Брат ти Джон се завърна у дома!
6.
…Често се чудя как така ни пропуснаха. Ако хората бяха отведени, което изглежда много по-вероятно, вместо просто да изчезнат, по какъв каприз на съдбата хората в тази къща бяха пропуснати? Монасите и братята от манастира на километър и половина надолу по пътя, бяха отведени. Хората от селскостопанската станция, всъщност доста голямо село, около километър по-нататък, също бяха отведени. Големият жилищен комплекс, осем километра нагоре по реката, в който живееха работниците риболовци, беше опразнен. Само ние останахме.
Понякога се питам дали високото обществено и финансово положение, което е съдба на семейството ми през последните над сто години, ни е направило в някаква степен недосегаеми за тази свръхестествена сила, така както винаги оставахме недокоснати (не, дори бяхме облагодетелствани) от мизерията, ограниченията и нуждата, които свръх населеността причини на хората на Земята. Изглежда това е социална аксиома, че колкото повече мизерията и лишенията нарастват за мнозинството, толкова по-високо в своя лукс и комфорт се издига малобройният елит. Без да съзнава, може би, че се храни от мизерията, без да го желае — но все пак го прави.
Това е атавистична вина, разбира се, която ме хвърля в размисъл, макар и да знам, че не може да е истина, защото има много семейства освен нашето, които охолстваха от мизерията, но не бяха пощадени. Ако „пощадени“ е точната дума. Ние нямаме представа какво всъщност представлява изчезването. То може да означава смърт или пък прехвърляне на някакво друго място или места и ако това е така, прехвърлянето може да е било благословия. Защото по онова време Земята не беше място, което повечето от хората биха избрали, за да останат завинаги. Цялата земна повърхност, а също и част от морето, както и всички енергийни източници бяха изразходвани да поддържат голото съществуване на ордите, които населяваха Земята. „Голо съществуване“ не е измислена фраза, тъй като хората нямаха достатъчно храна, пространство за живеене и материи, за да покрият телата си в името на благоприличието.
Фактът, че на моето семейство и на други подобни на него им бе дадена привилегията да запазят сравнително голямото жизнено пространство, което си бяха отвоювали доста преди натискът на свръхнаселението да стане наистина опасен, е само един пример за съществуващото неравенство. Фактът, че племето на индианците от езерото Лийч, което също бе пропуснато от свръхестествената сила, живее в сравнително обширни и рядко населени земи, може да бъде обяснен по друг начин. Земите, в които бяха принудени да се натъпчат векове по-рано, бяха предимно бедни, макар че през годините и първоначалното пространство им бе отнето постепенно от безмилостния бич на икономическата инвазия, а накрая щеше да им бъде отнето и последното парче и те щяха да бъдат изтласкани в анонимното глобално гето. Макар че, ако говорим истината, самият им начин на живот представляваше в известен смисъл още от самото начало съществуване в гето.
По време на изчезването щеше да е невъзможно построяването на тази къща и придобиването на земите, които я обграждаха. От една страна, не можеше да се намери такъв парцел, а ако пък би се намерил, цената му щеше да е такава, че дори най-богатите семейства нямаше да са в състояние да си я позволят. Освен това, нямаше да има и работна ръка или достъпни материали за изграждането на къщата, тъй като световната икономика се бе напрегнала до пръсване, за да изхранва осем милиарда души.
Моят прадядо е построил тази къща преди почти век и половина. Дори тогава придобиването на земя е било трудно и той е успял да се сдобие с парцел, защото манастирът надолу по пътя изживявал трудни времена и е бил принуден да продаде част от имотите си, за да посрещне някои належащи задължения. При построяването на къщата моят прадядо е пренебрегнал всички съвременни строителни технологии и се е върнал към солидността и простотата на големите провинциални градежи отпреди няколко века. Той я бе
